— Мир, Грегорин. — Ранд не повиши глас, но запреде потоци, които да разнесат думите му, Въздух и Огън, и те прокънтяха към стената от дървета. — Щедро ми е предложението. — Дългоносият мъж залитна, смаян от звука, а конят на Грегорин се дръпна боязливо. Скритите в храстите мъже щяха да го чуят ясно. — Оставете оръжията и онези от вас, които искат да се върнат по домовете си, ще могат да го сторят. Онези, които пред почетат да ме последват, могат да го сторят. Но никой няма да остане тук с оръжие, освен ако наистина не ме последва. Зная, че повечето от вас сте добри хора, откликнали на призива на вашия крал и на Съвета на Деветимата да защитите Иллиан, но сега аз съм вашият крал и няма да търпя никой, който би се изкушил да се превърне в разбойник.

Марколин кимна мрачно.

— А какво ще кажеш за твоите Заклети в Дракона, дето палят ферми? — извика нечий изплашен глас откъм дърветата. — Те са разбойници, проклетниците му проклети!

— Ами айилците ти? — извика друг. — Чувам, че съсипвали цели села! — Още гласове на невидими мъже се присъединиха към техните и всички викаха едно и също, за Заклетите в Дракона и за айилци, за безжалостни разбойници и диваци. Ранд стисна зъби.

Когато виковете заглъхнаха, тесноликият каза:

— Е, видя ли? — Спря да се окашля и се изхрачи, сигурно заради простиналите си гърди, а може би за да подчертае думите си. Жалка гледка беше, целият подгизнал и потънал в ръжда, но се държеше гордо и с достойнство. И понесе гневния поглед на Ранд също толкова спокойно, колкото и този на Грегорин. — Искаш да си идем по домовете си без оръжие, без да можем да защитим нито себе си, нито семействата си, докато твоите хора палят, крадат и убиват. Казват, че бурята иде — добави той и погледна сякаш изненадан, че го е изрекъл, изненадан и смутен за миг.

— Айилците, за които сте чули, са мои врагове! — Този път паяжините на Огън се подмениха от плътните ивици на гнева, стегнали здраво купола на Празнотата. Гласът на Ранд обаче остана леден; изрева като плющене на зимна фъртуна. Бурята идела? Светлина, бурята беше самият той! — Моите айилци ги гонят. Моите айилци преследват Шайдо. Те, заедно с Даврам Башийр и повечето Етаири гонят разбойниците, както и да се наричат самите те! Аз съм кралят на Иллиаи и няма да позволя на никого да разруши мира в Иллиан!

— Дори това, дето го казваш, да е вярно… — почна тесноликият.

— Вярно е! — сряза го Ранд, — Имате време да решите до пладне. — Мъжът се намръщи объркан; освен ако кълбестите облаци не решаха да се разчистят, щеше да му е доста трудно да разбере кога е дошло пладне. Ранд не го успокои. — И гледайте да решите мъдро! — добави той, после обърна Тай’дайшар и го пришпори в галоп назад към рида, без да чака останалите.

Освободи Силата с неохота, насили се да не увисне на нея като човек, впил се с върховете на пръстите си в спасението, докато животът и покварата се изцеждаха от него. За миг светът наоколо му се привидя двоен, завихри се. Този проблем се беше появил отскоро и Ранд се боеше, че може да е признак на болестта, убиваща мъжете, които преливат, но шеметът никога не траеше повече от няколко мига. Това, за което съжаляваше, беше останалото, от което трябваше да се откаже. Светът изведнъж му се стори вял. Не му се стори, наистина стана вял и някак по-малък. Цветовете се размиха и зацапаха, небето стана по-малко в сравнение с допреди миг. Отчаяно му се прииска да сграбчи Извора отново и да изтръгне от него Единствената сила. Винаги ставаше така, когато Силата го напуснеше.

Веднага обаче щом сайдин си отиде, на негово място отново кипна гневът, нажежен до бяло и изгарящ, почти толкова жежък, колкото беше Силата. Не му стигаше Сеанчан, а и разбойници, криещи се зад неговото име? Гибелно опасни отвличания, които не можеше да си позволи. Дали Самаил не се протягаше от гроба си? Той ли бе посял Шайдо да никнат като тръни навсякъде, където Ранд сложеше ръка? Защо? Не беше възможно да е допускал, че ще загине. А ако половината от слуховете, които Ранд бе чул, се окажеха верни, други от тях вилнееха в Муранди, в Алтара и Светлината само знаеше още къде! Мнозина от пленените Шайдо споменаваха за някаква Айез Седай. Възможно ли бе и Бялата кула да е намесена някак? Щеше ли някога Бялата кула да го остави на мира? Никога.

Борейки се с гнева си, не забеляза кога Грегорин и останалите го застигнаха. Когато се изкачиха на рида при чакащите ги благородници, той дръпна рязко юздите и Тай’дайшар се изправи на задните си крака, биейки във въздуха и мятайки пръски кал от копитата си. Благородниците дръпнаха конете си назад — назад от коня и от самия него.

— Дадох им време до пладне — обяви той. — Следете ги. Не искам тази пасмина да се пръсне на по-малки банди и да се изплъзне. Ще бъда в шатрата си. — Ако се оставеха настрана плющящите от вятъра наметала, те сякаш се вкамениха по местата си, като че ли се бе разпоредил да ги следят лично. В този миг му беше все едно дали ще останат така, докато не замръзнат или пороят не ги разтопи.

Без повече приказки, Ранд подкара надолу по черния склон на рида, следван от двамата черни Аша’ман и иллианските си знаменосци. Огън и лед, а смъртта идеше. Но той беше стомана. Беше стомана.

На миля западно от рида се проточваха становете. Мъже, коне и лагерни огньове, плющящи на вятъра знамена и палатки, скупчени по държави и по Дворове, всеки бивак — езеро омешана кал, отделено от другите с обрасли с треволяк и шубраци парчета голо поле. Конници и пешаци се спираха да изгледат подминаващите ги знамена на Ранд и после заничаха към другите станове да преценят реакциите. Когато присъстваха айилците, всичките тези хора образуваха един общ, огромен стан, привлечени помежду си от едно нещо, общо за всички. Те не бяха айилци и се бояха от тях, колкото и упорито да го отричаха. Светът щеше да загине, ако той не успееше, но Ранд изобщо не се заблуждаваше, че изпитват някаква сърдечна преданост към него, нито вярваха дори, че съдбата на света не може да се приспособи към собствените им грижи и стремежи за повече злато, слава и власт. Шепа хора може би му бяха предани, малка шепа, но по-голямата част от тях го следваха само защото се бояха от него повече, отколкото от айилците. Навярно повече, дори отколкото от Тъмния, в чието съществуване някои всъщност не вярваха, не и дълбоко в сърцата си, не и че би могъл и че би докоснал света така силно, както той самият вече го беше сторил. Докато Ранд стоеше пред очите им, от плът и кръв, и в това те вярваха. Сега вече той го приемаше. Твърде много битки го чакаха тепърва, за да влага усилия в една, която не можеше да спечели. Стига да го следваха и да му се подчиняваха — това трябваше да е достатъчно.

Най-големият стан беше собственият му и тук иллиански етаири в зелени палта с жълти маншети триеха гръб с тайренски Бранители на камъка в камизоли с дебели ръкави на черни и златни ивици и със същия брой кайриенци, привлечени от около четиридесет благородни Дома, в тъмни цветове, някои — с коравите цон над главите им. Готвеха си на отделни огньове, спяха поотделно, връзваха конете си отделно и се гледаха едни други нащрек, но се бяха смесили. Сигурността на Преродения Дракон беше тяхно задължение и те го приемаха много на сериозно. Всеки от тях можеше да му измени, но не и докато останалите бяха тук и бдяха. Стари вражди и нова неприязън щяха да издадат всеки заговор още щом заговорникът го замисли.

Стоманен кръг пазеше на стража около шатрата на Ранд, съоръжение с огромен връх от зелена коприна, цялото извезано със златни стършели. Беше принадлежала на неговия предшественик Матин Степанеос и му беше предадена, така да се каже, заедно с короната. Етаири с лъскави конични шлемове стояха рамо до рамо с Бранители в шлемове с широки периферии и кайриенци с шлемове като камбани, без да обръщат внимание на вятъра, със стоманени решетки, предпазващи лицата им, с изрядно наклонени под един и същ ъгъл алебарди. Никой не помръдна и на косъм, когато Ранд дръпна юздите, но рояк от слуги се понесе тичешком да обслужат него и двамата ашамани. Костелива жена в зелено-жълтата жилетка на конярите в Кралския палат на Иллиан пое поводите на коня му, докато един мъж с месест нос, в черно-златистата ливрея на Тийрския камък услужливо прихвана стремето му. Надпреварваха се да го обслужат и си хвърляха резки погледи. Бореан Каривин, пълна и бледолика ниска жена в тъмна рокля, важно-важно му поднесе сребърен поднос с влажни кърпи, от които се надигаше пара. Типична кайриенка, тя следеше внимателно действията на другите двама, повече като че ли за да се увери, че си изпълняват задълженията както трябва, отколкото заради взаимната враждебност, която и тримата трудно прикриваха. Но все пак ги следеше нащрек. Това, което важеше при войниците, беше в сила и за слугите.