— Милейди — промълви развълнувана Алиандре, — преди малко казах, че милорд Перин е забележителен. Мога ли да добавя, че неговата съпруга е не по-малко възхитителна?

Файле се постара да не грейне твърде видимо от задоволство. Сега оставаше да извести хората си в Бетаал. В известен смисъл съжаляваше за това. Да обясни на Перин щеше да е повече от трудно, но дори той нямаше да може да сдържи гнева си, след като беше отвлякла кралицата на Геалдан.

Повечето бойци от Крилатата гвардия като че ли се бяха струпали в края на бивака си около десетима от своите, на коне. Липсата на пики показваше, че са съгледвачи. Спешените мъже напираха и се бутаха, мъчейки се да се доберат по-близо. На Перин му се стори, че отново дочува гръмотевичен тътен, този път не толкова далечен, но усещането едва засегна сетивата му.

Докато се канеше да си пробие път с лакти, Гален изрева:

— Отворете път, крастави псета! — Мъжките глави се извърнаха рязко и хората се сбутаха настрани да им отворят тясна просека. Перин си помисли какво ли щеше да стане, ако наречеше мъжете от Две реки „крастави псета“. Сигурно щеше да си спечели някой пестник в носа. Струваше си да опита.

Нурел и останалите командири бяха при съгледвачите. С тях имаше и седем спешени мъже, с вързани отзад ръце и въжета за теглене на вратовете. Всички пристъпваха на място, изгърбили рамене, и се мръщеха — кой предизвикателно, кой страхливо, кой и двете. Дрехите им се бяха вкоравили от мръсотия, макар на повечето да личеше, че някога са били фини. Странно, всички миришеха тежко на дървесна пепел. Впрочем, лицата на неколцина от конниците бяха покрити със сажди, а един-двама като че ли се бяха поопърлили. Ейрам стоеше малко отстрани и оглеждаше пленниците навъсено.

Гален застана с разкрачени крака и юмруци на хълбоците, а едното му око заблестя по-свирепо от двете очи на повечето мъже.

— Какво стана? — попита той гръмко. — Моите съгледвачи трябва да носят сведения, а не да ми водят дрипльовци!

— Ще оставя Ортис да докладва, милорд — отвърна Нурел. — Той е бил там. Десетник Ортис!

Един боец на средна възраст се смъкна от седлото си и се поклони, опрял металната ръкавица на сърцето си. Шлемът му беше без никаква украса, нямаше ги тънките пера и крилцата отстрани като на шлемовете на командирите. Под рамката на шлема на лицето му личеше синкав оток от изгоряло. На другата му буза се виждаше белег, стигащ до ъгъла на устните му.

— Милорд Гален, милорд Айбара — заговори той с хриплив глас — Натъкнахме се на тази паплач на около две левги от лагера. Подпалили бяха ферма, с хората вътре. Една жена се опита да излезе през един прозорец и един от тази сган я удари по главата да се върне. Като знаем какво изпитва лорд Айбара, прекратихме всичко това. Бяхме твърде закъснели, за да можем да спасим някого, но хванахме тези седмината. Останалите се разбягаха.

— Хората често се изкушават да се плъзнат назад в Сянката — изведнъж заговори един от пленниците. — Трябва да им се напомня каква е цената. — Той бе висок мъж с властна осанка и гласът му беше гладък и изискан, но палтото му беше мръсно като на останалите и не се беше бръснал поне от два-три дни. Пророка, изглежда, не одобряваше много човек да си губи времето с глезотии като бръснач например. Или да се мие. Макар и с вързани ръце и с въжето на шията, мъжът гледаше хората, които го бяха пленили, без капка страх. И дори с нахално предизвикателство. — Вашите войници не могат да ме впечатлят — продължи той. — Пророка на лорд Дракона, благословено да е името му в Светлината, е разгромявал далеч по-големи армии от жалката ви сбирщина. Можете да ни убиете, но ще бъдем отмъстени, когато Пророка пръсне кръвта ви по земята. Никой от вас няма да ни надживее дълго. Ще триумфира той, в огън и кръв. — Зацърши го със звънлив глас, изпънал гръб като железен колец. Сред слушащите войници се понесе тихо мърморене. Знаеха много добре, че Масема е разгромявал много по-големи армии от тяхната.

— Обесете ги — каза Перин. Отново чу онзи тътен.

