След като и Лелейн напусна, Егвийн отново заби поглед в изхода. Този път не позволи на гнева си да кипне. „Можеш да дорастеш за шарфа“. Почти същото, каквото й бе казала Романда. „Някоя, която знае какво върши.“ Наистина ли се мамеше? Дете, развалящо нещо, което една жена с опит можеше лесно да оправи?

Сюан се шмугна вътре и се закова на място. Лицето й бе угрижено.

— Гарет Брин току-що дойде да ми съобщи, че Съветът знае — промълви тя сухо. — Под предлог да ме пита дали съм му изпрала ризите. Проклетите му ризи! Срещата е уговорена за утре, до едно езеро на около пет часа езда на север. Пеливар й Арател вече са на път. Емлин също. Това е третият силен Двор.

— Това е повече, отколкото Лелейн и Романда сметнаха за нужно да ми кажат — отвърна също толкова сухо Егвийн. Не. Сто години да я водят за ръчичка, да я тикат за врата накъдето те решат, или петдесет, или пет дори, тя нямаше да става вече за нищо. Ако трябваше да порасне, трябваше да порасне веднага.

— О, кръв и проклета пепел! — простена Сюан. — Не мога да изтърпя повече! Какво казаха те? Как мина?

— Почти както очаквахме. — Егвийн се усмихна с почуда, която се прокрадна и в гласа й. — Сюан, та те нямаше да връчат Съвета в ръцете ми по-добре, дори сама да им бях казала какво да правят.

Последните дневни лъчи вече гаснеха, когато Шериам се доближи до малката си шатра, по-малка дори от тази на Егвийн. Ако не беше Пазителка, щеше да я дели с друга. Когато се шмугна вътре, остана й време само колкото да го осъзнае, преди да я заслонят и да я хвърлят по лице върху малкото легло. Зашеметена, тя се опита да извика, но краят на едно от одеялата й се затъкна сам в устата й. Роклята и долната й риза се пръснаха от тялото й като кората на спукан мехур.

Нечия ръка я погали по главата.

— Трябваше да ме държиш в течение, Шериам. Онова момиче е намислило нещо и искам да зная какво.

Доста време мина, докато убеди разпитващото я лице, че вече е казала всичко, което знае, че не е скрила нито една дума, нито шепот. Когато най-сетне я оставиха сама, остана да лежи свита на кълбо и да хлипа от подутините по тялото си, и горчиво да съжалява, че е говорила дори с една Сестра в Съвета.

На следващата сутрин, много преди изгрев слънце, на север от лагера на Айез Седай потегли колона, почти в пълна тишина, ако не се броеше скърцането на седлата и хрускането на снежната кора под копитата на конете. От време на време по някой кон изцвилваше или издрънчаваше метал — но всичко бързо заглъхваше. Луната вече беше залязла, звезди блестяха по небето, но белият юрган, загърнал всичко по земята, разсейваше тъмнината. Когато първите проблясъци на идващия ден се появиха откъм изток, вече бяха яздили повече от час. Което не означаваше, че бяха стигнали далече. През някои открити участъци Егвийн можеше да остави Дайшар да се забърза в лек тръс, при който белотата се разхвърчаваше наоколо като водни пръски, но през по-голямата част от пътя конете вървяха ходом и много бавно през редки гори, където снегът отдолу образуваше дълбоки преспи, а отгоре надвисваше и се сипеше от клоните. Дъбовете и боровете, кожолистът и други дървета, които тя не познаваше, изглеждаха още по-окаяни, отколкото при доскорошната жега и суша. Днес беше Празникът на Абрам, но нямаше да има късметчета, скрити в медените питки. Светлината дано да дадеше обаче някои хора да се изненадат този ден.

Слънцето се показа над хоризонта и започна да се издига — бледозлатиста топка, която не хвърляше топлина. Всяко вдишване все още хапеше гърлото и всяко издишване образуваше облаче мъгла. Духаше остър вятър, не силен, но режещ, а откъм запад тъмни облаци се търкаляха в северна посока по пътя си към Андор. Егвийн изпита нотка на съжаление към всеки, който тепърва щеше да познае бремето на тези облаци. И облекчение, че бяха тръгнали. Да чака още един ден щеше да е влудяващо. Не можеше да заспи, просто не я свърташе на едно място, и не от главоболие, а от безпокойство. Пипалцата на страха се бяха промъкнали в сърцето й като студен въздух през процепите на шатра. Но не беше уморена. Чувстваше се като натегната пружина, като навит до края часовник, изпълнена с енергия, която отчаяно търсеше възможност да се освободи. Светлина, все още всичко можеше ужасно да се обърка.

Колоната беше впечатляваща, проточила се зад пряпореца на Бялата кула, белия Пламък на Тар Валон сред спиралата от седем цвята, по един за всяка Аджа. Ушит тайно, до този момент той бе лежал на дъното на един сандък, чиито ключове се пазеха от Съвета. Тя не смяташе, че щяха да го извадят, ако не беше нуждата от пищност тази сутрин. Хиляда души тежка конница осигуряваше плътния ескорт, всички в кована броня и плетени ризници, всеоръжие от пики, мечове, боздугани и бойни секири, рядко виждани на юг от Граничните земи. Предвождаше ги едноок шиенарец, с ярко изрисувана кръпка върху изваденото око, мъж, когото тя бе срещнала преди време — сякаш преди цял Век. Юно Номешта се взираше сърдито иззад стоманените решетки на лицевия предпазител на шлема си в дървесата напред и наоколо, сякаш очакваше всяко едно от тях да крие засада. Хората му изглеждаха също толкова нащрек.

Почти извън погледа им, напред през леса яздеше отряд мъже с шлемове, с нагръдници и метални плочи на гърба, но без никаква друга броня. Плащовете им се вееха свободно; с едната си ръка в тежка ръкавица всеки стискаше юздите, а с другата — къс лък. Още по-напред имаше други, а също така вляво, вдясно и в тила, всичко още хиляда, съгледвачи и прикритие. Гарет Брин не очакваше вероломство от андорците, но както сам казваше, бил виждал много лошотия, а и мурандийците били друга работа. А имаше и възможност да се появят наемни убийци на заплата при Елайда, и дори Мраколюбци. Светлината само знаеше кога един Мраколюбец може да реши да убие и защо. Колкото до последното, въпреки че Шайдо уж бяха много далече оттук, изглежда никой не знаеше, че са се появили някъде, преди да започнат да убиват. Дори разбойници можеха да решат да си опитат късмета при по-малка свита. Лорд Брин не беше от хората, които ще поемат ненужни рискове, и Егвийн беше доволна от това. Днес тя държеше да има колкото се може повече свидетели.

Тя самата яздеше пред знамето заедно с Шериам, Сюан и Брин. Другите изглеждаха потънали в собствените си мисли. Лорд Брин седеше отпуснат в седлото си, мъглата от равния му дъх покриваше с лек скреж лицевия му предпазител, но за Егвийн не беше трудно да забележи, че спокойно си отбелязва наум особеностите на терена. В случай, че му се наложеше да влезе в битка. Сюан яздеше толкова вдървено, че щеше да се схване много преди да стигнат целта си, но се взираше втренчено на север, сякаш вече можеше да види езерото, и от време на време кимваше замислено или поклащаше глава. Нямаше да го прави, освен ако не беше притеснена. Шериам не знаеше повече за това, което предстоеше да стане, от Заседателките, но въпреки това изглеждаше по-изнервена и от Сюан, непрекъснато се въртеше на седлото си и кривеше лице. Странно защо, в зелените й очи също блестеше гняв.

Плътно зад знамето яздеше целият Съвет на Кулата в двойна колона, всички заметнати с везаните си шалове, в пищни кадифета, кожи и пелерини с големия Пламък на Тар Валон, ушит на гърбовете им. Жени, които рядко носеха повече накити, освен пръстена с Великата змия, сега се бяха разкрасили с най-фините скъпоценности, които ковчежетата в лагера можеха да предложат. Стражниците им представляваха още по-великолепна гледка дори само благодарение на менящите цветовете си плащове: отделни части от мъжете като че ли изчезваха при всяко полюшване на развените от напора на вятъра наметала. След тях следваха слуги, по двама-трима за всяка Сестра, яхнали най-добрите коне, които можаха да се намерят за тях. Дори те можеха да минат за дребни благородници, стига част от тях да не водеха товарни животни; всеки сандък в лагера беше преровен, за да им се намерят възможно най-пъстри и пищни одежди.