— Въпросите изглеждат прекалено много, стъпките също — отвърна тя.

— Но ако успея, Вик, последната стъпка ще докаже, че Джералд Наш е невинен.

Виктория отиде да обядва с един от свидетелите си, а Стив потърси агитката си. Засече Марвин Умника и Тереса Тораньо, тези седемдесетгодишни влюбени птички, на входа на кафето и помоли Тереса да използва невероятните си умения за ровене в интернет — беше се регистрирала в AOL още в първия ден на появата му — и да му помогне да разбере кой е собственик на „Уелфлийт Дайнамикс“.

— Само ако кажа на Виктория всичко, което кажа и на теб — отвърна Тереса. — Поравно на двамата.

— Всичко поравно, Стивън — добави Марвин. — Трябва да останем неутрални.

— Божичко, Марвин. Аз съм във война, а вие ми се правите на Швейцария.

— Ако трябва да избираме на чия страна да застанем, Стивън, ще предпочетем красивата девойка, а не теб.

— Марвин, какви ги говориш? С теб се познаваме от толкова отдавна!

— Нищо лично, малкия, но тези „борци“ за правата на животните са обикновени отрепки и терористи.

— Забрави клиента ми — взе да го умолява Стив. — Ами аз?

Години наред Стив беше купувал сандвичи с говеждо — „по-тлъстичко, ако нямаш нищо против, малкия“ — за Марвин и Съдебната банда. А сега това. Стив смяташе Умника за приятел. Нещо повече — за дядо и страхотен актив по време на процес. Марвин използваше четирийсетгодишния си опит в продажбата на дамски обувки, за да помага на Стив при избора на съдебни заседатели.

„Жени със сандали с отворени пръсти са добри за защитата. Консервативни черни обувки стават за обвинението.“

Марвин имаше и теория за чантите, но Стив не можеше да различи истинската „Гучи“ от ментето, така че не му вършеше много работа.

— Не мога да повярвам, че двамата ме зарязвате така — оплака се Стив.

— Искаш прекалено много — отвърна Тереса. — Ние харесваме Виктория.

— Тереса е права — съгласи се Марвин. — Не че не те обичаме. Но обичаме и Виктория.

Час по-късно, след като се беше съгласил с условието всичко поравно, Стив се беше сврял на масата на защитата заедно с клиента си. На десет стъпки разстояние Виктория прелистваше разноцветните си картончета с бележки. Съдията и съдебните заседатели още не се бяха върнали от обедната почивка. Марвин и Тереса седяха на първия ред на галерията, на еднакво разстояние от обвинението и защитата. Марвин прелистваше брой на списание за дамски обувки. Макар че беше продал магазина си преди много години, все още следеше търговията. Тереса, чиито пръсти бяха все така подвижни и с изряден маникюр, работеше на лаптопа си. Водеше ежедневен блог, озаглавен „Абуела Кубана“21, където хвалеше преимуществата на народната медицина при лечението на артрит и даваше рецепти за печено цяло прасе за коледната вечеря.

Преди да се пенсионира и да прехвърли бизнеса на децата си, Тереса беше притежавала верига погребални бюра — „Фюнерария Тораньо“, арена за джай алай22 и дял в магазин за продажба на шевролети. Бизнесът й се удаваше и тя често помагаше на Стив, когато той имаше нужда от познания по счетоводство.

Беше красива жена с катранено черна коса благодарение на редовните посещения във фризьорския салон. Носеше наниз перли със стилна черна копринена рокля. Марвин, плешив още откакто бил старшина в Корейската война, беше облечен с панталони с басти, тюркоазна риза и карирано спортно сако, което за кратко беше излязло на мода през 70-те години на XX век. Двамата бяха лудо влюбени.

Тереса погледна Марвин, който махна с ръка, за да им привлече вниманието.

— Стивън, Виктория. Елате тук и двамата.

Стив се провря през люлеещите се врати, след което галантно ги задържа, за да мине и Виктория.

Тереса се усмихна и на двамата. Лаптопът й стоеше там, където му беше мястото — в скута й.

— Това беше много набързо, така че не разполагам с всички отговори. Но ако пуснете за търсене „Уелфлийт Дайнамикс“ заедно с всички останали компании с „Уелфлийт“ в името, ще откриете, че всичките са собственост на холдингова компания, наречена „Шайен Рейндж“, компания от Делауеър.

— С какво се занимава „Шайен“? — попита Стив.

— Нищо. Просто холдингова компания. Но е собственост на бермудски тръст с името „Айландс Груп Инвестмънтс“. Който е основал тази компания, се е погрижил да затрудни проследяването, но който притежава „Айландс“, притежава „Шайен“ и следователно притежава и всички „Уелфлийт“.

— А собственикът на всички „Уелфлийт“ е…?

Тереса му махна с пръст.

— Публична корпорация. Голяма. Четири милиарда акции на пазара. „Хардкасъл Енерджи Сървисис“.

Тереса натисна един клавиш на лаптопа си и страницата на „Хардкасъл“ се появи на екрана. Сурови мъже с каски, нефтени платформи в Мексиканския залив, танкери в морето.

— Нефтената компания? — попита Виктория.

Стив също беше озадачен. „Хардкасъл“ притежаваше химически заводи, рафинерии и нефтопроводи. Влезе в новините, когато помогна за погасяването на кувейтските нефтени кладенци след Пустинна буря.

— Не е само нефтена компания — каза Тереса. — Те са и доставчик на отбраната. Батискафи, защитно облекло, очила за нощно виждане. Стотици артикули за военните.

— Добре — рече Стив. — Но защо „Хардкасъл“ ще пращат двама души да ме сплашват? Защо ги е грижа какво знае Джералд Наш?

— Не знам. Произвеждат и комуникационно оборудване за военните.

— Ей Ти енд Ти също — отвърна Стив. — И какво от това?

— Имай търпение, Стивън.

Тереса натисна „Отбранителни батискафи“. След секунда се появи нова картинка. Два делфина правеха дъга над водата. И двата бяха опасани с ремъци. В сбруята на единия имаше антена, а на другия — камера.

— Комуникационното оборудване е за делфини — отвърна тя и натисна нов бутон. Изображението се смени. Шест делфина в тюркоазно море, плуваха достатъчно бързо, за да оставят пяна зад себе си. Върху картинката бяха отпечатани думите: „Да пазим пристанищата безопасни у дома и по света. Военноморски бозайнически спецотряд.“

— Мили боже! — възкликна Стив. — Има нов престъпник в съдебната зала. „Хардкасъл Енерджи Сървисис“. Голям, богат, могъщ. Какво друго бих могъл да желая?

— Защита, основана върху доказателства — предложи язвително Виктория.

— Сандърс е бил бивш тюлен от военноморските сили, който е дресирал делфини. Работил е за двама души от „Хардкасъл“, доставчик на отбраната, който осигурява делфини за военните. Както казах и преди: А води до Б, Б води до В.

— Добре, продължавай. Докъде води В?

— Божичко, дай ми няколко часа. До довечера ще имам теория по случая и ще я споделя с теб.

— Нямам търпение.

— Ето кое е шантавото в цялата работа, Вик. Клиентът ми непрекъснато ругае военнопромишления комплекс. Порочният съюз между големия бизнес и разпалващите войни политици. Областният прокурор е само малко зъбче в колелото на конспирация и корупция. Всичките тези левичарски простотии от момче, което не е много умно. Но знаеш ли какво, Вик? Джералд Наш е прав. Това копеле е било право още от първия ден.

Треньорът Крейндлър каза на Боби, че може да подава. Но само на тренировка. И само на два батсмана.

И това беше нещо. Каквото и да беше казал вуйчо Стив на треньора — или с каквото и да го беше заплашил — явно вършеше работа.

„Но къде е вуйчо Стив сега?“

Лепкава вечер. Комари и мушици бръмчаха под блясъка на прожекторите. Боби беше целият плувнал в пот и очилата му се бяха замъглили.

Нервно пристъпваше в прахта на игрището, както беше виждал, че правят питчърите по телевизията. С една разлика. Те никога не си закачаха шпайковете и не се препъваха. Вече на два пъти за малко да падне, а още така и не беше подал.