— Вашата загриженост ме трогва — каза Ранд на Вейрамон, — но от колко охранители има нужда един човек? Не се каня да вдигам война. — Чудесен аргумент навярно, но тази война вече отдавна се водеше. Започнала бе във Фалме, ако не и по-рано. — Пригответе хората си.
„Колцина погинаха заради гордостта ми? — простена Луз Терин. — Колцина погинаха от грешките ми?“
— Мога ли да попитам къде все пак отиваме? — Въпросът на Вейрамон, не чак раздразнен, но почти, се застъпи с гласа в главата на Ранд.
— В града — сряза го Ранд. Не знаеше колцина са загинали заради грешките му, но никой — от гордостта му. В това беше сигурен.
Вейрамон отвори уста, явно объркан дали има предвид Тийр, или Иллиан, или може и дори Кайриен, но Ранд му даде знак да се дръпне с Драконовия скиптър, с рязко мушкащо движение, от което зелено-белият пискюл се разлюля. Почти съжали, че не можеше да намушка с това Луз Терин. — Не смятам да седя тук цял ден, Вейрамон! Отивай при хората си!
След по-малко от половин час той вече държеше Верния извор и се бе подготвил да направи Праг за Пътуването. Трябваше да се бори с омаята, която го обхващаше напоследък всеки път, щом сграбчеше Силата или я пуснеше; за малко почти залитна на седлото на Тай’дайшар. При разтопената гадост, протичаща по сайдин, докосването до Извора почти обръщаше стомаха му и го караше да повърне. Раздвоеният му взор, макар да се задържа така само няколко мига, затрудни впридането почти до невъзможно. Вярно, можеше да накара Дашива или Флин, или някой от останалите да го направи, но Гедвин, Рочаид и дузината чернодрехи Бойци също бяха тук. Просто стояха търпеливо на местата си. И го гледаха. Рочаид, с не повече от една длан по-нисък от Ранд и може би с две години по-млад, също беше пълен Аша’ман и куртката му също беше копринена. По лицето му играеше бегла усмивка, сякаш знаеше неща, които другите не знаят, и от това му беше смешно. Какво знаеше всъщност? За Сеанчан със сигурност, но не и за плановете на Ранд за тях. Какво друго? Може би нищо, но Ранд не смяташе да покаже никаква слабост пред тези двамата. Замайването мина бързо, раздвоената гледка малко по-бавно, както винаги през последния месец, и той довърши сплита и без да чака, смуши коня и препусна през отвора, разгънал се пред него.
Градът, който бе имал предвид, беше Иллиан, въпреки че Прагът се отвори малко на север от самия град. Въпреки престорените притеснения на Вейрамон, едва ли можеше да се каже, че е тръгнал беззащитен и сам. Близо три хиляди мъже поеха през високата квадратна дупка във въздуха и се озоваха на голяма ливада недалече от широкия разкалян път, водещ към Пътя на Северната звезда. Дори след като на всеки лорд бе разрешено да вземе със себе си само по шепа ратници — за хора, свикнали да предвождат по хиляда, ако не и хиляди, стотина души изглеждаха шепа — събираха се цяла войска. Тайренци, кайриенци и иллианци, Бранители на Камъка под командата на Тихера и етаири под водачеството на Марколин, Аша’ман по петите на Гедвин. Във всеки случай ашаманите, дошли с него. Дашива, Флин и останалите водеха конете си плътно след Ранд. Освен Наришма. Наришма още не се беше върнал. Знаеше къде да го намери, но на Ранд това не му харесваше.
Всички се държаха отделно, доколкото можеше. Гвеям, Маракон и Аракоум яздеха до Вейрамон и гледаха повече Ранд, отколкото пъти си, а Грегорин Панар с още трима от Съвета на деветимата, приведени на седлата си, говореха тихо. Семарадрид, с малка група кайриенски лордове с изопнати лица зад него, следеше Ранд почти толкова напрегнато, колкото и тайренците. Ранд беше избрал тези, които идваха с него, също толкова грижливо, колкото и онези, които бе отпратил, и не непременно по причини, с които други биха се съобразили.
Ако наоколо имаше зрители, щеше да е величествена гледка, с всичките им ярки знамена, пряпорци и малките цон, изпънати над гърбовете на някои от кайриенците. Ярка гледка, величествена и много опасна. Някои наистина бяха заговорничили срещу него, а той беше научил, че Домът Маравин на Семарадрид има стар съюз с Дома Риатин, който се беше вдигнал на открит бунт срещу него в Кайриен. Семарадрид не отричаше връзката, но и не беше споменавал за нея преди това пред Ранд. Съветът на деветимата просто бяха твърде нови за него, за да ги остави всички зад себе си. А Вейрамон беше глупак. Ако бъдеше оставен сам да взима решения, като нищо можеше да се опита да си спечели благоволението на лорд Дракона, като поведе армия в марш срещу Сеанчан, или към Муранди, или Светлината само знаеше срещу кого и накъде. Твърде глупав, за да го остави зад гърба си, твърде влиятелен, за да го избута настрани, така че той яздеше с Ранд и си въобразяваше, че е удостоен с голяма чест. Беше почти жалко, че не е достатъчно глупав, та да направи нещо, което да оправдае екзекуцията му.
Отзад следваха слугите и колите — никой не разбра защо Ранд бе пратил всички фургони с другите, а той нямаше намерение да обяснява; на кого можеха да са поредните уши, които да чуят? — а след тях идеха дългите редици навързани резервни коне, водени от коняри и тътрещите се пълчища мъже в изпочукани брони, които не им ставаха съвсем, или в кожени ризници, обшити с ръждясали стоманени пулове, понесли лъкове, арбалети или къси копия, и дори пики — повечето от хората, които се бяха подчинили на повика на „лорд Брен“ и бяха решили да не се прибират по домовете си без оръжие. Водачът им беше онзи със сополивия нос, с когото Ранд беше говорил в края на леса. Казваше се Еаган Падрос и се бе оказал доста по-умен. отколкото изглеждаше на пръв поглед. По повечето места беше трудно за човек от простолюдието да се издигне много нависоко, но Ранд си беше набелязал Падрос. Човекът беше сбрал хората си малко настрана, но всички се бутаха с лакти да могат да погледнат по-добре на юг.
Пътят на Северната звезда се протягаше прав като стрела през милите кафяви тресавища, обграждащи Иллиан — широк друм здраво отъпкана пръст, прекъсвана от плоски каменни мостове. Вятърът от юг довяваше мирис на сол и лека воня от щавилниците на кожа. Иллиан беше град, проснал се нашироко, голям колкото Кемлин или Кайриен. Ярко оцветените плочи по покривите и стотиците издигащи се нависоко кули, сияещи под слънцето, едва се виждаха зад това море от трева, из което газеха жерави и ята белопери птици кръжаха ниско, надавайки пронизителни писъци. Иллиан никога не бе имал стени. Не че стените можеха да спрат Ранд.
Последва голямо разочарование от това, че не се кани да влезе в града, въпреки че никой не изрече недоволството си, не и така, че той да го чуе. Все пак имаше много унили лица и кисело мърморене, когато становете започнаха припряно да се вдигат. Като повечето големи градове, Иллиан си имаше слава, обгърната с екзотично тайнство, за щедри кръчмари и дашни жени. Поне сред мъжете, които никога не бяха стъпвали там, при все че им беше престолнина. Невежеството винаги раздуваше славата на един град за подобни неща. Тъй или иначе, само Мор препусна в галоп по пътя. Мъжете, набиващи колците на палатките или опъващи коневръзите, се заизправяха и го загледаха с ревниви очи. Благородниците го изгледаха с любопитство, преструвайки се, че не го правят.
Ашаманите с Гедвин не обърнаха никакво внимание на Мор, а вдигнаха своя стан, който включваше катраненочерна шатра за Гедвин и Рочаид и пространство, където влажната кафява трева и кал бяха отъпкани и подсушени, за да спят останалите, загърнати в плащовете си. Това се направи със Силата, разбира се — те всичко вършеха със Силата, не си правеха труд дори огньовете да си запалят ръчно. Неколцина души в другите биваци зяпнаха към тях завистливо, когато шатрата се издигна сякаш от само себе си и кошовете полетяха от гърбовете на товарните животни, но повечето заизвръщаха очи настрани, след като схванаха какво става. Двама-трима от Бойците в черните дрехи сякаш си говореха сами.
Флин и другите не се присъединиха към групата на Гедвин — имаха си две палатки, които се вдигнаха недалече от шатрата на Ранд — но Дашива прескочи на няколко пъти до стоящите лениво „Водач на бурята“ и „Водач на атаката“ и им кресна по някоя заповед. Само няколко думи, след което се връщаше, като клатеше глава и мърмореше сърдито. Гедвин и Рочайд не бяха дружелюбни хора. И по-добре, че не бяха.