След като даде заповедта, трябваше да се насили и да остане да гледа. Въпреки мърморенето, не липсваха доброволци. Някои от пленниците се разреваха, когато преметнаха въжетата на шиите им през клоните на дърветата. Един измършавял някогашен дебелак, чиито гуши висяха на парцали под брадичката, се развика, че се е разкаял и че ще служи на всеки господар, който му покажат. Друг, плешивец, на вид як като Ламгвин, се замята и запищя, докато изпънатото въже не секна воя му. Само мъжът с гладкия глас нито риташе, нито се съпротивляваше, дори когато клупът стисна здраво врата му. До самия си край ги гледаше дръзко.

— Поне един от тях знаеше как се умира — изръмжа Гален, след като и последното тяло се люшна отпуснато. И изгледа намръщено мъжете, украсили околните дървета, сякаш съжалил, че не бяха оказали повече съпротива.

— Щом тези хора са служили на Сянката — почна Ейрам, но се поколеба. — Простете ми, лорд Перин, но дали лорд Дракона ще одобри това?

Перин се сепна и го зяпна слисано.

— Светлина, Ейрам, та ти чу какво са направили! Ранд щеше да сложи въжетата на вратовете им лично! — Смяташе, че Ранд щеше да го направи, надяваше се. Ранд се беше съсредоточил в това да слепва държавите в едно преди Последната битка и не беше пресметнал цената на всичко това.

Мъжките глави рязко се извърнаха нагоре, когато гръмотевицата изрева, достатъчно близо, за да я чуят всички, после — още по-близо, и отново — още по-близо. Вятър се надигна, замря, надигна се отново, мятайки палтото на Перин насам-натам. Мълния прониза безоблачното небе. Конете в лагера на майенците зацвилиха и заподскачаха на задните си крака по коневръзите. Тътенът заби непрестанно и мълниите се загърчиха като сребристосини змии, и под знойното слънце закапа дъжд, на редки, тлъсти капки, пръскащи облачета прах там, където удареха по голата земя. Перин изтри едната си буза и се взря удивен в мокрите си пръсти.

Само след няколко мига бурята секна, тътенът и мълниите се затъркаляха на изток. Зажаднялата земя погълна падналите капки дъжд, слънцето запече яростно като преди и само мъждукащите светлини далече в небето и заглъхващият тътен говореха, че изобщо нещо се е случило. Войниците се гледаха слисано. Гален пусна дръжката на меча си с видимо усилие.

— Това… това не може да е дело на Тъмния — каза Ейрам и потръпна. Никой не беше виждал такава буря. — Това означава, че времето се променя, нали, лорд Перин? Нали времето ще се оправи пак?

Перин отвори уста да му каже да не го нарича така, но пак я затвори с въздишка.

— Не знам — промълви той. Какво му беше казал Гаул? — Всичко се променя, Ейрам.

Просто не си беше помислял, че и той самият трябваше да се промени.

В огромната конюшня лъхтеше на старо сено и конска тор. А също — на кръв и изгоряла плът. Всичките врати бяха затворени и затова въздухът изглеждаше лепкав и гъст. Две лампи хвърляха смътна светлина и сенки изпълваха по-голямата част от вътрешността. В дългите редици ясли конете цвилеха нервно. Мъжът, провиснал за китките от една таванска греда, нададе тих стон, после закашля хрипливо. Главата му клюмна на гърдите. Беше висок мъж, със здрави мускули, макар и много изнурен.

Севанна изведнъж забеляза, че гърдите му повече не се движат. Тя махна рязко на Риале и отрупаните й със скъпоценни камъни пръстени проблеснаха в червено и зелено.

Огненокосата жена вдигна главата на мъжа и отвори с палец единия му клепач, после опря ухо на гърдите му, без да се притесни от още димящите трески, набити по тялото му. Изсумтя отвратена и се обърна.

— Мъртъв е. Трябваше да оставим това на Девите, Севанна, или на Черните очи. Несъмнено сме го убили от невежество.

Севанна присви устни, намести шала си и многобройните й гривни издрънчаха. Стигаха почти до китките й — внушителна тежест от злато, слонова кост и скъпоценни камъни, въпреки че бе готова да си сложи всички, които притежаваше. Никоя от останалите жени не промълви нищо. Да се подлагат пленниците на разпит не беше работа за Мъдрите, но Риале знаеше защо се налага да го направят сами. Единственият оцелял от десетимата конници, които си бяха въобразили, че могат да разгромят двадесет Деви само защото яздят коне, мъжът също така беше първият сеанчанец, пленен през десетте дни от пристигането им в тази земя.