— Дойде тук хванал сайдин, Таим — промълви много тихо Ранд. Таим разпери ръце и Ранд каза: — Така е по-добре. — Но не се отпусна.

— Просто си помислих, че някой може да ме намушка неволно — каза Таим, — докато си пробивах път през коридорите, пълни с онези айилки. Сториха ми се малко превъзбудени. — Очите му не се отделиха от Ранд, но Мин бе сигурна, че е забелязал как докосва ножа си. — Съвсем разбираемо, естествено — продължи той кротко. — Думи нямам да изразя радостта си, че те намирам жив след онова, което видях горе. Дойдох да ти докладвам имената на дезертьорите. В други случаи нямаше да си направя този труд, но става дума за Гедвин, Рочаид, Торвал и Кисман. Изглежда, че са много недоволни от случилото се в Алтара, но изобщо не допусках, че ще стигнат толкова далече. Не съм виждал никой от мъжете, които оставих с теб. — За миг погледът му пробяга към Федвин. За много кратко. — Имаше ли… други… щети? Този ще го взема с мен, ако искаш.

— Казах им да не ми се мяркат пред очите — отвърна дрезгаво Ранд. — А за Федвин аз ще се погрижа. Федвин Мор, Таим, не е „този“. — Той пристъпи до масичката и вдигна сребърната чаша, поставена между лампите. Мин затаи дъх.

— Премъдрата на моето село можеше да лекува всичко — каза Ранд и приклекна до Федвин. Успя някак да се усмихне на момчето, без да сваля поглед от Таим. В отговор Федвин му се усмихна щастлива и понечи да вземе чашата, но Ранд му я протегна да отпие. — Тя разбира от билки повече от всички, които съм познавал. Понаучих малко от нея — кои са безопасни, кои — не. — Федвин въздъхна, а Ранд отдръпна чашата и задържа момчето до гърдите си. — Спи, Федвин — промълви той.

И момчето като че ли наистина започна да заспива. Очите му се притвориха. Гърдите му се заиздигаха и заспадаха все по-бавно. И по-бавно. Докато не спряха съвсем. Усмивката така и не напусна устните му.

— Малко нещо във виното — тихо каза Ранд, полагайки Федвин на пода. Очите на Мин запариха, но нямаше да заплаче. Нямаше!

— По-корав си, отколкото мислех — промърмори Таим. Ранд му се усмихна, с безумно корава усмивка.

— Добави Корлан Дашива в списъка си на дезертьори, Таим. Следващия път, като дойда в Черната кула, очаквам да видя главата му на твоето Дърво на предателите.

— Дашива? — изръмжа Таим и очите му се разшириха от изненада. — Ще бъде както казваш. Когато дойдеш в Черната кула. — Съвзе се веднага — целият наново превърнал се в лъскав черен камък. Колко й се искаше да разчете виденията по него.

— Върни се в Черната кула и не идвай повече тук. — Ранд се изправи и изгледа другия мъж в очите над тялото на Федвин. — Може би ще пообиколя тук-там за известно време.

Таим се поклони съвсем сдържано.

— Както заповядаш.

Вратата след него се притвори и Мин въздъхда,

— Няма смисъл да се губи време и няма време за губене — измърмори Ранд, коленичи пред нея, взе короната и я пъхна в торбата при другите неща. — Мин, мислех, че съм цялата глутница хрътки, гонещи вълк, но изглежда, че вълкът съм аз.

— Да те изгори дано — изпъшка тя. Впи шепите си в косата му и се взря в очите му. Ту сини, ту сивкави — утринно небе призори. И сухи. — Можеш да поплачеш, Ранд ал-Тор! Няма да се разтопиш, ако поплачеш!

— И за сълзи нямам време, Мин — отвърна й той кротко. — Понякога хрътките хващат вълка и съжаляват. Понякога той се обръща срещу тях или ги изчаква в засада. Но най-напред вълкът трябва да побегне.

— Къде отиваме? — попита тя. Не искаше да пусне косата му. Никога повече нямаше да го пусне от себе си. Никога.

Хванал плътно с едната си ръка обшитото с кожа наметало, Перин остави Стъпко сам да определи скоростта си. Предобедното слънце не топлеше, а разринатият на коловози полузамръзнал сняг по пътя, водещ за Абила, затрудняваше вървежа. Той и дузината му спътници се точеха по пътя само с два клатушкащи се волски впряга. Всички току притискаха с ръка кой кожен калпак, кой вълнена шапка на главата си, щом вятърът лъхнеше по-силно, но иначе бяха забили очи в земята. Зад гърба си чу Нийлд да разправя с тих глас някаква неприлична шега; в отговор Грейди изпръхтя, а Балвер изсумтя превзето. Никой от тримата изобщо не изглеждаше засегнат от всичко онова, което бяха видели или чули през последния месец, откакто прекосиха границата на Амадиция, или от онова, което ги чакаше тепърва. Едарра хокаше сърдито Масури за това, че била оставила гуглата си да се смъкне от главата й. Едарра и Карел си бяха увили с шалове главите, както и раменете, в добавка към наметалата, но макар да признаваха вече необходимостта да яздят, бяха отказали да сменят бухналите си поли, така че обутите им в тъмни чорапи крака се бяха оголили над коленете. Самият студ като че ли изобщо не ги притесняваше, а само странният за тях сняг. Карел започна кротко да поучава Сеонид какво може да се случи, ако държи лицето си открито. Разбира се, ако тя позволеше скоро лицето й да се открие отново, десетте удара с ремък щяха да са най-малкото, от което можеше да се бои, нещо, което и тя, и Мъдрите знаеха много добре. На Перин не му трябваше да се озърта назад, за да се увери, че тримата Стражници на Сестрите, заели тила и загърнати в най-обикновени наметала, са мъже, които чакат първата сгода, за да извадят мечовете си и да им разчистят пътя. Те си бяха все така настръхнали, откакто напуснаха стана още призори. Перин прокара палеца на тежката си ръкавица по секирата, провиснала на колана му, след което придърпа собственото си наметало тъкмо преди поредният внезапен порив да го е развял. Ако всичко продължеше все така зле, Стражниците можеше да се окажат прави.

Някъде вляво, малко след като пътят мина по дървеното мостче над замръзнал поток, виещ се покрай градчето, над широка квадратна основа стърчаха обгорели греди със струпани под тях снежни навеи. Неуспял навреме да обяви верността си към Преродения Дракон, местният лорд се бе отървал само с бой и лишаване от всичкото му имущество. Група мъже, застанали край моста, гледаха приближаващите се конници. Перин не забеляза по тях нито шлемове, нито брони, но всеки от мъжете стискаше копие или арбалет почти толкова здраво, колкото той самият наметалото си. Не говореха. Само гледаха и мъглата от дъха им се къдреше пред лицата им. Из цялото градче се бяха пръснали други подобни стражи, по всеки извеждащ навън път, както и между всеки две постройки. Страната бе станала владение на Пророка, но Белите плащове и армията на крал Ейрлон все още удържаха големи участъци от нея.

— Прав бях да не я взимам — измърмори той, — но все едно ще си платя за това.

— Разбира се, че ще си платиш — изсумтя Илиас. За човек, прекарал последните петнадесет години на крак, той се справяше завидно добре с коня си. Спечелил си беше наметало, подшито с черна лисица, в игра на зарове с Гален. Ейрам, който яздеше от другата страна на Перин, изгледа мрачно Илиас, но брадатият не му обърна внимание. Двамата не се понасяха. — Човек винаги плаща, рано или късно, с всяка жена, все едно дали е длъжен, или не. Но се оказах прав, нали?

Периц кимна. С неохота. Все още не му се струваше редно да получава съвети за жена си от друг мъж, макар и обиколно, макар и с намеци, но изглежда, наистина действаше. Разбира се, да повишава тон на Файле му беше точно толкова трудно, колкото да не го повишава на Берелайн, но последното го бе сполучвал вече доста често, а първото — на няколко пъти. Изпълнил беше съвета на Илиас буквално. Е, в по-голямата му част. Доколкото му бе по силите. Онази лютива миризма на ревност все още лумваше при вида на Берелайн, но от друга страна, миризмата на ранимост беше изчезнала, докато бавно си проправяха пътя на юг. И все пак той изпитваше известно безпокойство. Когато й беше казал твърдо, че няма да тръгне с него тази заран, тя не му възрази и с една думичка! Дори замириса… доволно! Наред с всичко останало, включително изненадата. А как можеше да е доволна и сърдита едновременно? Нито чертичка от всичко това не се беше изписало на лицето й, но носът му никога не го лъжеше. Понякога му се струваше, че колкото повече научава за жените, толкова по-малко знае за тях!