Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Ранд се прибра в шатрата си веднага след като я изпънаха, просна се съвсем облечен на постелята си и заби поглед в скосения таван. Отвътре също имаше извезани златни стършели. Хопвил донесе димящо калаено канче с греяно вино — Ранд беше оставил личните си слуги в предишния стан, — но виното изстина върху писалищната му маса. Умът му работеше трескаво. Още два-три дни и сеанчанците трябваше да получат такъв удар, че да го запомнят за дълго. После трябваше да се върне в Кайриен, за да види докъде са стигнали преговорите с Морския народ, да разбере какво цели Кацуан — имаше задължение към нея, но тя целеше нещо! — и може би да сложи край на остатъците от тамошния бунт. Дали Каралайн Дамодред и Дарлин Сиснера се бяха измъкнали в цялата бъркотия? Това, че Върховният лорд Дарлин беше в ръцете му, може би щеше да сложи край на въстанието в Тийр. Андор. Ако Мат и Елейн бяха в Муранди, както изглеждаше, в най-добрия случай оставаше поне месец, докато Елейн ще може да поиска Лъвския Трон. Станеше ли това, той трябваше напълно да се оттегли от Кемлин. Но трябваше да поговори с Нинив. И дали можеше да прочисти сайдин? Можеше пък и да стане. Можеше също така да унищожи света, ако опитът се окажеше несполучлив. Луз Терин изломоти в ума му, обзет от ужас. Светлина, защо все пак се бавеше Наришма?

Отново задуха свирепият кемарос, по-яростен тук, близо до брега. Дъждът заби по платнището на шатрата като по кожа на тъпан. Блясъците на мълниите изпълниха входа със синкавобяла светлина, гръмотевиците заехтяха като срутващи се планини.

А после в шатрата пристъпи Наришма, целият подгизнал, със сплъстена коса. Беше му заповядано на всяка цена да се старае да не го забелязват. Перченето за него бе забранено. Подгизналото му палто беше от груба кафява вълна, а тъмната му коса — само вързана назад, не сплетена. Дори без звънчетата, коса, дълга почти до кръста на един мъж, привличаше очите. Беше навъсен, а под мишница носеше цилиндричен вързоп, завързан с връв, малко по-дебел от мъжки крак, като малка постелка.

Ранд скочи от нара и грабна вързопа преди Наришма да е успял сам да му го подаде.

— Някой видя ли те? — попита той настойчиво. — Какво те забави толкдва? Очаквах да се върнеш още снощи!

— Трябваше ми време, докато реша какво да правя — отвърна му с мрачен глас Наришма. — Защо не ми казахте всичко? Едва не ме убихте.

Това беше нелепо. Ранд му беше казал всичко, което трябваше да знае. Беше сигурен. Никакъв смисъл нямаше, след като се бе доверил на един човек толкова много, да го остави да загине и да провали всичко. Натика грижливо вързопа под нара. Ръцете му затрепериха от нетърпение да го развие, за да се увери, че това, за което беше изпратил Наришма, е вътре. Ако го нямаше, мъжът нямаше да посмее да се върне.

— Облечи си униформата преди да отидеш при другите — каза той. — И, Наришма… — Ранд се изправи и прикова другия мъж с очи. — Ако кажеш някому за това, наистина ще те убия.

„Целия свят убий — изсмя се Луз Терин лудешки. Отчаяно. — Аз убих света, и ти също можеш, ако се постараеш.“

Наришма удари силно с юмрук по гърдите си и кисело отвърна:

— Както заповядате, милорд Дракон.

Рано, но по светло на другата заран хиляда души от Легиона на Дракона поеха от Иллиан, по Пътя на Северната звезда под маршовия тътен на барабаните. Е, поне беше рано. Небето бе покрито с тлъсти сиви облаци и соленият морски бриз здраво плющеше по плащове и знамена, предвещавайки, че иде нова буря. Легионът привлече не малко погледи от страна на ратниците, вече в лагера, с техните сини андорски шлемове и дългите сини палта, с извезания на гърдите червено-златист Дракон. Син флаг със знака на Дракона и число отличаваше всяка от петте части. Легионерите се отличаваха по много неща. Например носеха ризници, но под палтата, за да не скриват Драконите — по същата причина палтата им се закопчаваха странично — и всеки мъж носеше къс меч на бедрото си и стоманен арбалет, вдигнати абсолютно еднакво на рамо. Командирите крачеха пеш, всеки с голямо червено шеро на шлема си, пред барабана и флага на своята част. Единствените коне бяха на Мор в челото и товарните животни в тила.

— Пешаци — промърмори Вейрамон и плесна юздите в облечената си с тежка ръкавица длан. — Душата ми да изгори, не ги бива пешаците. При първата атака ще се пръснат като пилци. — Челото на колоната подмина по пътя. Бяха помогнали в завземането на Иллиан и не се бяха пръснали.

Семарадрид поклати глава.

— Пики нямат — измърмори той. — Виждал съм аз добре командвана пехота, но без пики… — И изпръхтя презрително.

Грегорин Панар, третият от мъжете на седло до Ранд, които гледаха новопристигащите, не каза нищо. Той сигурно нямаше предразсъдъци към пехотата — макар че ако нямаше, щеше да е един от шепата благородници, познати на Ранд, без тези предразсъдъци — но здраво се постара да не се намръщи и почти успя. Всички вече знаеха, че мъжете с Дракона на гърдите носят оръжие, защото са избрали да следват Ранд, избрали са да следват Преродения Дракон, и то по никаква своя причина. Иллианците сигурно се чудеха закъде тръгват, че Ранд е повикал Легиона, а на Съвета на деветимата не бе доверено да знаят. Колкото до това, Семарадрид изгледа Ранд накриво. Само Вейрамон беше твърде глупав, за да се замисли.

Ранд извърна Тай’дайшар. Пакетът, донесен от Наришма, беше увит отново, в по-тънък вързоп, и завързан зад каишката на лявото стреме.

— Вдигай стана; тръгваме — каза той на тримата благородници.

Този път остави Дашива да запреде Прага, който да преведе всички. Мъжът със селяшки грубоватото лице му се навъси и заломоти нещо на себе си — Дашива всъщност изглеждаше обиден, неизвестно от какво! — а Гедвин и Рочаид, с конете им рамо до рамо, гледаха с язвителни усмивки как сребристата резка от светлина се завъртя около оста си и се разтвори в широка дупка в празното. Гледаха по-скоро Ранд, отколкото Дашива. Какво пък, нека да гледат. Колко пъти можеше да сграбчи сайдин, рискувайки да се зашемети и да падне по очи, преди наистина да падне? Не можеше да позволи това да се случи пред очите им.

Този път Прагът ги преведе на един широк път, лъкатушещ покрай ниските, обрасли с шубрак хълмове в подножието на планините на запад. Планините Немарелин. Не можеха да се сравнят с Мъгливите планини и не бяха нищо в сравнение с Гръбнака на света, но все пак се издигаха към небето тъмни и сурови,с остри зъбери, ограждащи като стена западния бряг на Иллиан. Отвъд тях се намираше Кабалската падина, а зад нея…

Мъжете скоро започнаха да разпознават зъберите. Грегорин Панар се огледа бързо и внезапно кимна със задоволство. Другите трима Съветници и Марколин дръпнаха юздите на конете си близо до него, да поговорят, докато конниците продължаваха да се изсипват през рамката на Прага. На Семарадрид му беше нужно да се огледа малко по-дълго, докато се сети къде са, както и на Тихера, но и те също, изглежда, вече разбираха.

Сребърният път минаваше през град Люгард и по него течеше цялата търговия по сушата в западна посока. Имаше също така и Златен път, водещ към Фармаддинг. Пътищата, както и имената, датираха още отпреди да съществува Иллиан. През столетията колелетата на фургоните, конските копита и ботушите ги бяха утъпкали здраво, а кемарос можеха само да ги поразкалят отгоре. Бяха от малкото благонадеждни пътища в Иллиан за придвижване на големи групи хора зиме. Всички вече знаеха за сеанчанците в Ебу Дар, въпреки че много от приказките, които Ранд бе чул сред ратниците, изкарваха нашествениците направо по-лоши братовчеди на тролоците. Ако армадата на Сеанчан се канеше да удари Иллиан, Сребърният път бе подходящо място да се струпа отбрана.

Семарадрид и останалите бяха убедени, че знаят какво замисля: че сигурно е разбрал, че сеанчанците идат, и ашаманите са тук, за да ги унищожат, когато се появят. Предвид разказите за Сеанчан, никой от тях не изглеждаше особено недоволен, че това не оставя за тях почти никаква работа. Разбира се, наложи се в края на краищата да се обясни на Вейрамон — обясни му го Тихера, и виж, той се подразни, въпреки че се опита да го прикрие зад величествена реч за мъдростта на лорд Дракона и за военния гений на Повелителя на утрото, наред с това как той самият, лично, щял да поведе първия щурм срещу тези сеацчанци. Пълен глупак с мозък на гъсок. С малко късмет, всеки друг, който научеше за такова струпване на войски на Сребърния път, нямаше да се окаже много по-прозорлив от Семарадрид или Грегорин. С малко късмет, никой от тези, които бяха от значение, нямаше да разбере истинската цел, преди да е станало твърде късно.

111
{"b":"283520","o":1}