— Сайдин беше… странен — отвърна той хрипливо. Думите му заизлизаха на изблици. — Там беше най-лош… можех… да го усещам… във въздуха около мен… но навсякъде около Ебу Дар беше странен. И дори на сто мили от града. Трябваше да се боря с него… не, не както винаги; по-различно. Все едно че бе оживял. Понякога… понякога правеше нещо друго. Наистина. Не съм луд! Така беше! — Вятърът лъхна силно, за миг зави, заплющя по стените на палатката и Мор млъкна. Наришма извърна глава и звънчетата по плитките му издрънчаха и затихнаха.

— Това не е възможно. — измърмори в настъпилата тишина Дашива почти на себе си. — Не е възможно.

— Кой знае какво е възможно и какво не? — каза Ранд, — Аз не знам! А ти? — Дашива стреснато вдигна глава, но Ранд се обърна към Мор, сменяйки тона. — Не бой се, човече. — Не меко — това чак не можа да го постигне — но окуражително, както се надяваше. Негово творение бяха. Негова отговорност. — Ще бъдеш с мен чак до Последната битка. Обещавам ти.

Младежът кимна, отри лицето си с ръка, изненадан, че е овлажняло, но погледна Торвал, който се беше усмирил като камък. Знаеше ли Мор за виното? Та то наистина беше проява на милост, предвид другите възможности. Малка, горчива проява на милост.

Ранд взе писмото на Таим, сгъна го и го напъха в джоба си. Един на всеки петдесет вече полудял, а щяха да станат и повече. Мор ли беше следващият? Дашива със сигурност. Зареяните погледи на Хопвил добиха нов смисъл, дори обичайната кротост на Наришма. Лудостта не означаваше винаги да се крещи, че те лазят паяци. Запитал бе веднъж, много предпазливо, там, където знаеше, че отговорите ще са верни, как да изчисти покварата от сайдин. И вместо отговор получи гатанка. Херид Фел твърдеше, че гатанката означава „здрави принципи, както във висшата философия, така и във философията на природата“, но той така и не бе намерил начин как да го приложи на дело. Дали Фел не беше убит, защото е могъл да отгатне гатанката? Ранд беше доловил някакъв намек в отговора, или поне му се струваше, че е на път да го долови. Предположение, което можеше да се окаже фатално погрешно. Намеците и гатанките не бяха отговори, но все пак нещо трябваше да направи. Ако покварата не бъдеше изчистена някак, Тармон Гай’дон можеше да завари един свят, вече бездруго съсипан от полудели мъже. Каквото трябваше да се направи, трябваше да се направи.

— Това би било истинско чудо — промълви Торвал почти шепнешком, — но как би могъл който и да е освен самият Създател или… — И млъкна смутено.

Ранд не бе усетил, че е изрекъл част от мислите си на глас. Очите на Наришма, на Мор, както и на Хопвил, все едно че принадлежаха на едно лице, засияло от внезапна надежда. Дашива изглеждаше като ударен с чук. Ранд се надяваше, че не е казал твърде много. Някои тайни трябваше да се премълчат. Включително и следващият му ход.

След секунди Хопвил вече тичаше за коня си, за да отиде до билото със заповеди за благородниците, Мор и Дашива — за да намерят Флин и другите ашамани, а Торвал се отдалечаваше, за да Отпътува обратно до Черната кула със заповеди за Таим. Наришма остана последен и замислен за Айез Седай, за Сеанчан и разни нови оръжия, Ранд отпрати и него, с грижливи указания, при които младежът стисна устни.

— Не говори с никого — завърши тихо Ранд и стисна здраво ръката на Наришма — И да не ме провалиш. На косъм не се отклонявай от това, което ти казах.

— Няма да се проваля — отвърна Наришма, без да мигне, отдаде бързо чест и също хукна.

„Опасно — прошепна глас в главата на Ранд. — О да, твърде опасно, може би прекалено опасно. Но може и да подейства. Във всеки случай трябва да убиеш Торвал веднага! Трябва.“

Вейрамон нахълта в палатката за заседания: промуши се покрай Грегорин и Толмеран, за да изпревари Росана и Семарадрид, всички обзети от нетърпение да съобщят на Ранд, че мъжете в леса в края на краищата са взели разумно решение. Завариха го да се превива от смях. Луз Терин се беше върнал. Или той наистина вече бе полудял. И в двата случая имаше повод за смях.

