— Не-се-срещай-с-тази-кучка-точка-ком — отвърна Виктория, като се опита да скрие неудобството си. Мразеше да оправя бакиите на Стив, да се занимава с дела на долнопробните му клиенти. — Страницата публикува обидни и унизителни забележки за нашата клиентка, Ваша чест.

Съдията облиза палеца си и прелисти жалбата.

— А именно, че госпожица Лекси Ларсън е „куха повърхностна интересчийка, която прави механични свирки“.

Съдия Бараш се изкашля и погледна над очилата за четене към масата на ищцата. Беше прекарал двайсет и седем години на съдийската банка и му оставаха само още няколко месеца до пенсия. Дребен мъж с чудесна бяла перука, Негова чест беше готов да отхвърли всяко дело в графика си, за да може да играе голф по цял ден. Човек усещаше как всеки момент може да сдаде багажа.

— Точно това твърдим в жалбата си — отвърна Виктория, имаше предвид мърляшки написаното заявление на Стив. Седеше до клиентката си — всъщност до клиентката на Стив — Лекси Ларсън, модел, метър и осемдесет, със стърчаща руса коса.

— „Механични“ — каза замислено съдията. — Тази дума обикновено не се свързва със свирки, нали?

— Това езиков или личен въпрос е, Ваша чест? — изстреля в отговор Виктория.

„По дяволите, Стив. Отсега нататък сам си бърши задника.“

— Не ви карам да си вадите мръсното бельо, госпожице Лорд. Просто ми кажете какво обидно виждате тук? „Повърхностна интересчийка“ или „механични свирки“?

„Това не се случва с мен.“

— „Механични“? — прошепна Лекси, лицето й се сбръчка. — Сухи ли значи? Защото мога да овлажнявам главата, мога и на сухо — тя измляска с уста.

„Това не се случва с мен.“

Докато учеше в Йейл, Виктория си представяше как става най-добрия адвокат, печели шумни дела, раздава мнения по съдебния телевизионен канал. Беше предначертала пътя си по своя методичен и организиран начин. Пет години като прокурор, води стотици дела, създава си име. Още десет години в частна фирма, прави сериозни пари. Накрая става съдия. Служи в полза на обществото.

„Съдия Лорд“, звучеше супер.

Никога не си беше представяла, че ще обсъжда качеството на фелациото, извършвано от модел с двуцифрен коефициент на интелигентност.

— Понякога плюя върху члена на мъжа — прошепна Лекси и се размърда неловко на стола си. — Но някои мъже казват, че не усещат нищо, ако е прекалено мокро.

— Шшт — Виктория постави дланта си върху голата ръка на Лекси — ръка с идеален изкуствен загар.

Манекенката беше облечена с памучна леопардова рокля без презрамки и намазаната й с лосион кожа беше настръхнала в студената като метално шкафче съдебна зала. Огромна чанта „Фенди“ от крокодилска кожа стоеше до краката й, обути в червени кожени чехли на висок ток „Мизрахи“. Супер тоалет за някой бар в Делано, но за съда Виктория би предпочела нещо по-консервативно. Макар че Лекси обикновено се обличаше като модел на „Виктория Сикрет“ — какъвто всъщност беше — и можеше да е още по-зле.

Лекси беше един от моу-делите — така го произнасяше тя — на „Манекените“, второкласна агенция, в чиято сграда „Соломон и Лорд“ се радваха на безплатна кантора в замяна на правни услуги. Когато се прибра малко преди зазоряване, целият в рани и още мокър, Стив помоли Виктория да поеме сутрешното му дело. Което значеше, че трябваше да отправи възражение към опита за прекратяване на иска за клевета; делото беше толкова несериозно, колкото и мрежестият златист сутиен, който се подаваше изпод роклята на Лекси.

— Да видим какво още пише — продължи съдията, обърна на другата страница и зачете на висок глас: — „Не излизайте с оная кучка Лекси, модел от Саут Бийч с тиня вместо мозък. Тя е празноглава, тъпа въздухарка, която пие големи бутилки шампанско «Кристал» и ги пише на вашата платинена кредитна карта“.

— Стисняр — измърмори Лекси.

Явно това означаваше хем стиснат, хем гадняр, реши Виктория.

— Та, госпожице Лорд — продължи съдията — вашата клиентка писала ли е шампанското на кредитната карта на този мъж?

— Да, Ваша чест — призна Виктория.

„Да не споменаваме, че почерпила на два пъти цяла маса непознати, поръчала си половин килограмова пържола от бон филе, от която изяла само две хапки, и огромен омар за храна на нейната хималайска котка Верушка.“

— Тогава не виждам как можете да завеждате иск за клевета — заяви съдия Бараш. — Всички останали коментари са израз на мнение, а в закона не пише да има такова нещо като лъжливо мнение.

— Девет от десет души казват, че правя страхотни свирки — изсъска Лекси в ухото на Виктория.

— Тихо! — предупреди я Виктория; използва една от любимите думи на майка си. Обърна се към съдията. — Ваша чест, като публикува лична информация с интимен характер, уебсайтът нарушава личното пространство на госпожица Ларсън.

— Това го няма упоменато във вашата жалба — отвърна съдията.

Вашата жалба означаваше иска на Стив, в който той изобщо не си беше подбирал думите. Вероятно го беше диктувал, без въобще да провери как стоят нещата. Или пък просто беше оставил Сеси Сантяго, тяхната помощничка /секретарка/ лична треньорка, да напише проклетото нещо. И в двата случая беше пълен хаос, точно както в чекмеджето за бельо на Стив.

— В такъв случай, Ваша чест, ще се съглася без възражения, ако жалбата бъде отхвърлена, за да мога да подам нов иск въз основа на нарушаване на личното пространство.

— Чудесна идея, госпожице Лорд — съдията без съмнение си мислеше, че вече ще се е пенсионирал и ще е заминал в Хилтън Хед, преди да дойде време за новото дело за клевета.

— Какво става? — попита Лекси. — Какво значи „отхвърлена“?

— Всичко е наред. Върви на пилатес. Ще подам нова жалба от името на Стив.

— Къде е сладурът? Трябваше да дойде той — Лекси го каза с леко хленчене, което мъжете вероятно намираха за очарователно.

— Както вече ти казах, Лекси, сладурът имаше тежка нощ.

Когато се просна в леглото, Стив измърмори нещо за проблем в Делфинариума.

— Какъв проблем? — попита Виктория.

— По-късно. Спи сега.

И захърка, звукът смътно наподобяваше на подсвиркванията, които надаваха делфините на Боби. Докато Виктория се обличаше, за да се яви в съда, Стив още хъркаше. Тя провери Боби. Беше се свил на кълбо в леглото си и дишаше тежко. Навън видя колелото му да стърчи от багажника на Стив.

За трети път този месец момчето се беше измъквало през нощта и Виктория беше разтревожена. Беше отбелязвал напредък, изглеждаше така, сякаш се справя добре. Но после страстта му към делфините изтласка всичко останало. Беше обсебен от тях и това не изглеждаше никак здравословно…

— Госпожице Лорд — рече съдията. — Дали бихте дошли в кабинета ми за миг?

„Сега пък какво?“

— Проблем ли има, Ваша чест?

— По това измислено дело, не — съдията стана, тръгна към вратата зад банката и подхвърли през рамо. — Има дело за убийство, адвокате.

„Какво дело за убийство?“

„Соломон и Лорд“ нямаха дела за убийства. Напоследък клиентите им бяха основно от сорта на Уили Драката1 и разни нещастници, нарушили закона. Стив гледаше да изкара нещо от тези дела. Но вместо порой от пари докарваше ситен дъждец.

Пък и определено не им вървеше. Миналата седмица съдебните заседатели отхвърлиха твърдението на клиента им, че е влязъл като сомнамбул в магазина за алкохол с пистолет в ръка. Когато съдията го осъди на седем години, кретенът каза, че предпочитал осем, защото номерът на фланелката на Даунте Кълпепър бил 8, а полузащитникът му бил любимият играч от „Делфините“ на Маями, макар че си бил изпял песента. Виктория понечи да протестира, но Стив заяви да се благодарели, че любимият му играч не бил Джейсън Тейлър. Трябваха й няколко секунди, за да се сети, че Тейлър носеше номер 99.

Напоследък я тревожеше и още нещо.

„Може ли да ти идва в повече да си заедно с някого?“

Работеха заедно и живееха заедно. Споделяха една кантора и едно легло. Само Стив през цялото време. Обичаше го — но не й харесваше да работи с него.