Халима възрази, може би по-енергично, отколкото се полагаше пред Амирлинския трон, но скоро се озова в тясното си легло, което бяха напъхали в шатрата за нея. Малко място оставаше да се провре човек, с умивалника, огледалото на стойката и широкото кресло, плюс четирите големи сандъка, струпани един върху друг. В тях се държеше скътан несекващият поток от красиви одежди, дарявани от Заседателките, които все още не бяха осъзнали, че колкото и млада да е Егвийн, не е чак толкова млада, та да се заслепи или отвлече от коприни и дантели. Халима си легна, свита на кълбо, и се загледа в тъмнината, а Егвийн прекара набързо костения гребен през косата си, след което надяна дебелите кожени ръкавици и наметна обшитата си с лисича кожа пелерина върху нощницата. Дебела вълнена нощница — в такова време нямаше да възрази и на още по-дебела. Очите на Халима сякаш уловиха смътната лунна светлина и заблестяха, черни и немигащи.
Егвийн не смяташе, че Халима изпитва ревност заради мястото си край Амирлинския трон — то бе чиста случайност, — а и Светлината знаеше, че клюките не й бяха присъщи, но тази жена притежаваше неутолимо невинно любопитство към всичко, ставащо наоколо, дори когато то не й влизаше в работата. Което бе достатъчна причина да изслуша Сюан другаде. Всички знаеха, че Сюан е заложила на Егвийн, макар и, както си мислеха, с много мусене и с неохота. Обект на известна насмешка и понякога съжаление, Сюан Санче се беше унизила дотам, че да се лепне за жената, носеща титлата, която до неотдавна й беше принадлежала, а тази жена нямаше да бъде нищо повече от парцалена кукла, стига в Съвета да приключеше битката коя точно да й дърпа конците. Сюан беше в достатъчна степен човешко същество, за да не таи в душата си искрици злоба, но досега поне двете бяха успяли да съхранят в тайна, че съветите, които дава на Егвийн, съвсем не са свидливи. Така че тя понасяше според силите си съжалението и подсмихванията и всички вярваха, че преживяното я е променило толкова, колкото се бе променила и външността й. Това убеждение трябваше да се поддържа, иначе Романда, Лелейн и най-вероятно целият Съвет вкупом щяха да намерят начин да я отделят — заедно със съветите й — от Егвийн.
Студът навън зашлеви Егвийн през лицето и проникна под пелерината й; нощницата й я предпази толкова, все едно беше копринената на Халима. Въпреки дебелата кожа на обувките и вълната на чорапите, краката й все едно че бяха боси. Пипалата на мразовития въздух се загърнаха около ушите й въпреки дебелата лисича козина на качулката. С неутолим копнеж за топлата постеля, тя напрегна сетни усилия, за да преодолее вледеняващия студ. Облаци затискаха небето и лунните сенки се стелеха над блестящата белота, покрила земята — гладка пелена, прекъсната тук-там от тъмните купчини на шатри и малко по-високите силуети на покритите с чергила фургони, чиито колела сега бяха подменени с дълги дървени плазове. Повечето фургони вече не стояха подредени встрани от шатрите, а бяха останали там, където ги бяха разтоварили. Никой не бе намерил сърце да накара фургонджиите да положат дори това дребно допълнително усилие в края на изнурителния ден. Нищо не помръдваше освен белите, плъзгащи се сенки. Широките пъртини, утъпкани през лагера, бяха празни. Тишината беше така свежа и дълбока, че тя почти съжали, че трябва да я наруши.
— Какво има? — попита Егвийн тихо и хвърли предпазлив поглед към малката шатра наблизо — споделяха я трите й лични прислужнички: Чеза, Мери и Селаме. И тя беше стихнала и тъмна като останалите. Умората беше загърнала целия стан така дебело, както и снегът. — Не е някое поредно разкритие за Родството, надявам се. — Изтърси го и изцъка с досада. И тя се бе изтощила до крайност от дългите мразовити дни на седлото и недостатъчния, мъчителен сън, иначе нямаше да го каже. — Извинявай, Сюан.
— Не е нужно да ми се извинявате, майко. — Сюан също заговори тихо и се огледа да не би някой да ги следи от околните сенки. И двете не желаеха да им се наложи да обсъждат Родството пред Съвета. — Знам, че трябваше да ви уведомя по-рано, но ми се стори дреболия. Не очаквах, че някое от тези момичета ще си позволи да говори с тях. Толкова много неща имам да ви кажа. Ще трябва май да се опитам да подбера най-важното.
Егвийн едва се сдържа да не въздъхне. Това беше почти дума по дума извинението, което Сюан й поднасяше винаги. Е, поне много пъти досега. Това, което имаше предвид, беше, че се стреми да напълни главата на Егвийн с най-същественото от двадесетгодишния си опит на Айез Седай, повече от десет от които като Амирлин, и да го направи само за няколко месеца. Така я тъпчеше, че понякога Егвийн се чувстваше като гъска, която гушат за продан.
— Е, и кое е най-важното тази нощ?
— Гарет Брин ви очаква в кабинета ви. — Сюан не повиши глас, но тонът й стана нервен както винаги, когато станеше дума за лорд Брин. Тя отметна глава и изсъска като настъпена котка. — Нахълта целият покрит със сняг, измъкна ме от леглото и едва ме остави да се облека, преди да ме повлече на седлото зад себе си. Нищо не ми каза — само ме смъкна долу и ме прати да ви вдигна, все едно че съм му някое слугинче!
Егвийн с усилие потисна надеждата си да е нещо добро. Твърде много разочарования беще преживяла напоследък, а каквото и да беше довело Брин посред нощ, много по-вероятно беше да се окаже предстоящо бедствие, вместо онова, което й се искаше да чуе. Колко ли още им оставаше до границата с Андор?
— Да видим какво иска.
Тя се загърна по-плътно в пелерината й закрачи към шатрата, която всички наричаха „Кабинета на Амирлин“. Не че чак трепереше, но отказът да позволиш жегата или студът да те засегнат не премахваше тръпките. Човек можеше да ги пренебрегва до момента, в който слънчевият пек не свари мозъка му или ръцете и стъпалата му не се вкочанят от хапещия мраз. Замисли се над казаното от Сюан.
— Не си спала в шатрата си, така ли? — промълви тя пред пазливо. Отношението на бившата Амирлин към лорд Брин наистина беше като на слугиня към господар, макар и в доста непривична форма, но Егвийн се надяваше, че упоритата гордост на Сюан няма да я доведе дотам, че да му позволи да се възползва. Не можеше да си го представи, нито за него, нито за нея, но от друга страна, до неотдавна изобщо нямаше да си представи Сюан в сегашното й положение. Все още не можеше да разбере защо.
Сюан изсумтя силно, подхлъзна се и едва не падна. Снегът, утъпкан от безбройните стъпки, бързо се беше превърнал в дебела ледена кора. Самата Егвийн си пробираше път много предпазливо. Всеки ден се чупеха кости, които изнурените от трудния поход Сестри трябваше да Церят. Протегна ръка на Сюан, колкото за да я задържи, толкова и сама да се опре. Сюан измърмори недоволно, но се хвана за ръката й.
— Докато приключа с почистването на резервните му ботуши и второто му седло, вече бе станало твърде късно да се мъкна дотук. Не че ми предложи нещо повече от няколко одеяла в ъгъла — о, не и Гарет Брин! Накара ме сама да си ги изровя от сандъка, докато той тръгна Светлината знае накъде! — Без да млъкне поне за да си поеме дъх, тя побърза да смени темата. — Не бива да допускаш Халима да спи в шатрата ти. И от нейните уши трябва да се пазиш. Пъха си носа навсякъде. Освен това ще имаш късмет, ако не я завариш да е вкарала някой войник и да се забавлява с него.
— Много се радвам, че Делана може да се лиши от присъствието на Халима през нощта — отвърна твърдо Егвийн. — Имам нужда от нея. Освен ако не смяташ, че Церителството на Нисао може по-добре да оправи главоболието ми — а аз вече го опитах. — Ловките пръсти на Халима сякаш измъкваха болката през черепа й; без това изобщо нямаше да може да заспива. Усилията на Нисао не бяха дали никакъв резултат, а тя беше единствената Жълта, към която Егвийн можеше да се осмели да се обърне по този проблем. Колкото до останалото… Тя придаде на гласа си още повече твърдост. — Изненадана съм, че продължаваш да обръщаш внимание на тези клюки, дъще. Фактът, че мъжете се заглеждат по някоя жена, още не означава, че тя самата го предизвиква нарочно, както би трябвало да знаеш много добре. Виждала съм немалко войници, които и по теб се заглеждат и се хилят. — Да говори с такьв тон вече й беше по-лесно, отколкото преди време.
