Докато изчакваше, Ранд бе смятал, че ще е въпрос само на ден-два, но когато дните се проточиха, се зачуди дали самият той няма да се окаже почти толкова голям глупак като Вейрамон.

Повечето ашамани бяха заминали да търсят из Иллиан, Тийр и Равнините на Маредон останалите, от които Ранд имаше нужда. Да ги търсят сред кемарос. Праговете и Пътуването бяха нещо чудесно, но дори за Аша’ман беше нужно време, за да намерят каквото търсеха, след като пороищата скриваха всичко на петдесет крачки околовръст, а непроходимите кални тресавища почти спираха всяка мълва. Търсещите ашамани се разминаваха на не повече от миля разстояние с плячката си в неведение и се връщаха научили само, че мъжете са се придвижили наново. Някои трябваше да отидат и още по-далече, за да издирят хора, които не горяха от голямо желание да бъдат намерени. Минаха дни преди първите да донесат новини.

Върховният лорд Сунамон се присъедини до Вейрамон — мазен дебелак с угоднически нрав, поне пред Ранд. Гладък във фино скроения си копринен сюртук, винаги усмихнат, той беше твърде красноречив в уверенията си във вярност, но беше заговорничил срещу Ранд толкова много и от толкова отдавна, че навярно вече го правеше и насън. Дойде и Върховният лорд Ториан, мъж с грубовато селяшко лице и несметно богатство, и зазаеква за високата чест да язди отново редом с лорд Дракона. Ториан се интересуваше повече от златото, отколкото от всичко друго, освен може би от привилегиите, които Ранд беше отнел на знатното съсловие в Тийр. Изглеждаше особено недоволен от това, че в лагера няма слугинчета и че наоколо няма поне някое селце, където да се намерят послушни селски девойчета. Ториан беше кроил заговори срещу Ранд почти толкова, колкото Сунамон. Може би дори повече от Гвеям, Маракон или Аракоум.

Имаше и други. Тук беше Бертоум Сайган, нисък и малко недодялан, но представителен мъж с избръснато чело. Той уж не беше скърбил прекалено за смъртта на братовчедка си Колавер, както защото това го бе направило Върховен трон на Дома Сайган, така и защото според мълвата Ранд я беше екзекутирал. Или убил собственоръчно. Бертоум се кланяше и се усмихваше, но усмивката никога не докосваше тъмните му очи. Някои твърдяха, че много обичал братовчедка си. Дойде и Айлил Риатин, слабичка и излъчваща достойнство жена с големи тъмни очи, не млада, но доста хубава, която бе възразила, че си има Капитан на пиката, който да предвожда ратниците й, и че не изпитва охота да излиза лично на бойното поле. Оспорвала беше също така и васалните си задължения към лорд Дракона. Но брат й Торам претендираше за трона, който Ранд смяташе да връчи на Елейн, и се шепнеше, че е готова за Торам на всичко, каквото и да е то. Дори да се присъедини към враговете му, да им пречи или да ги шпионира, или и двете, разбира се. Дойде Далтанес Анналин, и Амондрид Осиелин, както и Доресин Чулиандред, лордове, които бяха подкрепяли Колавер в узурпирането на Слънчевия трон, когато бяха решили, че Ранд никога няма да се върне в Кайриен.

Кайриенци и тайренци, всички те бяха доведени един по един, с по петдесетина ратници, най-много до сто. Мъже и жени, на които не се доверяваше дори колкото на Грегорин или Семарадрид. Повечето бяха мъже не защото смяташе, че жените са по-малко опасни — не беше чак такъв глупак; една жена може да те убие дваж по-бързо от един мъж, и то по много по-дребен повод! — а защото не можеше да се насили да вземе със себе си която и да е жена, освен най-опасните, там където бе тръгнал. Айлил можеше да ти се усмихва топло, докато пресмята къде точно между ребрата ти да ръгне кинжала си. Анайела, тънката като върбова клонка и превзета Върховна лейди, създаваща впечатление на красива глупава гъска, се беше върнала в Тийр от Кайриен и открито беше започнала да се изтъква като най-подходящата за все още несъществуващия престол на Тийр. Може би наистина беше гъска, но бе успяла да си спечели доста голяма поддръжка както сред благородниците, така и по улиците.

