Лек гласец се изсмя някъде в тила й. „Още не можеш да забравиш, че си Мургейз Траканд — сгълча я той, — и дори след като абдикира от трона си, кралицата Мургейз не може да спре да се опитва да се меси в делата на могъщите, въпреки всичките си провали досега. А и не може да каже на един мъж да си отиде, защото не може да престане да си мисли колко силни са ръцете му и как се накъдрят устните му, когато се усмихне, и…“

Разгневена, тя се загърна през глава с одеялата, мъчейки се да заглуши гласа. Не оставаше, защото не може да се отдръпне от властта. Колкото за Таланвор… Щеше да го постави твърдо на мястото му. Този път щеше! Но… Какво му беше мястото с една жена, която вече не е кралица? Опита се да го махне от ума си и се опита също да спре този насмешлив гласец, който така и не искаше да млъкне, но когато сънят най-сетне дойде, тя все още усещаше допира на устните му върху миглите си.

Перин се събуди призори, както обикновено, и също така както обикновено Файле вече беше станала и се беше разшетала. Пред нея и мишка щеше да изглежда шумна, когато поискаше, и той подозираше, че дори да се беше събудил час след като си е легнал, тя пак щеше да е станала преди него. Платнищата на входа бяха привързани, страничните платна леко вдигнати отдолу, колкото да създадат привидно чувство за прохлада. Перин дори потръпна, докато си търсеше ризата и бричовете. Какво пък, нали трябваше да е зима, въпреки че самото време беше забравило за това.

Той се облече на тъмно и изтри зъбите си със сол, без помощта на лампа, и когато излезе от палатката видя, че Файле е събрала новите си слуги в тъмносивия утринен здрач. Дъщерята на един лорд си имаше нужда от слуги — това трябваше да й го уреди още преди. В Кемлин имаше хора от Две реки, които Файле беше обучила лично, но след като трябваше да тръгнат тайно, нямаше как да ги вземе със себе си. Господин Джил сигурно щеше да поиска да си иде у дома колкото може по-скоро, а също Ламгвин и Бреане с него, но може би Мейгдин и Лини щяха да останат.

Ейрам се изправи от мястото до палатката, където беше седнал с кръстосани крака и тихо зачака Перин да му даде знак. Ако Перин не го беше спрял, Ейрам щеше да спи пред входа. Тази заран палтото, което бе облякъл, беше на червени и бели ивици, макар че бялото беше малко поизцапано, и прословутата дръжка на меча с вълчата глава както винаги стърчеше над рамото му. Перин почувства облекчение, че бе оставил секирата си в палатката. Таланвор все още носеше меча на колана си, но не и господин Джил и другите двама.

Файле май гледаше към палатката с едно око, тъй като веднага щом Перин излезе, тя я посочи, явно давайки им някакви указания. Мейгдин и Бреане се засуетиха край него и Ейрам — бяха стиснали челюсти и миришеха решително, кой знае защо. Ни една от двете не приклекна — приятна изненада. Лини обаче го направи, като сгъна бързо коляно и бързо измърмори нещо как трябвало да си знаят мястото. Перин подозираше, че Лини е една от онези жени, които виждаха своето „място“ в това да се разпореждат. Като си помисли човек, при повечето жени беше така. Така май си беше по целия свят, не само в Две реки.

Таланвор и Ламгвин плътно последваха жените и Ламгвин бе точно толкова сериозен в поклона си, колкото и Таланвор, който пък беше почти мрачен. Перин въздъхна и също им се поклони, а те се стреснаха и го зяпнаха. Резкият вик на Лини ги накара да се шмугнат в палатката.

Само с една бърза усмивка към него, Файле закрачи към колите, говорейки ту на Бейзъл Джил от едната си страна, ту на Себан Балвер от другата. Естествено, две групи от нейните идиоти закрачиха след нея, за да чуят, ако повиши глас — перчеха се, опипваха дръжките на мечовете си и се взираха в сумрака, сякаш очакваха нападение или се надяваха да се появи такова. Перин подръпна късата си брада.

