Когато обаче го сподели с Нинив, Нинив само измърмори:

— Крайно време е някои Сестри да разберат какво е да учиш една жена, която смята, че знае повече от учителката си. Тези, които имат шанс да получат шала, все пак ще го поискат, а колкото до другите, не виждам защо да не поукрепят малко гръбнаците си. — Елейн се въздържа да спомене за оплакванията на Нинив от Сумеко, чийто гръбнак бе доста поукрепнал; Сумеко на няколко пъти си позволи да критикува сплитовете на Нинив в Церенето като „нескопосани“ и на Елейн й се стори, че Нинив тутакси ще получи удар. — Във всеки случай не е нужно да се казва на Егвийн за това. Нищо от тия работи. Тя си има достатъчно грижи на главата. — „Тия работи“ явно се отнасяха за Мерилил и Ветроловките.

Бяха по долни ризи, седнали на леглото си на втория етаж на „Новия палешник“, с висящи на шиите им усукани пръстени, съновните тер-ангреали, този на Елейн — на проста кожена каишка, а на Нинив — до тежкия златен пръстен с печат на Лай, на малка златна верижка. Авиенда и Биргит, все още напълно облечени, седяха на два от сандъците им с дрехи. Да пазят, казваха те, докато двете с Нинив се върнат от Света на сънищата.

Двете при това стояха заметнати с пелерините си, до момента в който ще могат да се пъхнат в леглото. „Новият палешник“ определено не беше нов — гипсовата мазилка на стените се беше пропукала и отвън се промъкваше леден въздух.

Самата стая беше мъничка и сандъците и натъпканите им вързопи почти не оставяха място за друго освен за леглото и един умивалник. Елейн знаеше, че трябва да се представи подобаващо в Кемлин, но понякога се чувстваше гузна от това, че вещите й се карат от товарни животни, докато повечето от останалите трябваше да се задоволят с това, което носеха на гърбовете си. Нинив определено не проявяваше никакво съжаление заради собствените си сандъци. На път бяха вече от шестнадесет дни, пълната луна зад тясното прозорче блестеше върху бялата снежна завивка, която щеше да направи пътуването им утре бавно дори ако небето останеше чисто, и Елейн си помисли, че още десет дни до Кемлин е доста оптимистична преценка.

— Достатъчно ум имам да не й го казвам — отвърна тя на Нинив. — Не искам пак да ми натрият носа.

Това беше съвсем меко казано. Не бяха ходили в Тел-айеран-риод, откакто уведомиха Егвийн, в нощта след като напуснаха имението, че Купата е използвана. С неохота също така й разказаха за сделката, която бяха принудени да сключат с Морския народ, и се озоваха пред Амирлинския трон със седемцветния шарф на раменете й. Елейн знаеше, че това е необходимо и правилно — и най-близката приятелка на една кралица сред нейните поданици знаеше, че тя е преди всичко кралица и чак тогава приятелка, трябваше да го знае — но никак не й стана приятно, когато приятелката й им каза с разгорещен глас, че са се държали като обезумели тъпачки, които могат с глупостта си да докарат непоправима беля на главите на всички. Особено след като самата тя не можеше да и възрази. Не й хареса също така да чуе, че единствената причина Егвийн да се въздържи да им наложи такова наказание, от което косите им ще щръкнат, е, че не може да им позволи да губят време. Неприятно, но необходимо и правилно — дори когато седнеше на Лъвския трон, тя все пак щеше да си остане Айез Седай, подвластна на законите, правилата и обичаите на Айез Седай. Не Андор — земята си тя нямаше да даде на Бялата кула, — но тя самата. Така че колкото и да беше неприятно, прие укорите й спокойно. Нинив се гърчеше, заекваше объркано, протестираше и чак се нацупи, но после се извини толкова искрено, че Елейн трудно можа да повярва, че това е същата жена, която познаваше. И съвсем правилно, Егвийн си беше останала Амирлин, хладна в своята неприязън, дори докато извиняваше грешките им. В най-добрия случай тази нощ нямаше да е приятна, ако тя се окажеше там.

Но когато се засънуваха в Салидар на Тел-айеран-риод, в стаята в Малката кула, наричана „Кабинета на Амирлин“, нея я нямаше там и единственият знак, че е посещавала мястото след срещата им, бяха едва различимите думи, грубо надраскани на проядената от диви оси дървена ламперия на стената, сякаш от нечия небрежна ръка, която не си е направила труд да ги издълбае по-дълбоко.

И няколко стъпки встрани:

Това бяха последните указания на Егвийн. Отидете в Кемлин и останете там, докато не успея да намеря начин да ви предпазя Съветът да не ви изсели и да не ви натъпче в някоя каца. Напомняне, което нямаше как да изтрият.

Елейн прегърна сайдар и преля да остави собственото си съобщение, числото петнадесет, привидно надраскано върху тежката маса, която бе служила за писалище на Егвийн. Извъртането на сплита и затягането му означаваше, че само някоя, която би прокарала пръсти по цифрите, ще разбере, че всъщност са там. Може би нямаше да са нужни чак петнадесет дни, докато стигнат Кемлин, но беше сигурна, че ще са почти толкова.

Нинив отиде до прозореца и огледа в двете посоки, пазейки се да не си показва главата навън. В будния свят беше нощ, с пълна луна, грееща над яркобелия сняг, въпреки че въздухът не се усещаше студен. Никой освен тях не трябваше да е тук, а ако имаше някой, той щеше да е от тия, които трябваше да се отбягват.

— Надявам се, че няма неприятности с плановете си — промърмори тя.

— Тя ни каза да не споменаваме за тях дори помежду си, Нинив. „На изречената тайна й поникват криле.“ Още една от любимите поговорки на Лини.

Нинив направи гримаса, след което отново се загледа към тясната уличка.

— За теб е по-различно. Аз съм я гледала като бебе, сменявала съм й пелените, шляпала съм я по дупето. А сега мога да подскоча, ако щракне с пръсти. Трудно е.

Елейн не можа да се сдържи и щракна с пръсти.

Нинив се обърна толкрва бързо, че се замъгли, и очите й се ококориха от ужас. Роклята й също се замъгли и от синята коприна преля в бялото на Посветена. Когато разбра, че Егвийн я няма, едва не припадна от облекчение.

Когато се върнала в телата си и се пробудиха колкото да могат да подканят другите да си легнат, Авиенда определено го намери за добра шега, а Биргит също се разсмя. Нинив обаче си отмъсти. На заранта събуди Елейн с една ледунка. Писъците на Елейн вдигнаха на крак цялото село.

Три дни по-късно дойде първият взрив.

Големите зимни бури, наречени „кемарос“ продължаваха да връхлитат откъм Морето на бурите, по-свирепи, отколкото хората помнеха да са били някога. Някои твърдяха, че тази година кемарос се опитват да си наваксат за няколкото месеца забавяне. Мълнии пращяха в небесата и разкъсваха мрака на нощта. Вятър помиташе сушата и дъждът шибаше, превръщайки и най-утъпканите пътища в реки от кал. Понякога калта замръзваше, след като паднеше нощта, но изгревът на слънцето винаги я разтапяше, дори при сиво небе, и теренът отново се превръщаше в тресавище. Ранд чак се изненада колко много възпрепятства всичко това плановете му.

Изпратените от него Аша’ман се върнаха бързо, още преди обед на следващия ден, на коне през Прага в проливния дъжд, който така скриваше слънцето, че все едно бе припаднал вечер ният здрач. През дупката във въздуха се виждаше, че зад тях в Андор вали сняг. Повечето мъже в малката колона бяха загърнати в тежки черни наметала, но дъждът като че ли се плъзгаше покрай тях и конете им. Не беше съвсем очевидно, но който го забележеше, щеше да ги погледне повторно, ако не и трети път. Да се пазят сухи изискваше най-прост сплит, стига да нямаш нищо против да се поперчиш какво си. Но пък черно-белият диск, извезан на гърдите на плащовете им, бездруго ги издаваше. Макар полускрити от дъжда, от тях се излъчваше гордост — издаваше я надменността, с която седяха по седлата си. Предизвикателно. Гордееха се с това, което бяха.

Командирът им, Чарл Гедвин, беше с няколко години по-възрастен от Ранд, със среден ръст, и носеше Меча и Дракона като Торвал, върху много добре скроена куртка с висока яка от най-добрата коприна. Ножницата на меча му бе пищно обкована със сребро, коланът със сребърния обков бе закопчан със сребърна тока с форма на стиснат юмрук. Гедвин се представяше като Цоворан’м’хаил; на Древния език — „Водач на бурята“, каквото и да значеше това. Но поне за времето изглеждаше подходящо.