— Знам всичко за теб, Соломон — усмихна му се гаднярската Чарли. — Майка ти те е държала в клетка за кучета. Сега е в някой затвор и прави шпакли под душа.

— Не е в затвора — Боби се дръпна. Чувстваше се хилав и слаб. Искаше да удари Чарли Лайното, да го цапне с всичка сила. Но знаеше, че Ноавоно ще го смели от бой.

Така че се обърна и избяга.

Оттогава вече цяла седмица Ноавоно го тормозеше здраво. Боби не го разбираше. Познаваше Чарли от неделното училище към Бет Ам. Беше ходил на рождени дни в дома му в Пайнкрест. Просторно имение с най-големия двор, който беше виждал. Моравата представляваше истинско футболно игрище с флагчета и врати. Зад един ред кралски палми имаше покрито с пясък игрище за професионален волейбол. В едното крило на къщата имаше зала за баскетбол с вдигащи се седалки и електронно табло за резултата. Отзад имаше басейн с кула за скокове плюс два тенис корта — осветени, разбира се.

„Защо на едно семейство му трябват два тенис корта? Или пет коли?“

Бащата на Чарли притежаваше верига от магазини за спортни стоки, което обясняваше всички фланелки, бухалки и топки, подписани от прочути играчи. Боби се ужасяваше от рождените дни на Чарли, които винаги се съсредоточаваха върху дивашки мачове по американски футбол и скапваща игра на баскетбол. Но никога нямаше плувни състезания — единственият спорт, в който що-годе го биваше.

Сега, докато се приближаваше към шкафчето си и усещаше втренчените гадни очи на Чарли Лайното върху себе си, Боби усети как стомахът му се свива. Учениците вече се стичаха към класните стаи.

— Ето го и човека дума — изгаври се Чарли. Бандата му от двойкаджии се почеса по топките и зачака. — Хей, дърдорко, как се казвам днес?

— Чарли. Казваш се Чарли.

— А ти как се казваш? Аспержа, нали?

Правеше си майтап със синдрома на Аспергер9. Тъпа шега.

Няколко от приятелите му се разсмяха. Боби стигна до шкафчето си, завъртя комбинацията на ключалката и отвори вратата. Чарли се облегна и вратата се тресна с все сила, за малко да откъсне пръстите на Боби.

— Ей! Спри!

— Слушай, загубеняко. Искам да се разкараш от отбора ми.

— Защо?

— Защото си пълно хахо? Не можеш да удряш. Не можеш да хващаш. Не можеш да мяташ. Искам да се махнеш.

— Но това е само лига на неделно училище.

— Само? Откъде мислиш, че набират играчи треньорите на гимназиите? Ще играя в „Гъливър“ или „Рансъм“, после в Университета в Маями и не искам разни ненормалници като теб да ми се пречкат в краката.

— Няма да напусна.

— Ще напуснеш, след като ти навра бухалката в задника.

Боби се зачуди дали да не отбележи колко педалски звучи това, но се отказа. Отвори отново шкафчето, извади учебника по обществознание, затвори шкафчето, завъртя ключалката и повтори:

— Няма да напусна. Не можеш да ме принудиш.

— Знам къде живееш, Соломон. Ти и твоят загубен вуйчо — той се обърна към агитката си. — Тъпакът живее в Саут Гроув, близо до Литъл Африка.

Боби никога не беше чувал да го наричат така, но, да, „Къмкуот Авеню“ беше на няколко пресечки от сърцето на африкано-американската част на „Коконът Гроув“. Опита да измисли какво да отвърне, нещо хапливо за социалното положение, но щеше да прозвучи прекалено тъпо, така че се отказа.

— Дори нямат басейн! — Чарли избухна в смях. — Къде плуваш, в обществения басейн ли? Някога хващал ли си краста?

Боби помисли да каже, че, да, понякога плува във Венецианския басейн в „Корал Гейбълс“, а друг път с делфините, но това щеше да предизвика само още обиди. Когато се сблъскаш с простотия, предразсъдъци и големи мускули, е най-добре да си мълчиш. Вуйчо Стив винаги така казваше.

— Знаете ли какво друго чух? Нашият словослагател си говорел с риби — Чарли ръгна Боби в гърдите. — Хайде, тъпако, кажи нещо на рибешки.

