Стив опита да прикрие скептицизма си.

— Още ли искаш да наемем лодка и да ги потърсим?

— Не и преди да ми кажат къде точно се намират.

— Добре тогава. Когато те ти кажат, ти кажи на мен.

Боби се обърна към компютъра.

— Какво правиш, хлапе? Домашно ли?

— Търся начини да убия Чарли Ноавоно.

— Страхотна идея — Стив смяташе, че трябва да окуражава творческите пориви на племенника си.

— Първо си мислех за пластичен експлозив. Малко С-4 в електрическата му четка за зъби.

— Страхотен план.

— Но къщата на Ноавоно има охранителни камери на всяка врата.

— Разбира се. Браво, че си се сетил.

— После преглеждах отровите.

— Има много смъртоносни отрови — съгласи се Стив.

— Но токсичните лаборатории са толкова добри в днешно време, че е доста рисковано. Сега си мисля, че е най-добре да го удавя. Да го направя да изглежда като инцидент при плуване.

— Не се бях сетил за това.

— Търся колко дълго трябва да държа Ноавоно под водата.

— Три-четири минути са достатъчни — посъветва го Стив.

— Трябва да вземеш предвид брадикардията. Тялото ще забави сърдечния ритъм, за да опита да се спаси. Удавянето трае по-дълго, отколкото си мислиш.

Стив искаше да надникне в монитора. Не вярваше на Боби, но нямаше да е лошо да провери. Надяваше се, че момчето е на някоя порно страница, а не на страница за убийства.

Боби излезе от програмата, преди Стив да се приближи достатъчно, за да я види.

— Какво ще кажеш да идем да помятаме малко топка? Ще те науча как се подава със завъртане.

— Треньор Крейндлър не ни позволява да правим такива работи.

— Ако лакътят те заболи, спираме.

— Наистина ли мислиш, че мога да хвърлям със завъртане?

Явно се запали, защото в очите му проблесна искричка. Стив се усмихна и разроши косата му. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да зарадва хлапето.

— Можеш, и още как.

— Нали ще падне?

— Като мъртъв гълъб. Хайде, да вървим, преди да се е стъмнило.

— Треньорът никога няма да ми даде да хвърлям — настроението му се помрачи, гласът му натежа.

— Ще поговоря с Крейндлър.

— Какво ще му кажеш?

— Ще призова логиката му.

„След като го опра в мрежата и му кажа, че ще му е трудно да яде пица със счупена челюст.“

Чу пред къщата да спира кола. Виктория.

— Дай ми секунда, хлапе. Трябва да се извиня на Вик.

— Защо? Пак ли направи някоя глупост, вуйчо Стив?

— Опитах се да й наложа санкции за неетично поведение.

— Беше ли неетична?

— Разбира се, че не.

— И ще се опиташ да й се извиниш?

— Точно така.

Раменете на момчето отново увиснаха.

— Едва ли ще успеем да излезем от къщи, преди да се стъмни, вуйчо Стив.

Виктория отпушваше бутилка шардоне. Обикновено не близваше вино преди вечеря. Стив не знаеше лош знак ли е това, или добър.

— Здрасти, Вик — понечи да я прегърне, но тя се извърна.

„Лош знак.“

Наля си чаша вино. Не отвърна на поздрава му. Не му предложи чаша. Е, нищо. Той предпочиташе бира.

— Вик, искам да поговорим за делото. Мисля, че трябва да потърсим мъжете, които ме нападнаха днес.

— Ние?

— Ти. Прокуратурата. Ти разполагаш с всички средства. Онези двамата държат ключа към разрешаването на делото.

Тя отпи глътка, достатъчно голяма, за да бъде наречена направо гълток.

— Не и на моето дело.

— Не искаш ли да разбереш истината?

— Ето я истината: клиентът ти е извършил углавно престъпление. Някой е бил убит по време на извършването на углавното престъпление. Убийство по време на извършване на углавно престъпление. Делото е приключено.

— Защо си затваряш очите? Ти си служител на правораздаването, поне временно.

— Искаш ли да стане за постоянно, Стив?

— Ох!

