— В интерес на истината, да, така смятам — нямаше смисъл да го казва на тоя тип, но Стив ценеше живота на Боби повече от своя собствен.

— Ти си един от тях, нали? — попита мъжът.

— Кои „тях“?

— Ония от цирковете и зоопарковете. Лаборантите и мъчителите. Използвачите и насилниците.

— Аз съм само един вуйчо, чийто племенник обича делфините.

Мъжът бръкна под водата и измъкна ножа. Назъбеното острие проблесна на лунната светлина. С другата си ръка мъжът започна да гребе към джета.

— Само да опиташ да ме спреш и ще ти прережа гърлото.

— Животът ми не е ли толкова ценен, колкото на един пристанищен плъх?

Заслепи го светлина от прожектор.

— Не мърдайте! И двамата! — изгърмя глас над главите им.

Стив присви очи към брега. Полицейска кола. Две ченгета до водата. Единият с фенер, голям колкото бейзболна бухалка. Другият беше насочил към тях пистолет. Стискаше го с две ръце, краката разкрачени, коленете леко свити, точно както ги учат в академията.

Стив продължи да подритва във водата.

— Ръцете горе да ги виждам!

„Това ченге да не би да си мисли, че ще плувам по гръб?“

Стив вдигна ръце над главата си. Незабавно потъна. Зарита и изскочи на повърхността точно когато Дарт Вейдър нарече ченгетата „държавни убийци“.

— За протокола — прекъсна го Стив и изплю вода. — Играя софтбол в Полицейската спортна лига.

Едното ченге понечи да каже нещо, но беше прекъснато от гърмеж — отекна над канала. Стив инстинктивно се обърна към парка.

„Боби! Къде е Боби?“

За последно го беше видял как спира и чака вуйчо му да се държи като герой.

След секунда се разнесе втори гърмеж.

Ченгетата закопчаха Стив и притиснаха лицето му към патрулката. Водата се стичаше по краката му право в маратонките „Рийбок“.

Боби беше най-важното, а Стив не можеше да се добере до него.

— Разбери бе, човек. Племенникът ми е някъде тук.

— Колко човека сте? — попита по-едрият от двамата.

— Аз не съм от тях! — Стив вдигна глава. Яка ръка го тръшна обратно надолу. Очите му се напълниха със сълзи, от носа му потече кръв. Парещата болка в рамото се усилваше. — Не чухте ли изстрелите? Трябва да намеря Боби.

— Млъквай!

Ченгето го цапардоса с фенера по темето. За разгрявка. Стив реши, че не иска да види като как е истинският удар.

— В училището за ченгета не са ли ви учили, че не е хубаво да се гърми?

— Не, други работи ни учеха — ченгето претърсваше подгизналото съдържание на портфейла му. Седемнайсет долара, миналогодишен билет от лотарията и разрешителното му от адвокатската колегия на Флорида.

— Ти си адвокат?

— Да. А на теб ще ти трябва адвокат.

Стив харесваше повечето ченгета, дори онези, които изопачаваха истината в показанията си и го принуждаваха да им изтръгне и майчиното мляко при кръстосания разпит. Те си имаха тяхната работа, той си имаше своята, която се състоеше в това да ги накара да изглеждат като идиоти или лъжци. Или и двете.

Тези двамата бяха млади. Единият латиноамериканец, другият чернокож. И на двамата ръкавите им щяха да се пръснат от издутите бицепси.

„Не изследват ли ченгетата за стероиди, както изследват бейзболистите?“

Това щеше да търси следващия път, когато ченге се е държало грубо с някой от предполагаемо невинните му клиенти. Стероидната мания.

— Племенникът ми не е добре със здравето. Така че бъди добър и…

— Млъквай — повтори латиноамериканецът.

Партньорът му разпитваше Дарт Вейдър до една нискостъблена палма. Стив не можеше да чуе въпросите, но няколко от отговорите включваха обиди от сорта на „гестаповци“ и „световна корпоративна конспирация“, като често се споменаваше и Абу Гариб и Гуантанамо.

Стив обясни как Гризби му се е обадил за Боби, как е дошъл с колата до Делфинариума, натъкнал се е на насилствено освобождаване на животни, подгонил е откачалката с неопрена, после е видял втори човек на джет, който успял да се измъкне в залива заедно с двата делфина.

— Още един престъпник — каза ченгето май заинтригувано. — Успя ли да го видиш?

Стив поклати глава, от косата му се стичаше вода.

— Беше прекалено тъмно и прекалено далече. Водеше делфините към открито море и го видях само в гръб.

Радиостанцията в патрулната изпращя и латиноамериканецът се навря вътре да се обади. Когато се измъкна, рече:

— Можем да предположим, че племенникът ти не е към четирийсетте и не тежи стотина килограма, нали?

— На дванайсет е и е като клечка.

— Хубаво. Значи не е мъртвецът.

Върнаха се в Делфинариума с патрулката. Ченгетата казаха на Стив всичко, което им бяха предали по радиостанцията. Уейд Гризби беше прострелял някого и той облечен в неопрен. Трети съучастник, каза ченгето. Станало на пътеката до будката на охраната. Племенникът на Стив не бил близо и не видял какво се е случило. Хлапето сега разговаряло с детектива. Нищо му нямало.

Стив въздъхна облекчено. Ако Виктория беше сърцето му, то Боби беше душата му. Преди година и половина Стив беше рискувал всичко, за да спаси момчето — всъщност да го отвлече — от собствената му майка. Джанис Соломон, сестрата на Стив, беше наркоманка, жестока майка и патологична лъжкиня — и това бяха най-добрите й качества.

Когато дойде да живее при Стив, Боби беше изтормозен и безпомощен, сънуваше кошмари и психиката му беше съвсем разклатена. Тогава Стив реши, че ще направи всичко, за да осигури на хлапето по-добър живот. Боби беше отбелязал страхотен напредък, но имаше и периоди на влошаване. Беше обаче толкова мил и невинен, че караше Стив да вярва в добротата на човешкия вид, въпреки всички доказателства за тъкмо обратното.

Още три полицейски коли и една линейка се бяха строили покрай дигата със запалени фарове. Дружинка ченгета в униформи и двама цивилни се щураха наоколо. Пристигна и пожарна кола и от нея изскочиха двама пожарникари. На магистралата се чу воят на още една сирена.

Боби седеше на няколко метра от басейна на косатката, увит в розова плажна кърпа, и пиеше кола от кутийка. Един заместник-шериф от участъка на Маями-Дейд — Стив го познаваше от Съдебната палата — си записваше нещо в бележник.

— После вуйчо Стив се затича след мъжа — каза Боби разпалено. — Да бяхте го видели. Страхотен беше! Тичаше с милиарди мили в час.

— Хей, хлапе. Как си? — Стив вдигна племенника си и го прегърна.

— Хвана ли го? Защото трябва да ти дадат голяма награда, огромно парче чедър.

Заместник-шерифът вдигна ръка.

— Дайте ни една минутка, господин Соломон.

Стив внимателно огледа племенника си.

— Сигурен ли си, че си добре, Боби?

— Абсо-да-лютно. Къде са Спънки и Мисти?

— Някъде в залива.

Лицето на Боби замръзна. Ентусиазмът му секна.

— Къде в залива?

— Не знам, хлапе. Плуваха към южния край на Флорида Кий.

Което значеше, че вече можеше да са в дълбокия син Атлантик, но Стив предпочете да го премълчи.

— Можеш ли да ги намериш, вуйчо Стив? — в гласа на Боби трепна страх. — Можеш ли да ги върнеш?

— Ще се опитам, хлапе.

„Не знам как обаче. Със съдебна заповед?“

— Моля те, вуйчо Стив.

— Ще се постарая максимално.

— Не е достатъчно!

— Моля?

— Не е достатъчно. Не е достатъчно. Не е достатъчно. Искам ги. Сега!

Хленчеше. Полюшваше се. Устата му се изкриви. Старият Боби. Неуверен и уплашен. А беше отбелязал такъв напредък, беше се социализирал толкова много… На Стив му призля, като си спомни за насиненото измъчено хлапе, останало само кожа и кости, заключено в клетка за кучета, с покрити с гноясали рани крака.

Вдигна момчето. То го обви с крака през кръста. Стив го притисна и му прошепна в ухото: