Най-сетне конвулсиите на Белдеин спряха и тя вдигна мръсна длан към главата си.

— Какво… Какво стана? — отрони тя едва чуто. — Припаднах ли? — Забравата беше един от добрите моменти при този сплит, и нищо чудно. В края на краищата, татенцето не биваше да помни, че си го накарала някак да ти купи скъпата рокля.

— Сигурно е от жегата — отвърна Верин и й помогна да седне. — На мен също ми се завива свят по веднъж-дваж на ден. — При нея беше от умората, не от жегата. Удържането на толкова сайдин направо те изцеждаше, особено след като си го правила четири пъти на ден. Ангреалът с нищо не помагаше да преодолееш ефекта, след като престанеш да го използваш. Тя самата сенуждаеше от нечия ръка да я подкрепи. — Мисля, че е достатъчно. Ако припадаш, сигурно ще ти намерят някаква работа под слънцето. — Тази възможност като че ли никак не зарадва Белдеин.

Верин потърка тила си и надникна през отвора на шатрата. Корам и Мендан отново спряха играта си на котешка люлка; по нищо не им личеше, че са подслушвали, но тя бе готова да заложи живота си, че са. Каза им, че е приключила с Белдеин, и след миг размисъл добави, че моли за още една кана вода, тъй като Белдеин е разляла предишната. Загорелите лица на двамата мъже потъмняха още повече. Щяха да го предадат на Мъдрата, която щеше да дойде за Белдеин. Това щеше също да й помогне малко да стигне сама до решението.

Слънцето все още го чакаше дълъг път преди да се смъкне зад хоризонта, но болката в тила й подсказа, че е време да спре за днес. Все още можеше да се оправи с още една Сестра, но ако го направеше, на заранта щеше да го усеща с всеки мускул. Очите й се спряха на Иргаин, сега с жените, носещи кошници със зърно за хромелите. Как ли щеше да протече животът й, ако не беше толкова любопитна, зачуди се Верин. Първо, щеше да се омъжи за Едвин и да си остане зъв Фармадинг, вместо да отиде в Бялата кула. Второ, щеше отдавна да е умряла, както и децата й, които така и не беше имала, а също и внуците й.

Тя въздъхна и се обърна към Корам.

— Когато Мендан се върне, би ли отишъл да кажеш на Колинда, че моля да се видя с Иргаин Фатамед?

Болката в мускулите утре щеше да е малка отплата за страданията, които чакаха Белдеин за разлятата вода, но тя го направи не заради това, нито дори заради любопитството си. Все още имаше задача. Трябваше някак да опази младия Ранд жив до деня, в който той трябваше да загине.

Стаята можеше да е в някой величествен палат, само дето нямаше нито прозорци, нито врати. Огънят в камината от златист мрамор не излъчваше топлина и пламъците му не поглъщаха дървените цепеници. Мъжът, седнал до масата с позлатени крачета по средата на килима, изтъкан от блестящи нишки злато и сребро, не се интересуваше особено от вещите на този Век. Нужни бяха само за да впечатлят — за нищо друго. Не че всъщност му трябваше нещо повече от самия него, за да прекърши и най-коравата гордост. Наричаше се Моридин и със сигурност никой досега не бе имал повече право да се назове „Смърт“.

От време на време погалваше разсеяно двата умствени капана, увиснали на два най-обикновени копринени шнура на врата му. При всяко докосване кървавочервеният кристал на кур’сувра започваше да пулсира и вихърчета се завихряха в безкрайните му дълбини като туптенето на сърце. Но същинското му внимание беше погълнато от играта, наредена пред него на масата: тридесет и три червени фигурки и тридесет и три зелени, върху игралното табло от тринадесет на тринадесет квадрата. Възстановка на най-ранните версии на една прочута игра. Най-важната фигура, Рибаря, черно-бяла като игралната повърхност, все още чакаше на изходната си позиция в централния квадрат.

Сложна игра, ша’рах, древна, много отпреди Приказния век. Ша’рах, черан, и но’ри. Сега я наричаха просто „камъчета“ и всяка от версиите й си имаше привърженици, които твърдяха, че обхващала всички тънкости на живота, но Моридин винаги бе предпочитал ша’рах. Само девет души, все още живи, я помнеха сега. Той я владееше до майсторство. Много по-сложна от черан и от но’ри. Първата цел беше пленяването на Рибаря. Едва тогава играта започваше наистина.

Към него пристъпи слуга — строен гъвкав младеж, облечен от главата до петите в бяло и невъзможно красив, поклони се и му поднесе кристален бокал на сребърен поднос. Усмихна се, но усмивката не засегна черните му очи, по-безжизнени и от очите на мъртвец. Повечето хора щяха да се почувстват най-малкото неловко, ако ги погледнеха такива очи. Моридин само взе бокала и махна с ръка на слугата да си излезе. Винарите в тези времена произвеждаха чудесни сортове вина. Той обаче не отпи.

Рибаря притегляше вниманието му, мамеше го като стръв. Няколко фигури можеха да се движат по различен начин, но само Рибаря сменяше свойствата си според това къде стои; на бял квадрат — слаб в атаката, но гъвкав в измъкването; на черен — силен в атаката, но муден и уязвим. Когато играеха майстори, Рибаря многократно сменяше страна до края. Зелено-червеният целеви ред, обграждащ игралното табло, можеше да бъде заплашван от всяка фигура, но само Рибаря можеше да се придвижи на него. Не че беше неуязвим дори там — Рибаря никога не беше неуязвим. Когато Рибаря е твой, се стремиш да го придвижиш до квадрат от твоя цвят зад противниковия край на дъската. Това носеше победа по най-лесния начин. Когато противникът ти държи Рибаря, се стремиш да не му оставиш никакъв избор, освен Рибаря да се придвижи на твоя цвят. Навсякъде, стига да е покрай целевия ред. В повечето случаи да задържиш Рибаря можеше да се окаже по-скоро опасно. Разбира се, имаше и трета пътека към победата в ша’рах, стига да успееш да я спечелиш преди да си се оказал в клопка. Играта тогава винаги се израждаше в кърваво меле и победата идваше само след пълното унищожение на противника ти. Веднъж, изпаднал в отчаяние, той го беше опитал, но този опит се беше провалил. Болезнено.

Внезапна ярост кипна в главата на Моридин и черни петънца закръжиха през очите му, щом сграбчи Вярната сила. Екстаз, стигащ до безумна болка, прокънтя като небесен тътен през съществото му. Ръката му се сви около двата умствени капана и Вярната сила се затвори около Рибаря и го надигна във въздуха, на косъм преди да го стрие на прах и да превърне прахта в небитие. Бокалът в другата му ръка се строши. Свитият му юмрук за малко щеше да скърши двата кур’сувра. Саа бяха като черен вихър, но не затъмниха взора му. Рибаря винаги се изработваше като фигура на мъж, с превръзка на очите и с ръка, опряна на хълбока, с кръв, капеща през пръстите му. Причините, както и източникът на името, се бяха изгубили в мъглявините на времето. Това понякога го безпокоеше, гневеше го какво ли знание може да се е изгубило с въртежа на Колелото, знание, от което той се нуждаеше, знание, на което той имаше право. Право!

Той бавно постави Рибаря обратно на игралното табло. Пръстите му бавно се отвориха и пуснаха и кур’сувра. Нямаше нужда от унищожение. Все още. Ледено спокойствие замени гнева с едно мигване на окото. Кръв и вино закапаха от наранената му длан. Навярно Рибаря всъщност произлизаше от някаква смътна утайка от спомен за Ранд ал-Тор, като сянка на друга сянка. Все едно. Той усети, че се смее, и не направи усилие да се спре. На дъската Рибаря стоеше и чакаше, но в по-голямата игра ал-Тор вече се движеше според неговите желания. И скоро, твърде скоро… Много трудно е да изгубиш играта, след като играеш едновременно и от двете страни на дъската. Моридин се разсмя така силно, че сълзи рукнаха по лицето му, но той не го забеляза.

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над могъщите планински ридове, на остров Тремалкинг се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.