Пръстите на зората още не бяха се показали на хоризонта, но кайриенците вече се размърдваха и с приближаването на Файле се раздвижваха все по-бързо. Мъжете от Две реки, навикнали от селяшките си дни, вече привършваха със закуската. Някои се смееха и се помотаваха около огньовете, но повечето се хващаха на работа. Неколцина се опитаха да си останат загърнати в одеялата, но бяха безцеремонно разбутани. Грейди и Нийлд също бяха станали — сенки в черни палта сред дърветата. Перин не помнеше да ги е виждал без тези техни „куртки“, закопчани до шията, винаги чисти и неомачкани по изгрев слънце, както и да изглеждаха предната вечер. Двамата пристъпваха от фигура във фигура в унисон, упражнявайки се с мечовете си както всяка сутрин. Това беше по-поносимо за гледане от вечерните им упражнения, когато сядаха с кръстосани крака, с ръце на коленете и се взираха в безкрая с празни погледи. Доколкото човек можеше да види, те никога не правеха нещо особено, но нито един човек в лагера не знаеше какво мислят и всички се държаха колкото може по-надалече от тях. Дори Девите гледаха да не им се навират в краката.

Липсваше нещо, забеляза сепнат Перин. Файле винаги изпращаше някой мъж най-напред да му донесе купа с гъста каша за закуска, но изглежда, тази сутрин се бе оказала твърде заета, Лицето му светна и той се забърза към готварските огнища, надявайки се поне веднъж да може сам да си сипе кашата. Празни надежди.

Флан Барстър, длъгнест чешит с трапчинка на брадичката, го посрещна на средата на пътя и тикна в ръцете му гравирана купа. Флан беше от горните ферми, накъм Стражеви хълм, и Перин не го познаваше добре, но един-два пъти бяха ловували заедно и веднъж Перин му беше помогнал да извади една от бащините му крави от едно тресавище във Водния лес.

— Лейди Файле ми заръча да ти донеса това, Перин — каза притеснено Флан. — Няма да й кажеш, че съм забравил, нали? Намерих малко мед и ти гребнах една лъжица. — Перин се постара да не въздъхне. Добре поне че Флан го нарече само по име.

Е, изглежда, нямаше да го оставят да свърши нещо сам, но все пак той отговаряше за хората, хапващи под дърветата. Без него те сега щяха да са си при семействата, да се приготвят за сутрешната работа из фермата, да доят крави или да секат дървета, наместо да се чудят дали ще им се наложи да убиват, или тях ще убият преди заник слънце. Той набързо изгълта подсладената каша и каза на Бйрам да си изяде спокойно закуската, но той го изгледа така отчаяно, че Перин омекна и Ейрам го последва по петите, когато тръгна да пообиколи лагера.

Мъжете си изправяха и му заставаха мирно, докато ги подмине. Стискаше зъби всеки път, когато някой, с когото беше отраснал или още по-лошо — някой по-възрастен, които го беше пращал по работа като момче, го наречеше „лорд Перин“. Не всеки го правеше, но доста много. Прекалено много. След известно време престана да им казва да престанат да го наричат лорд от едното отегчение — в повечето случаи следваше отговорът: „О! Както кажете, лорд Перин.“ Само това беше достатъчно да му се доще да завие!

Въпреки това, макар и със зор, се спираше да размени по дума-две с всеки. Предимно обаче си държеше очите широко отворени. И носа. На всички им стигаше умът да си поддържат лъковете в добро състояние и да се грижат за остриетата и перцата на стрелите си, но мнозина, без въобще да забележат, оставяха подметките на ботушите или дъната на гащите си да се изтъркат. Или пък имаха навика да оставят пришките си да гноясат, понеже им беше все едно дали самите те ще са във форма, или не. И мнозина обичаха да си носят ракия, когато се намереше, а доста от тях никак не държаха на пиене. В деня преди да стигнат до Бетаал бяха минали през едно селце, в което имаше най-малко три хана.

Странна работа. Когато госпожа Люхан или майка му кажеха, че трябва да си смени обущата или да си закърпи гащите, това винаги го потискаше и беше сигурен, че който и друг да му направи подобна забележка, ще се подразни, но всички мъже на Две реки, от белокосия старец Джондин Баран надолу отвръщаха само: „Ха, че то вие май сте прав, лорд Перин; ей сега ще взема да се оправя“, или нещо от този род. Забеляза как доста от тях се ухилваха един на друг, щом ги подминеше. И при това замирисваха доволно! Когато изрови една глинена стомна със сливовица от дисагите на Джори Конгар — кльощав тип, който ядеше два пъти повече от всеки друг и винаги изглеждаше така, сякаш не е хапвал и залък от дни; Джори беше много добър стрелец, но паднеше ли му възможност, се напиваше така, че краката му преставаха да го държат, и при това имаше широки пръсти — та Джори Конгар се ококори и разпери широко ръце, все едно че не знаеше откъде се е появила проклетата стомна. Но когато Перин продължи, изливайки ракията по земята, Джори се засмя и рече: