— Притесняват ме методите, които използваш, за да удържиш на обещанията си.

— Дай да не се караме. Да се нахраним и да си вървим у дома, за да мога да поговоря с Боби.

Виктория взе менюто и го разгледа.

— Ще ти изям пържения ананас — побърза да каже Стив.

— Няма да си поръчам свинско филе. Ще си взема жълтоопашат спарид с къри сос.

— О!

— Не бъди толкова разочарован. Можеш да си поръчаш пържен ананас отделно.

— Не е това. Ставаш по-малко предсказуема.

— Това лошо ли е?

— Не знам.

— Хората порастват, Стив. Променят се.

— Стават прокурори.

— Не започвай с това. Разкажи ми всичко, което се случи днес.

— Нали вече ти го разказах.

— Само оттук-оттам. Започни отначало.

Стив се подчини. Денят беше пълен със събития.

Мей Линг го заведе до агентката от ФБР Констанс Шепърсън.

Агент Шепърсън се оказа приятелката на Наш — Пешън Конърси.

Сандърс се е срещал с Гризби два дни преди нападението и вероятно дълго преди това го е изнудвал.

Шепърсън не се намесила и се покрила, за да уличи „Хардкасъл“.

Боби смята, че делфините все още са при Гризби.

Виктория слушаше внимателно. За разлика от Стив, рядко прекъсваше. Обичаше да поглъща всяко късче информация и да я обмисля една-две секунди, преди да отговори. Този път чаша калифорнийско вино подпомогна процеса. Виктория каза, че имало вкус на череша и малина, с лек дъх на женско биле. Стив си помисли, че на вкус е като добро кианти, но той не беше експерт.

— Виж всичките връзки на Гризби със Сандърс — обобщи Стив. — Първият иск към застрахователите. Сандърс се появява в Делфинариума точно преди нападението. Гризби го причаква в засада с пушка. Обзалагам се, че мога да открия следа с пари от Гризби до Сандърс, която да докаже изнудването и да осигури мотив за убийство.

— Ами онези мъже от „Хардкасъл“, двамата с линкълна?

— Да? Какво имаш предвид?

— Гризби ги е преметнал и тях, така ли?

— Много ясно. Те са си мислели, че Сандърс е уредил всичко с Гризби. Че ще се погрижи да изглежда като нападение на природозащитници и в суматохата ще отмъкне делфините.

Виктория махна на сервитьора да й напълни чашата и каза:

— Знаеш ли, щом Боби се е сетил, че делфините са се върнали в парка, няма ли и те двамата да се сетят?

Стив знаеше.

У дома светеше, но щом зави по алеята, той вече знаеше.

Докато Виктория паркира колата си, той вече бързаше към входната врата.

Отключи и извика Боби. Никакъв отговор.

Стив знаеше, че къщата е празна.

Знаеше, че колелото на Боби също го няма.

Знаеше, че Боби е тръгнал към Делфинариума. Не знаеше само преди колко време го е направил.

Вятърът духаше в лицето на Боби. Карането по моста до Кий Бискейн винаги отнемаше повече от обратния път към континента, защото вятърът идваше от океана. Тази вечер не беше страшно. Топъл и влажен, бризът беше като мокър парцал.

Боби беше напуснал къщата веднага след като Виктория тръгна да се срещне с вуйчо Стив за вечеря. Сега вече беше тъмно, половин луна се издигаше над залива и той остави колелото си в горичката от ниски борчета до Делфинариума.

Вуйчо Стив отново го беше разочаровал. Преди два часа Боби му беше казал, че Спънки и Мисти са се върнали в парка. Това беше съвсем логично. Вуйчо му беше обещал да направи нещо. После се беше обадил и беше казал, че ФБР ще идат в понеделник.

Понеделник!

В момента Гризби може би товареше Спънки и Мисти в транспортни контейнери. Точно както беше направил и преди, когато ги беше докарал от Калифорния. Боби беше намерил снимки от „Подводен свят“. Снимките на Спънки трудно се различаваха. Но при Мисти нямаше грешка. Малкият белег на перката и розовият корем я издаваха.