Така че той ги събираше сега, всички, които от много време бяха останали извън погледа му. Не можеше да следи всички непрекъснато, но не можеше и да позволи да забравят, че все пак ги следи от време на време. Събираше ги и чакаше. Два дни. Скърцаше със зъби и чакаше. Пет дни. Осем.

Дъждът барабанеше унило по покрива на шатрата, когато най-сетне пристигна и последният човек, когото чакаше.

Даврам Башийр изтръска водата от промазаното си наметало, издуха с отвращение дебелите си сиви мустаци и метна плаща си върху един тумбест стол. Нисък и с извит като клюн нос, той изглеждаше по-едър, отколкото беше в действителност. Не защото се перчеше, а защото смяташе, че е точно толкова висок, колкото всички мъже около него, и другите мъже го приемаха за такъв. Поне тези, които имаха капка благоразумие в главите. Жезълът с вълчата глава на маршал-генерала на Салдеа, затък-нат небрежно зад колана му, беше спечелен в стотици сражения и на не по-малко заседателни маси. Той беше един от много малкото хора, на които Ранд можеше да се довери изцяло, с цената на живота си.

— Знам, че не обичаш да се обясняваш — измърмори Башийр, — но ако малко ме просветиш, може да ми е от полза. — Намести гъвкавия си като змия меч, стовари се в друг тапициран стол и метна крак на облегалката му. Винаги изглеждаше небрежно отпуснат, но можеше да се разгъне бързо като бич. — Онова приятелче, Аша’манът, не пожела да каже нищо повече вчера, освен че си ме викал, но освен това ми каза да не водя повече от хиляда души. Разполагах едва с половината бройка, но ги взех. Не може да е битка. Половината щандарти, които видях навън, са на хора, които ще си захапят езиците, ако видят някой да се приближава с нож зад гърба ти, а другата половина биха се опитали да ти отвлекат вниманието. Стига вече да не са платили сами на човека с ножа, разбира се.

Седнал зад писалищната си маса, разгърден и с навити ръкави, Ранд притисна уморено очите си с длани. След като бе оставил Бореан и Каривин, нямаше кой да подрязва фитилите на лампите и във въздуха се стелеше сивкава мъгла от дима. Освен това беше останал буден през по-голямата част от нощта, оглеждайки картите, разпънати по масата. Карти на южна Алтара. Нямаше две, които да си съвпадат напълно.

— Ако човек тръгне на битка — заговори той на Башийр, — кои са най-добрите платци на сметката на касапина, ако не хората, които искат да видят смъртта ти? Все едно, тази битка няма да я спечелят войници. Единственото, което те трябва да сторят, е да пазят да не се измъкне някой на Аша’ман. Какво смяташ за това?

Башийр изсумтя така силно, че тежките му мустаци се разшаваха.

— Мисля, че ще е ужасна каша, това мисля. Някой ще се задави от нея до смърт. Светлината дано прати да не сме ние. — А после се разсмя, сякаш бе казал страхотна шега.

Луз Терин също се разсмя.

Под непрестанния ромон на дъжда малката армия на Ранд се подреди в колони по ниските нагънати хълмове срещу зъберите на Немарелин, тъмни и остри на западния небосклон. Не беше наложително да си обърнат с лице към мястото, докъдето ще Пътуваш, но на Ранд винаги му се струваше, че другояче е някак неправилно. Въпреки дъжда, бързо изтъняващите сиви облаци пропускаха смайващо ярка слънчева светлина. Или може би денят просто изглеждаше ярък на фона на доскорошната унила сивота.

Четири от колоните се предвождаха от салдейците на Башийр, кривокраки мъже без ризници, в къси палта, застанали търпеливо до конете си под горичка от блеснали върхове на пики, другите пет — от мъжете в сините палта с Дракона на гърдите, командвани от ниския и трътлест Джак Масонд. Когато Масонд се задвижеше, правеше го със смайваща бързина, но сега стоеше съвсем неподвижно, разкрачен с ръце на гърба. Хората му стояха мирно по местата си, както и Бранителите и етаирите, навъсени, че са ги поставили зад презряната пехота. Тези, които се мотаеха, сякаш несигурни закъде тръгват, бяха благородниците и техните хора. Дебелата кал засмукваше копита и ботуши и колелетата на впряговете затъваха в нея като в блато. Доста време беше минало, докато успеят да подредят в приличен строй подгизналите мъже, прогизващи все повече с всяка минута. Без да се броят колите на обоза и резервните коне.