— За него ти си чудесен баща, Стив. Боби те обожава.

— Не съм последователен. Първо, заради всичко, което изстрада с лудата ми сестра, не исках да му отказвам нищо. После реших, че може би прекалено много го покровителствам, затова се дръпнах. Сега вече просто не знам. Загубих чувството си за равновесие.

— Всички родители се учат в движение. Ти се справяш чудесно.

— Ако се справях толкова чудесно, сега той щеше да си е у дома — Стив хвърли поглед през залива към Делфинариума. — Ако нещо се случи с него…

Думите му увиснаха във влажния въздух. Двамата продължиха да тичат мълчаливо…

Щом тръгнаха от къщи, Стив отново се обади на мобилния на агент Шепърсън. Този път тя бе дори още по-ядосана:

— Дванайсетгодишният ти племенник е избягал от къщи с велосипед и ти смяташ това за федерален случай? Така ли, Соломон?

И му затвори.

После Стив се обади на полицията в Маями и се свърза с дежурния. Когато стана ясно, че Боби не е отвлечен и че го няма от по-малко от два часа, усети как интересът на полицая видимо намаля. Сержантът го посъветва да се обади утре сутринта, ако момчето не се е върнало — такава била процедурата.

— Знаеш ли кое е първото, което ме привлече в теб, Стив? — попита Виктория, когато стигнаха до обърнатото ремарке и платноходката.

— Одеколонът с мирис на мускус?

— Любовта ти към Боби. Рискът, който си поел, за да го спасиш. Това, че го поставяш на първо място. Въпреки всичките си недостатъци ти си оставаш мъж, който една жена би желала за баща на децата си.

— Какви недостатъци?

— Хайде, Стив. Дай да ускорим темпото.

Затичаха се здраво, Стив леко скъсяваше крачката си, за да е в синхрон с нейната. Виктория тичаше гладко като атлет. Бяха в съвършен ритъм, съвършен синхрон и се движеха бързо.

Минаваха покрай коли, паркирани по края на магистралата, в алеята за влюбени. Вътре имаше двойки. Пиеха. Целуваха се. Извиваха се. Един бездомник с мършаво куче ровеше в кофа за боклук.

Магистралата завиваше надясно и топлият югоизточен бриз ги удари право в лицата. Зад тях свиреха клаксони и движението не помръдваше. Вече виждаха светлините на Делфинариума — беше на по-малко от километър и половина пред тях.

Стив махна към чантата на Виктория, черна кожена „Долче и Габана“.

— Това не те ли забавя?

— Една жена никога не оставя чантата си в колата.

— Искаш ли да ти я нося?

— Не. Нямаш разрешително.

Прочете въпрос в погледа на Стив. За втори път тази вечер я питаше.

— Да — отвърна Виктория. — Пистолетът, който ми даде Пинчър, е у мен.

Не беше труп.

Беше чучело. Като тези, които използваха във флота при спасителни тренировки.

Боби се прехвърли през ниската стена, притисна се към една греда и се скри в сенките. Главата му опираше в тавана от нагъната ламарина.

Спънки и Мисти бяха някъде дълбоко в басейна. Чучелото се носеше по гръб. Господин Гризби държеше две дървени пръчки — приличаха на щеки за билярд, само дето бяха по-къси. Мъжът с каубойските ботуши и по-едрият му приятел го гледаха. Господин Гризби удари три пъти с пръчките и след секунда двата делфина изскочиха. Спънки сграбчи чучелото за глезена, гмурна се и го повлече надолу. Мисти остана на повърхността, правеше кръгчета, сякаш пазеше.

Секундите минаваха. Стана минута. Две минути. Ако чучелото беше човек, вече щеше да е посинял. След три минути господин Гризби наду свирката си. Спънки отново изскочи на повърхността, изхвърли чучелото на платформата и опръска тримата мъже.

„Добър начин да убиеш вражески саботьор“, помисли си Боби.

Или Чарли Ноавоно Лайното.

Господин Гризби бръкна в една кофа и хвърли две парчета сурова риба на делфините. Мисти изскочи от водата и направи цвик-цвик, Боби знаеше, че това означава „благодаря“. Звукът, който издаваше Спънки, приличаше повече на вой: освен че благодареше, той казваше, че още е гладен.

— Хубав номер — рече Каубойските ботуши.

— Но не съм сигурен, че струва един милион долара — допълни едрият. — И ние можем да ги дресираме тия рибоци.

— Дори и без Сандърс?

Гласовете им се носеха ясно над водата и отекваха в металните стени.

— Голяма работа. Ще наемем друг водолаз разузнавач — отвърна Каубойските ботуши.

— От централата не са особено доволни от случката със Сандърс — продължи другият.

— Казвам ви — обади се Гризби, — Сандърс работеше за федералните. Опита се да ме арестува.

— Глупости — изсмя се Каубойските ботуши.

— Ако Сандърс беше кука, щяха да арестуват теб, а не онова загубено хлапе — добави другият. — Както и да е, нямаш основание да ни искаш двойно. Знаем едно място в Доминиканската република. Шест делфина, дресирани до второ ниво.

Гризби се засмя.

— Опитайте да накарате делфин второ ниво да направи това.

Ритна чучелото във водата и започна да удря двете пръчки като барабанист в маршируващ оркестър. Спънки и Мисти сграбчиха чучелото за глезените, заплуваха в противоположни посоки и започнаха яростно да се хвърлят и обръщат. Чучелото се разкъса на две при чатала. Делфините развъртяха глави и изхвърлиха половинките на платформата.

— Божичко! — измърмори Каубойските ботуши.

Гризби се ухили на двамата мъже.

— Някой от вас да иска да поплува?

Големият се разсмя нервно.

— Ще се свържем с теб за цената. Трябва първо да се обадим в централата.

Гризби хвърли още две парчета скумрия на делфините — те се бяха изправили на опашките си и махаха с перки, сякаш сами си ръкопляскаха.

Свит в скривалището си, Боби трепереше от ужас. Това ли бяха най-добрите му приятели?

„Какво са направили с вас?“

Делфините започнаха да скачат. Състезаваха се, за да видят кой може да скочи по-високо. Спънки беше по-голям и по-силен, но Мисти имаше по-гъвкаво тяло. На третия скок стигнаха до гредите на тавана. В апогея на скока Мисти видя Боби, увисна неподвижно във въздуха за част от секундата и изсвири през ноздрите си. Не беше обичайният поздрав. Боби преведе звука като израз на тревога и страх, „Чужд!“

Двата делфина грациозно се гмурнаха във водата. След пет секунди се изстреляха обратно към него, този път още по-близо. Изсвириха едновременно. „Чужд!“ Звукът беше плашещ, значението на думата — още повече.

„Промили са ви мозъците ли? Превърнали са ме в Чужд?“

Делфините започнаха да се въртят в кръг и да плискат мъжете на платформата.

„Престанете, приятели! Опитвате се да ме издадете ли?“

— Нещо ги раздразни — Каубойските ботуши погледна към гредите и сложи ръка над очите си, за да не му блестят лампите на тавана.

— Сигурно прилепи — отвърна Гризби.

Боби стисна очи. Завладя го глупавата мисъл, че ако той не може да ги вижда, и те няма да го видят.

Опита се да се притисне още повече в процепа между двете греди. След секунда Спънки изскочи от водата и гръбната му перка плесна Боби по крака. Боби се сепна, плъзна се и възседна наклонената греда. Удари си чатала и изви от болка.

— Какво беше това, по дяволите?! — извика Каубойските ботуши.

И тримата погледнаха право нагоре.

— Кой е там?! — попита Гризби.

Боби се чувстваше така, сякаш кон го е сритал в топките. Болката беше толкова силна, че направо го заслепяваше. Зави му се свят и той се плъзна по дупе по наклонената греда.

И чу отдолу страшен звук. Щракането на пушка.

— Попитах, кой е там! Последен шанс или ще те напълня със сачми.

Главата му съвсем се замая, Боби загуби равновесие и се преметна. Увисна от гредата надолу с главата като маймуна.

— Какво е това, по дяволите? — едрият непознат посочи към гредите на тавана.

Боби опита да се залюлее и да се покатери отново на гредата, но нямаше сили.

Залюля се наляво.

Залюля се надясно.

Глезените му не издържаха и сградата сякаш се завъртя около оста си.

След секунда цопна във водата и с изненада откри колко е студена — и колко солена. След миг нещо го сграбчи за глезена.