Боби си представи това, което може би ставаше точно в този миг в Делфинариума. Двамата мъже от „Хардкасъл“ можеше да са там. Бесни от измамата. Готови да убият Гризби. Да отвлекат делфините, да ги набутат във военния център в Сан Диего и да ги превърнат в откачени убийци.

„Най-добрите ми приятели.“

Това беше единственият му шанс или те щяха да си отидат завинаги. Не казваше ли вуйчо Стив, че мъжете винаги правели каквото трябва, независимо от риска? Особено за тези, които обичат.

„Е, аз обичам Спънки и Мисти и съм единствената им надежда.“

Промъкна се до дока, вслушваше се в шепота на водата. Нямаше делфини. Зачуди се по кое време ще се приберат вуйчо Стив и Виктория. Щяха да се разтревожат. Но вината не беше негова. Вуйчо Стив трябваше да спаси делфините — или поне можеше да се постарае малко повече. „Но толкова държеше да докаже невинността на клиента си, че забрави за делфините… и за мен.“

„Семейството е на първо място.“ Нали все това повтаряше. Но продължаваше да е адвокат и Боби усещаше конфликт между задълженията към семейството, което обичаш, и боклуците, които представляваш.

Плясък в канала, но това беше просто малка рибка, която скача, люспите й проблеснаха на лунната светлина. Никакъв Спънки. Никаква Мисти.

Боби тръгна покрай канала към централната сграда. През деня беше пълно с хора, щандове със сувенири, сергии с храна, имаше и филм с делфини — вървеше на плосък екран. Стеснявайки се, каналът продължаваше навътре в сушата покрай сградата под чадъра от кичести палми. Стигаше чак до отвора, който излизаше от кръглата метална постройка, която господин Гризби наричаше „лазарет“.

Постройката беше десет метра висока, направена от нагъната ламарина. Покривът бе вдигнат на дървени греди и по цялата обиколка на кръга имаше пролука, през която да влиза въздух. Боби видя, че вътре свети, и чу мъжки гласове.

Покатери се по стълбата, която се виеше отстрани на сградата. На половината път позна гласа на господин Гризби, но не разбра какво казва. После чу пронизително изсвирване на метална свирка. Познаваше този звук. Господин Гризби тренираше делфините със свирката.

Стълбата свършваше до метална пътека точно под пролуката. Като се изправеше на пръсти, Боби можеше да види какво става вътре. Господин Гризби стоеше на платформа, широка колкото трамплин за скокове. Двама мъже стояха до басейна. По-ниският беше с каубойски ботуши и черна тениска. Изглеждаше доста як. А по-високият беше рус и не с толкова ясно очертани мускули.

Господин Гризби наду свирката и Спънки и Мисти скочиха едновременно, после застанаха изправени на опашките си като балерини.

— Гледайте, господа. Мисля, че ще останете впечатлени.

Гризби коленичи и сграбчи найлоновия чувал, който стоеше до краката му. Развърза връзките му и нещо падна от чувала във водата.

Тяло в камуфлажна зеленикаво кафява униформа.

— По дяволите!

Стив удари с ръка по волана.

От върха на моста не се виждаше друго, освен два реда червени задни светлини. Най-горе две полицейски коли и голям влекач бяха блокирали източното платно. Един хамър стоеше диагонално на шосето, на асфалта се търкаляше платноходката, която бе изпаднала от ремаркето.

— Ами сега? — попита Виктория.

— Ще вървим. Или ще тичаме. Хайде!

Стив дръпна колата колкото можа встрани от пътя и продължиха пеш. Първо тичаха. И двамата се бяха преоблекли. Виктория беше със спортния си екип: клин „Найк“, маратонки и прилепнало горнище. Стив носеше шорти и стара фланелка на „Хърикан“.

Слязоха от моста и продължиха през местата за пикник покрай водната магистрала, на няколко метра от бреговата линия. Пътеката беше осветена от стотиците фарове в задръстването. Бели гларуси се разхождаха по брега и ровеха за рачета.

— Аз съм виновен за всичко — рече Стив, докато тичаха един до друг.

— За кое?

— За Боби. Бях прекалено зает със себе си. Не му обърнах достатъчно внимание.