— Хубаво хващане, хахо! — провикна се Чарли Ноавоно от центъра на полето. Той беше най-добрият играч в отбора и изглеждаше така, сякаш се бръсне още от детската градина. Стив понечи да каже на тоя кретен да остави Боби на мира, но част от порастването си е да се научиш да се оправяш сам с грубияни, така че си замълча.

Обърна се отново към Виктория и каза:

— Ще трябва да се позова на старшинството в случая.

— Старшинство?

— Аз съм старши съдружник.

— Ние сме равни съдружници.

— Но аз съм по-старши. По ранг. Ако бяхме в армията, щях да съм генерал.

— Ако бяхме в армията, щяха да те изправят пред военен съд.

— Кажи ми нещо: когато отвори шикарната си чанта, пистолет ли ми се стори, че виждам?

— И какво от това?

— Да не ме заплашваш като в „Телма и Луиз“?

— Всеки прокурор има пистолет.

— Говориш така, сякаш не е еднократна сделка. Сякаш планираш промяната да е за постоянно.

— Няма ли да се успокоиш, Стив? Връщам се обратно, щом делото приключи. Помисли колко известни ще станем. Това ще ни даде възможност да повдигнем нивото на клиентелата си.

— Нищо им няма на делата, които вкарвам във фирмата.

— Така ли? Ами „Нидълмайър срещу Нидълмайър“? Хлапето съди родителите си, че било грозно.

— Не само че е грозно. Че са му предали гени.

— Това имам предвид. Боклучави дела, когато мога да спечеля процес за убийство.

— Искаш да кажеш да загубиш процес за убийство, защото след като аз ще защитавам, отново ще се повторят говорещите какадута.

— Възнамеряваш да ми се изцвъкаш на ръкава ли?

— Всеки, който се изправи срещу мен в съда, рискува поголовно и пълно унижение. Знаеш го.

— Заплашваш ли ме?

— Просто ти казвам как стоят нещата, сладкишче.

— Сладкишче? Наистина се опитваш да ме вбесиш, нали?

— Защо ми е да го правя, сладурче?

— Защото смяташ, че ще загубя самообладание. Мислиш, че ще започна да те обиждам какво гадно копеле си. После ще се почувствам виновна и ще тръгна да ти се извинявам. След което няма да имам друг избор, освен да се оттегля от делото и да те оставя да се наложиш.

— За толкова умен ли ме мислиш?

— Мисля, че си същински дявол. Но няма да стане.

Стив не отговори. Ухили й се, сякаш държеше кента, докато тя нямаше нищо друго, освен чифт загубени аса.

„Обичам мъжа, мразя тази усмивка.“

Наистина го обичаше, напомни си Виктория.

„Но мразя тази крива лукава усмивка, която казва «Хванах те!».“

Предизвикваше я да се изправи в съда срещу него. Припомняше й курешката върху сакото й, мислеше си, че може да я уплаши. Но й беше съвсем прозрачен.

— Страх те е, а, Стив?

— Какво?

— Страх те е от силни жени. Затова трябва да размахваш бухалката като някой пещерен човек.

— Пак си почнала да четеш Морийн Дауд, нали?

— Когато излизаме на вечеря, защо ти винаги плащаш?

— Не плащам. Ползвам фирмената кредитна карта. Ти плащаш половината.

— Но настояваш да дадеш твоята карта. Защо аз да не мога да го сложа на моята?

— Какво значение има?

— На глупак ли се правиш, или наистина си толкова недосетлив?

— Има ли трети вариант?

— Държиш властта, като размахваш тази карта. Мастъркард се превръща в твоя пенис.

— Това е втората ти метафора за пениси за една минута. Възбудена ли си?

— Ха!

— Защото си леко поруменяла. Или е време да ти дойде?

Тя си пое дълбоко въздух и за пореден път си напомни, че обича този мъж независимо колко вбесяващ може да бъде.

— Последният бастион на мъжкия шовинизъм: атакувате възпроизводителната ни система, сякаш тя ни прави слаби. Когато в действителност вашата Y-хромозома ви превръща в по-слабия пол.

— Наистина четеш Морийн Дауд.

— Това е еволюционен факт. Мъжката хромозома губи гени. Мъжете губят потентността си, но продължават да се държат като Чингис хан.

— Какво искаш да кажеш? Искаш да спреш противозачатъчните ли?

Тя се усмихна сладко. После заяви:

— Не можеш да ме спреш, Стив. Ще бъда обвинител по делото. И ще спечеля.

— Удари ме с всичка сила, Вик.

— О, ще го направя. Ще те накълцам на малки парченца и ще те използвам за стръв.

— Ох!

— Но ако те дам на акулите, те няма да искат да те близнат.

— Професионална вежливост — призна Стив и кимна в знак на съгласие.

— Затова просто ще те унищожа в съдебната зала.

— Как? Ще ме отегчиш до смърт ли?

— Ще подавам възражения на всеки твой иск, ще оспорвам всеки правен казус. Този път ще ти се наложи да поработиш за разнообразие.

— Ужас! Чака ме смърт от отегчение.

— Ще те смажа и пред съдебните заседатели. Встъпителната част. По време на кръстосаните разпити. И накрая. Ще те вържа на възел. И ще го направя така, както ти никога не би могъл. Ще спечеля честно и почтено.

Боби крачеше по коридорите на прогимназията „Понсе де Леон“. Беше напълно смазан. Никога повече нямаше да види Спънки и Мисти. Те сигурно вече бяха някъде по островите. Умрели от глад. Трябваше да изяждат по петнайсет килограма риба на ден. Щяха ли да си хванат сами? Или щяха да чакат някой да ги нахрани?

По някакъв странен начин се чувстваше отговорен. Ако беше реагирал по-бързо, може би щеше да спаси делфините. Можеше да им каже да се скрият. Те щяха да го разберат. Щяха да се гмурнат под водата и да останат там двайсет минути, без да си поемат дъх.

Дълбоко в себе си знаеше, че вината не е негова, но въпреки това…

„Спънки и Мисти ми вярваха, а аз ги подведох.“

Обвиняваше и вуйчо Стив. Той беше отказал да наеме лодка и да ги потърси — каза, че било невъзможно. Припомни на Боби молитвата на рибаря: „О, Господи, лодката ми е толкова малка, а морето ти е толкова голямо.“

В сърцето си Боби знаеше, че вуйчо му е прав. Но въпреки това вуйчо Стив беше голям. Трябваше да измисли нещо. Вместо това се хвана да защитава това нищожество Джералд Наш, човека, който оплеска всичко.

„Това е предателство спрямо Спънки и Мисти… и мен.“

Отправи се към шкафчето си през тълпата спортисти, мухльовци, кретени, красиви момичета, дебели момичета, умни момичета, откачалки и подмазвачи.

„О, мамка му!“

Облегнат на сивата редица метални шкафчета, жвакащ дъвка с отворена уста като морски лъв, който дъвче скумрия, стоеше Чарли Ноавоно. Бетонен блок, маскиран като човешко същество, с очертаваща мускулите тениска, изпод която се виждаха космите на гърдите му.

Да. В шести клас имаше косми по гърдите. Тринайсетгодишният Чарли беше оставен да повтаря една година не защото беше глупав — макар че беше, — а защото още по-глупавият му баща си мислеше, че това ще даде на Пича по-голям шанс да спечели спортна стипендия за колеж.

Към него ли гледаше Чарли?

„Не биваше да съставям анаграма от името му“

Боби не беше искал да го обиди. Миналата седмица, докато бяха в кафенето, Ноавоно се правеше на кретен, беше заврял ръка под мишницата си и правеше пърдящи звуци, докато минаваха момичетата. Бая тъпо за шести клас. Но всички момчета го аплодираха бурно, защото момичетата явно се притесняваха, а и звукът от пърдене си е доста смешен независимо на колко си години. Боби реши да не остане по-назад.

„Тъпак. Защо си отворих устата?“

— Хей, Чарли — беше казал небрежно, сякаш двамата бяха приятели, — знаеш ли, че от буквите на името ти може да се получи: ЧАРОВНО ЛАЙНО?

— На кого викаш лайно бе, глист такъв?

— Не. Казах го като комплимент.

— Защо искаш да ми правиш комплименти, малък педал такъв?

Боби усети, че лицето му пламва.

— Защото…

Ноавоно завря лицето си в неговото.

— Не се закачай с мен, пич.

Боби не можеше да търпи някой да е толкова близо до него, освен може би вуйчо Стив и Виктория. Имаше клаустрофобия, все едно го бяха впримчили в капан. От Чарли го лъхна и дъх на чесново хлебче.