Бакуун изпръхтя. Почти същия отговор, който бе получавал досега. Нещо обаче се беше объркало в Ебу Дар и не само с тази Дамане. Всички сул-дам бяха стиснали устите си като миди — а и Кръвта не искаше да каже нищо, естествено, не и пред такива като него! — но той бе чул да шепнат какво ли не. Твърдяха, че дамане се били поболели, или обезумели. Светлина, той не беше видял из Ебу Дар да се използва нито една от тях, след като градът бе завзет и подсигурен, дори за триумфалното представяне на Небесните светлини, нещо нечувано досега!

— Е, надявам се, че… — почна той и млъкна, когато се появи един ракен, понесъл се над източния проход. Огромните му кожести криле биеха силно, за да набере височина, и точно над хълма съществото изведнъж се наклони и описа тесен кръг, а върхът на едното крило се насочи почти отвесно надолу. От него изпадна тънка червена лента и се понесе към земята под тежестта на оловна топка.

Бакуун преглътна ругатнята си. Летците винаги обичаха да парадират, но ако тази двойка наранеше някой от хората му, пускайки разузнавателния си доклад, кожата им щеше да съдере, все едно пред кого трябваше да се изправи, за да се добере до тях. Нямаше да предпочете да влезе в бой, без да разполага с разузнаващи летци, но наистина ги глезеха като галеници на Кръвта.

А лентата се носеше право надолу, като стрела. Оловната тежест се удари в земята и заподскача по билото, почти до високия тънък пилон, обозначаващ мястото за съобщения, твърде дълъг, за да се сваля непрекъснато, освен когато трябваше да се прати ново нареждане на летците. Освен това, когато го оставяха легнал на земята, все се намираше някой, който да спъне коня си в него и да му изкълчи крака.

Бакуун закрачи право към шатрата си. Първият му лейтенант вече го чакаше с оцапаната от калта лента с тръбичката с донесението. Тирас беше кльощав мъж, с една глава по-висок от него самия и с жалка четина по брадичката.

Докладът, навит в тънката метална тръбичка върху къс почти прозрачна хартия, беше изписан простичко. Той никога не беше принуждаван да яхва ракен или то’ракен — слава на Светлината и хвала на Императрицата, дано да живее вечно! — но се съмняваше, че е лесно да се държи писалка в седло, привързано на гърба на летящ гущер. Това, което се съобщаваше, го накара да отвори капака на малкото си походно писалище и трескаво да почне да пише.

— Появила се е войска на десет мили източно оттук — каза той на Тирас. — Пет или шест пъти повече от нашата. — Летците понякога преувеличаваха, но не с много. Как беше възможно толкова голяма чет да проникне в тези планини, без да ги забележат? Видял бе с очите си брега на изток и му се искаше да изрекат погребалните му молитви преди да се опита да акостира там. Очите му да изгорят дано, летците се хвалеха, че могат и бълха да видят в такъв обхват. — Няма основание да се мисли, че знаят, че сме тук, но не бих имал нищо против да ни пратят малко подкрепления.

Тирас се засмя.

— Ще ги забършем с нашата Дамане и толкова, ако ще да ни превъзхождат двадесеткратно. — Единственият му дребен недостатък беше прекалената му самоувереност. Иначе беше добър войник.

— А ако те си имат няколко… Айез Седай? — отвърна тихо Бакуун, като се запъна на името, докато пъхаше доклада заедно с краткото си съобщение обратно в тръбичката. Все още не можеше да повярва, че някой може да остави тези… жени да тичат на воля.

Физиономията на Тирас показа, че е запомнил приказките за оръжието на Айез Седай. Червената лента се развя след него, докато тичаше презглава към пилона.

Много скоро тръбичката с лентата бе прикрепена на върха на пилона за съобщения и лекият ветрец развя дългата червена ивица на петнадесет разкрача над билото на хълма. Ракенът се понесе през долината с мъртвешки неподвижни криле. Изведнъж една от летците с люшна надолу от седлото си и увисна — с главата надолу! — под свитите нокти на ракена. Само от гледката стомахът на Бакуун се сгърчи. Но ръката й хвана лентата, пилонът се огъна и после завибрира, изправяйки се, след като тръбичката за съобщения се измъкна от скобата, и жената се върна в нормално положение на гърба на съществото, докато то се издигаше с бавно кръжене.

Бакуун с благодарност изтласка ракена и летците от ума си и угрижено заоглежда долината. Просторна и дълга, почти плоска с изключение на този хълм, и обкръжена от стръмни гористи склонове. Само коза можеше да проникне в нея, освен през проходите пред очите му. С Дамане, той можеше да съсече на късчета всеки, който се опиташе да го нападне през разкаляното поле. Но все пак бе предал искането си; ако враговете тръгнеха право насам, щяха да пристигнат в най-добрия случай три дни преди да е получил каквито и да е подкрепления. Как наистина бяха успели да стигнат толкова далече, без никой да ги види?

Последните битки на Единението бяха приключили двеста години преди той да се роди, но някои от онези бунтове не бяха незначителни. Две години сражения на Марендалар, тридесет хиляди мъртъвци и петдесет пъти повече, откарани с кораби на континента като имущество. Това, което съхранява живота на добрия воин, е способността да забелязва странностите. Той заповяда станът да се вдигне и всички следи да се заличат и поведе хората си към гористите склонове. Тъмни облаци се трупаха на изток, идеше поредната проклета буря.

Дъжд все още не бе завалял. Ранд подведе Тай’дайшар покрай изкорененото дърво, легнало пряко на склона, и се взря навъсено в мъртвеца, проснат по гръб зад ствола. Човекът беше нисък и набит, с оцапано лице, с броня от застъпващи се плочки, боядисани в синьо и зелено, но така, със зяпналите в небесата невиждащи очи, твърде много напомняше за Еаган Падрос, чак до липсващия му крак. Явно офицер — мечът до изметнатата му десница беше с костена дръжка, гравирана като фигура на жена, а боядисаният му шлем с форма като глава на някакво огромно насекомо, беше с две дълги тънки сини пера.

Изтръгнати от корен и посечени дървета, много от които обгорени от край до край, покриваха склона на планината на над петстотин разкрача. И тела също така, на скършени или разкъсани мъже, когато сайдин се бе разбушувал по склона. Повечето бяха с плетени от стомана була на лицата и с ризници, боядисани на водоравни ивици. Без жени, слава на Светлината. Пострадалите коне бяха убити — още един повод за благодарност. Невероятно колко силно и жално можеше да цвили един кон.

„Мислиш ли, че мъртвите мълчат? — изсмя се хрипливо Луз Терин. — Кажи?“ Гласът му се изпълни с болка и гняв. „Мъртвите вият на мен!“

„На мен също — помисли си Ранд с тъга. — Не мога да си позволя да ги слушам, но как да ги заглушиш?“ Луз Терин заплака отново за своята изгубена Илиена.

— Велика победа — възкликна Вейрамон зад Ранд, а после промърмори: — Но малка бе честта в нея. Старите начини са си най-добри. — Калта бе разкрасила обилно палтото на Ранд, но изненадващо, Вейрамон изглеждаше точно толкова чистичък, колкото беше на Сребърния път. Шлемът и ризницата му блестяха. Как го постигаше? Накрая тарабонците бяха атакували, с пики и гол кураж срещу Единствената сила, и Вейрамон бе повел своя контраудар, за да ги прекърши. Без заповед и последван от всички тайренци освен Бранителите, и учудващо, дори от полупияния Ториан. И от Семарадрид и Грегорин Панар, с повечето кайриенци и иллианци. В онзи момент да се стои на място бе станало трудно и всеки мъж искаше да се счепка с каквото му попадне пред очите. Аша’ман щяха да се справят по-бързо. Но и доста по-мръсно.

Ранд не беше взел никакво участие в битката, освен че седеше на седлото си на място, откъдето всички можеха да го виждат. Беше се побоял да привлече Силата. Не смееше да покаже слабост и те да я видят. Нито трошица. Луз Терин заломоти от ужас пред тази мисъл.

Също толкова изненадващо като непокътнатия сюртук на Вейрамон, с него бе дошла и Анайела, при това зарязала всякакви превземки. Лицето й се беше изопнало неодобрително. Странно, това не разваляше хубостта й, както мазните усмивчици. Тя самата естествено не се беше включила в щурма, както и Айлил, но Майсторът на коня на Анайела бе участвал и беше издъхнал на място, пронизан в гърдите от тарабонска пика. Което никак не й харесваше. Но защо придружаваше Вейрамон? Просто двама тайренци, мотаещи се заедно ли? Може би. Последния път Ранд я беше видял редом до Сунамон.