В хладната мрачина на дълбоката нощ Егвийн се пробуди в изнемога от неспокойния сън, пълен със смутни сънища, толкова по-тревожни поради това, че не можеше да си ги спомни. Сънищата й обикновено бяха открити, ясни като слова, отпечатани на книга, но тези, сегашните, бяха някак мъгляви и плашещи. Много такива я спохождаха напоследък. Оставяха я с желанието да побегне, да се измъкне, без никога да може да си спомни от какво точно, но винаги изнемощяла от несигурност и дори трепереща. Добре че поне не я болеше главата. Поне си спомняше сънищата, за които усещаше, че трябва да са важни, въпреки че не знаеше как да ги изтълкува. Ранд, носещ различни маски, докато изведнъж едно от тези измамни лица се оказваше, че вече не е маска, а той самият. Перин и някакъв Калайджия, които отчаяно си пробиват път през къпинаци, сечейки със секира и меч, без да ги е грижа за стръмната урва, чакаща ги отпред. А къпинаците пищяха с човешки гласове, които те не чуваха. Мат, претеглящ две Айез Седай на една огромна везна, и от неговото решение зависеше… Не можеше да определи какво: нещо огромно; целият свят, може би. И други сънища имаше, повечето примесени със страдание. Напоследък всичките й сънища за Мат бяха бледи и изпълнени с болка, като сянка, хвърляна от кошмари, почти като че ли самият Мат не беше съвсем истински. Това я караше да се бои за него, оставен сам в Ебу Дар, и да се мъчи от жал, че го е пратила там, да не говорим за бедничкия стар Том Мерилин. Но беше сигурна, че сънищата, които не помнеше, са още по-лоши.

Беше я събудил ромонът на тихи гласове. Пълната луна все още грееше високо в небето и хвърляше достатъчно светлина, за да може да различи двете жени, застанали една срещу друга пред входа на шатрата.

— Бедната! Главата я боли по цял ден, а нощем почти не може да си отдъхне — шепнеше яростно Халима, с юмруци на хълбоците. — Остави това да почака поне до заранта.

— Не смятам да споря с теб. — Гласът на Сюан беше като самата зима. Тя отметна пелерината си с облечената си в ръкавица ръка, все едно че се готвеше за бой. Беше облечена подходящо за времето, в дебела вълна, навлечена несъмнено върху толкова долни ризи, колкото можеше да облече под роклята. — Сега ще се дръпнеш от пътя ми, и много бързо, че инак карантиите ти за стръв ще хвърля! И вземи да се облечеш по-прилично!

Халима се изсмя тихо, изправи гръб и се изпречи на пътя на Сюан. Бялата й нощница се беше впила около тялото й, но за целта си беше съвсем прилична. Въпреки че изглеждаше цяло чудо как не е замръзнала в тази тънка коприна. Въглените в мангалите на триножника отдавна бяха загаснали и нито многократно кърпеното платнище, нито пластовете черги по земята задържаха достатъчно топлина. Дъхът и на двете жени излизаше на бели облачета.

Егвийн отметна завивките и уморено седна в тясното си легло. Халима беше селска жена с лустро на изтънченост и изглежда, не си даваше много сметка за почитта, дължима към Айез Седай, или пък изобщо не разбираше от почитание. Говореше на Заседателките, сякаш бяха стопанки от родното й село, през смях, със самочувствие на равна с тях и с една открита и земна прямота, която понякога ги шокираше. Дните на Сюан минаваха в отстъпване пред жени, които бяха подскачали от една нейна дума само допреди година, и тя се усмихваше и приклякаше учтиво едва ли не пред всяка Сестра в стана. Много Айез Седай все още й приписваха всички нещастия, сполетели Кулата, и смятаха, че не е изстрадала достатъчно за изкуплението си. Което само по себе си беше достатъчно, за да държи гордостта на всяко човешко същество изострена като трън. Заедно двете се превръщаха в запален фенер, хвърлен в задницата на фургон, пълен с фойерверки, но Егвийн се надяваше да избегне взрива. Освен това Сюан нямаше да дойде посред нощ, освен ако не бе крайно наложително.

— Хайде, легни си, Халима. — Егвийн потисна прозявката си й се наведе да потърси обувките и чорапите си под кревата. Не преля да запали някоя от лампите. По-добре, ако никой не забележеше, че Амирлик се е събудила. — И ти трябва да си починеш.