— Какво по-точно искаш от мен, освен да ме направиш за смях пред съдия Гридли?

— Двама мъже ме отвлякоха от улицата. Искам да подам жалба.

— А-ха. Така нареченото ти „отвличане“.

— Така наречено ли?

— След всичките ти номера, Стив, откъде да знам? Искаш да подадеш жалба. Върви утре в полицията и я подай.

— Можеш поне да провериш регистрационния номер вместо мен. Запомних го отчасти.

— Колата вероятно е открадната.

— Това може да е следа. Откъде са я откраднали? Имало ли е свидетели? Човек никога не знае, докато не се разтърси.

— Не е моя работа, Стив.

— S-3-J-1. Черен линкълн. Само това видях. Хилсбъроу Каунти.

— Не искам да говорим за това.

— Но има загадка, която…

— От двете срещуположни страни сме.

— Само технически.

— Точно така. А на теб не ти пука за технически подробности. Като етичния кодекс например. За нормите на поведение. За правилниците и процедурите, които всички останали следват. Не уважаваш върховенството на закона! Красотата на закона. Самият закон.

— Добре де, виждам, че си малко разстроена…

— С нищо не се различаваш от клиентите си. Даже си по-лош от тях. Прекалено недисциплиниран си, за да бъдеш адвокат. Може би дори прекалено недисциплиниран и за да си престъпник. Трябваше да си избереш друга професия. Анархист би ти подхождало най-добре.

— „Антихрист“ ли каза?

Бузите й почервеняха от гняв.

— По дяволите, Стив! Знаеше, че не задържам доказателства. Защо казваш такива неща в съда?

— Опитвах се да подам жалба.

— Фалшива жалба.

— На това се вика „адвокатлък“.

— Вика му се „лъжене“!

— Между двете има доста голяма разлика.

— Харесва ти, нали?

— Какво да ми харесва?

— Да си Стив Акулата.

— Това ми е работата, Вик. Когато съм в съда, ще има кръв във водата.

— Не и ако играеш по правилата.

— Акула, която не може да хапе, е просто русалка.

— Искаш да кажеш, че съм слаба ли? Хайде нанеси ми най-страшния удар, който можеш, здравеняко. Ще играя по правилата и пак ще те победя.

Стив отвори вратата на хладилника и се скри зад нея, сякаш търсеше заслон от бурята.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Стив? Ти си незрял. Ти си безотговорен.

— Това са два проблема.

— Ти си дете.

— А твоят проблем е, че си мислиш, че законът е написан върху камък.

— Така е, по дяволите! Затова е закон!

Стив реши да изчака. Грабна една бира „Моримото“. Можеше да се наложи да чака дълго.

— Не можеш да си измисляш собствени правила на поведение — уведоми го тя.

— Разбира се, че мога. Нали сме в Америка.

— Да. Законите на Соломон — в гласа й се долавяше присмехулна нотка. — Какъв беше първият, дето ми го каза, когато проклетото пиле се изцвъка върху ръкава ми?

— „Когато законът не ти върши работа, изработи го ти.“

— Точно така. Хвалеше се с него. Е, аз съм друг човек. Не лъжа. Не нарушавам правилата. И не обвинявам отсрещната страна в извършването на деяния, които знам, че не е извършила.

Стив отпи голяма глътка бира. Имаше вкус на печена елда. Зачуди се дали Вик е свършила.

— И още нещо.

„Не е.“

— Спомняш ли си глупавата реплика, с която се опита да ме свалиш? В деня, когато се запознахме?

Стив поклати глава. Откъде, по дяволите, можеше да си спомня това? И как тя можеше да помни всичко тъпо или нелепо, което той беше казал или направил? В този безславен ден се озоваха в две срещуположни килии. Беше флиртувал с нея, но как тя можеше да помни какво й е казал?

— Каза, че би желал да си ми учител — припомни му Виктория.

„А, това.“

— Това беше най-добрата ми реплика — отвърна Стив.

— Това беше най-лошата ти реплика. Мразя сексистките закачки. И тогава те мразех и теб. Не съм била толкова бясна до днес.

Стив беше казал и още нещо, докато бяха в ареста, и много добре си го спомняше: