Въпреки това той застана почти на входа на богато украсената зелена шатра на Ранд и изгледа навъсено сипещия се на сиви пелени дъжд навън. Шатрата бе обкръжена от стража конни етаири — бяха на не повече от тридесетина крачки, но едва се виждаха. Стояха като статуи, напълно пренебрегвайки бурята.
— Как очаквате да ви намеря в това? — промърмори Гедвин и изгледа Ранд. И миг по-късно добави: — Милорд Дракон. — Очите му бяха студени и предизвикателни, но те винаги си бяха такива, все едно дали гледаше някой човек, или колец на ограда. — Двамата с Рочаид взехме осем Вречени и четиридесет Бойци, достатъчно, за да унищожим цяла армия или да сплашим десетима крале. Можехме да накараме дори Айез Седай да замигат — каза той кисело. — Да ме изгори дано, само двамата с него можем да свършим доста работа. Или вие сам. Защо ви трябваха всички останали?
— От теб очаквам да се подчиняваш, Гедвин — отвърна му Ранд студено. Водач на бурята? А Манел Рочаид, първият заместник на Гедвин, се наричаше Байджан’м’хаил, Водач на атаката. Какви ги вършеше Таим, нови рангове ли създаваше, що ли? Е, важното бе, че му ковеше оръжия. Важното беше тези оръжия да останат със здрав разсъдък достатъчно дълго, за да могат да се използват. — И не очаквам да си губите времето, оспорвайки заповедите ми.
— Както заповядате, милорд Дракон — измърмори Гедвин. — Ще изпратя хора незабавно. — Отдаде рязко чест с юмрук на гърдите и излезе навън сред бурята. Потопът се раздвои над него, плъзгайки се по малкия щит, който той изтъка около себе си. Ранд се зачуди дали е разбрал колко близо бе до гибелта си, когато сграбчи сайдин без предупреждение.
„Трябва да го убиеш преди той да те убие — изкиска се Луз Терин. — Знаеш го. Мъртъвците не могат да изменят никому.“ В гласа в главата на Ранд се прокрадна удивление. — „Но понякога не лъжат. Мъртъв ли съм? А ти?“
Ранд приглуши думите до бръмчене на муха, на самия крайчец на усещането. След новото си връщане в главата на Ранд Луз Терин рядко замлъкваше, освен насила. И в повечето случаи изглеждаше по-обезумял отпреди, и също така по-гневен. А и по-силен понякога. Този глас нахлуваше в сънищата на Ранд, а когато виждаше в някой сън себе си, това, което виждаше, не винаги се оказваше самият той. Не винаги се оказваше и ликът на Луз Терин, или поне образът, който бе започнал да разпознава под името на Луз Терин. Понякога беше зацапан, но някак смътно познат, а Луз Терин като че ли също така се смайваше. Това само по себе си бе знак колко далече е стигнала лудостта на този мъж. Или неговата собствена може би.
„Още не — помисли си Ранд. — Все още не мога да си позволя да полудея.“
„А кога тогава?“ — прошепна Луз Терин преди Ранд да успее да го заглуши отново.
С пристигането на Гедвин и ашаманите планът му да помете сеанчанците на запад влезе в действие. Но тръгна толкова бавно, колкото някой пътник, тътрещ се по тези разкаляни пътища. Той веднага премести лагера си, без да прави никакво усилие да скрие ходовете си. Нямаше никакъв смисъл да се стреми към тайни действия. Вестите пътуваха бавно по гълъб и далеч по-бавно по куриер, след като започнаха кемарос, но Ранд не хранеше никакво съмнение, че го държат под око — Бялата кула, Отстъпниците, всеки, който виждаше изгода или вреда в посоката, по която Преродения Дракон е поел, и можеше да си позволи да пъхне монета в джоба на някой войник. Може би го следяха дори и сеанчанците. Щом той можеше да ги следи, защо те да не можеха? Но дори Аша’ман не знаеха накъде всъщност е тръгнал.
Докато Ранд гледаше разсеяно мъжете, сгъващи шатрата му в една от колите, се появи Вейрамон на един от многото си коне, пристъпващ наперено бял скопец от най-расовата тайренска порода. Дъждът беше престанал, въпреки че сивите облаци все още забулваха обедното слънце, и човек имаше чувството, че може да изстиска вода от въздуха с двете си ръце: Знамето на Дракона и Знамето на Светлината висяха отпуснати и подгизнали на високите си пръти.
Тайренски Бранители бяха подменили етаирите и когато Вейрамон премина през конния им кръг, изгледа навъсено Родривар Тихера, длъгнест мъж, тъмнолик дори за тайренец, с къса остра брадичка. Много дребен благородник, който бе израснал в службата благодарение на качествата си, Тихера беше изключително педантичен. Големите бели пера, подскачащи на шлема му с широката бронзова периферия, придадоха блясък на изискания поклон, с който той отвърна на Вейрамон. Върховният лорд се навъси още повече.
Не беше нужно Капитанът на Камъка лично да отговаря за охраната на Ранд, но той го правеше често, също както Марколин често командваше сам етаирите. Често между Бранителите и етаирите се разгаряше горчива ревност кой трябва да охранява Ранд. Тайренците претендираха за правото, защото той бе властвал по-дълго в Тийр, иллианците — защото той беше, в края на краищата, крал на Иллиан. Навярно Вейрамон беше чувал мърморенето сред Бранителите, че е крайно време Тийр също да си има крал, а кой можеше да е по-подходящ от човека, който беше завзел Камъка? Вейрамон беше напълно съгласен с тази нужда, но не и с избора на оногова, който трябваше да носи короната. И не беше единственият.
Мъжът сведе лице веднага щом забеляза, че Ранд го гледа, и се смъква от позлатеното си седло, за да го удостои с поклон, пред който тозй на Тихера изглеждаше простоват. Въпреки че направи лека гримаса, когато ботушът му нагази в калта. Носеше наметало протйв дъжда, за да предпазва от влагата фините си одежди, но дори и то беше отрупано със златно везмо и яката му беше обшита със сапфири. Въпреки палтото на Ранд от зелена коприна със златните стършели по ръкавите и реверите, всеки можеше да бъде извинен, ако си помислеше, че Короната от мечове седи на главата на другия, не на неговата.
— Милорд Дракон — почна Вейрамон, — нямам думи да изразя колко съм щастлив като виждам, че ви охраняват тайренци. Целият свят, разбира се, би плакал, ако се случи нещо лошо. — Беше твърде благоразумен, за да не каже направо, че етаирите са неблагонадеждни.
— Рано или късно ще плаче — отвърна сухо Ранд. „След като по-голямата част от света приключи с празнуването.“ — Знам колко много бихте плакали вие, Вейрамон.
Мъжът чак се изпъчи от гордост и погали прошарената си със сиво козя брада. Беше чул каквото искаше да чуе.
— Да, милорд Дракон, можете да сте сигурен в моето постоянство. Тъкмо затова съм притеснен от заповедите, които вашият човек ми донесе тази сутрин. — „Човекът“ беше Адли; мнозина от благородниците си въобразяваха, че като се преструват, че Аша’ман са просто някакви слуги на Ранд, това някак си ще ги направи по-малко опасни. — Мъдро от ваша страна, че сте отпратил и повечето кайриенци. Както и иллианците, разбира се; за това дума да няма. Мога дори да разбера защо ограничавате Гвеям и останалите. — Ботушите на Вейрамон зашляпаха в калта, докато пристъпваше към него, и тонът му стана доверителен. — Убеден ръм, че някой от тях… не бих казал, че са заговорничили срещу вас, но мисля, че може би верността им не винаги е била неоспорима. Каквато е моята. Несъмнено. — Гласът му отново се промени и стана силен и уверен, като на човек, загрижен за нуждите на онзи, комуто служи. Онзи, който със сигурност ще направи тъкмо него първия крал на Тийр. — Позволете ми да доведа всички свои ратници, милорд Дракон. С тях и Бранителите ще мога да обезпеча честта на Властелина на утрото и неговата сигурност.
Във всички отделни станове по голото поле се товареха коли и фургони, оседлаваха се коне. Повечето палатки вече бяха прибрани. Върховната лейди Росана беше поела на север, с флага й в челото на колона, достатъчно голяма, за да всее паника сред разбойниците и поне отчасти да усмири Шайдо. Но недостатъчно, че да й хрумнат неуместни неща, особено след като половината бяха крепостни на Гвеям и Маракон, смесени с Бранители на Камъка. Почти същото се отнасяше и за Спирон Наретин, поел на изток през високата планинска верига, с толкова етаири и мъже, предани на други от Съвета на деветимата, колкото бяха собствените му поданици, да не говорим за над стотината, които ги следваха пеш, част от хората, които се бяха предали в лесовете предния ден. Изненадващо голям брой от тях бяха предпочели да последват Преродения Дракон, но Ранд не можеше да им се довери достатъчно, за да ги остави заедно. Толмеран тъкмо тръгваше на юг със също толкова смесен отряд, а другите щяха да потеглят веднага щом се натовареха колите и фургоните им. Всеки в различна посока и никой не можеше да разчита на мъжете зад гърба си дотолкова, че да предприеме нещо друго, освен да следва заповедите, които Ранд им беше дал. Да наложат мир в Иллиан беше важна задача, но и последният лорд и лейди съжаляваха, че са отпратени от Преродения Дракон, и очевидно се чудеха дали това не означава, че са лишени от доверието му. Росана във всеки случай имаше много умислен вид преди да тръгне.