Боби искаше да отвърне: „Делфините на се риби. Те са бозайници. И никога не съм срещал делфин, който да е толкова тъп, колкото си ти.“

Но не го каза. Не каза нищо. Тръгна си, като реши как точно ще убие Чарли Ноавоно Лайното.

Стив искаше баща му да му помогне за делото на Наш, но вместо това той го нахока.

— Не ставай глупак — каза провлечено Хърбърт Соломон. — Не можеш да водиш дело срещу собствената си жена.

— Татко, не те питам дали да поема делото. Питам те как да го спечеля.

— Ореш много близо до памука, синко.

— Дай да караме без селски метафори, а? — Стив подхвърляше топка в новата ръкавица на Боби, за да направи кожата по-мека. — Не съм някой от приятелите ти по чашка в „Алабама Джакс“.

— Синко, имаш два конфликта на интереси. Ако изгубиш, клиентът ти може да подаде жалба за неефективна защита, защото преценката ти е компрометирана. И да спечелиш, и да загубиш, рискуваш връзката си с тази прекрасна жена.

Обут с омазани с боя брезентови къси панталони, Хърбърт стоеше до плота в кухнята на Стив и си слагаше лед в чашата. Четири кубчета. Точно като Синатра. После си наля три пръста „Джак Даниълс“ — ама все едно бяха пръстите на Шакил О’Нийл, а не неговите. Лицето му имаше тен, дългата му сребриста коса беше сресана назад и хваната на опашка. На Стив неговият роден в Савана баща му приличаше на генерал на Конфедерацията, макар и евреин. Хърбърт продължаваше да говори в заповедна форма, остатък от дните му като съдия във Флорида.

— По-добре остави Виктория да си води делото, синко, и се дръпни настрани, по дяволите. Недей да прецакваш нещата с това момиче, защото честно казано, тя умее да прави много неща по-добре от теб.

— Благодаря ти за подкрепата, татко — Стив върза топката с връв за ръкавицата. Ако джобът беше по-мек и по-дълбок, Боби вероятно нямаше да изпуска всички мързеливи подавания.

— Отпусни юздите, синко. Виктория има шанс да си създаде име, остави я да го направи.

— Ами аз?

— Ти имаше тази възможност.

— Хей, кариерата ми не е приключила. Още съм млад в сравнение с останалите адвокати.

— Искам да кажа само: постави връзката си на първо място, подкрепи момичето си.

— Явно гледаш „Доктор Фил“, защото никога досега не си ми казвал подобно нещо. А и ти със сигурност не подкрепяше мама.

— Дрън-дрън! Боготворях жена си и обожавах децата си.

— Не си подкрепил никого от нас, татко. Всяка вечер клиенти или вечери с асоциацията, или съдебни конференции. Вечно някъде, вечно зает с твоите си дела. Де да ми беше давал по десет кинта за всеки бейзболен мач или дипломиране, което си пропуснал.

— Не бъди такова мрънкало — Хърбърт вдигна чашата и пресуши половината. — Бях добър баща на теб и на непрокопсаната ти сестра.

— Ако някога решиш да го подложиш на гласуване, ще загубиш с две към едно.

— Семейството е най-важното нещо на света. И времето, прекарано със семейството, е безценно.

— Откъде идва всичко това? Да не крадеш карти за „Холмарк“ от дрогериите?

— Сериозно говоря, Стивън. Двамата с Боби сте моят живот. За вас живея.

— Наистина ли? Боби има бейзболен мач в неделя. Ще дойдеш ли?

— Неделя? — Хърбърт отпи глътка и се замисли. Стив чакаше. Трябваше да изчака три глътки. — Не, в неделя ще запушвам лодката.

— Ахаа.

— Освен това за какво съм му притрябвал на момчето да вися там?

— Няма никаква основателна причина, освен че те обича, татко.

Хърбърт можеше да каже: „И аз го обичам“. Вместо това си допи уискито. Хърбърт Соломон като модел на подражание — беше чудно, че можеше изобщо да изрази някакви чувства. Освен гняв де.

Хърбърт си наля още уиски и разклати чашата; кубчетата лед дрънкаха като тракащи зъби.

— Ако сме свършили, ще се излегна на дивана и ще погледам малко платени цици по кабела.