— Щеше да оживее, ако не се беше съпротивлявал толкова упорито на болката, Риале — най-сетне промълви Сомерин, клатейки глава. — Силен мъж за влагоземец, но не можа да понесе болката. Все пак ни каза доста.
Севанна я изгледа косо, мъчейки се да долови някакъв сарказъм в думите й. Висока колкото повечето мъже, Сомерин носеше по себе си повече гривни и гердани от всяка друга жена освен самата Севанна, пластове от огнекапки и смарагди, рубини и сапфири, почти скриващи пълната й гръд, която иначе щеше да е наполовина открита, след като ризата й беше развързана почти до полата. Шалът й, овързан на кръста, не скриваше нищо. Понякога за Севанна бе трудно да реши дали Сомерин й подражава, или се надпреварва с нея.
— Доста? — възкликна Мейра. На светлината на фенера, който носеше, издълженото й лице беше по-мрачно от обикновено, колкото и това да изглеждаше невъзможно. Мейра беше в състояние да посочи тъмната страна и на обедното слънце. — Какво толкова ни е казал? Че хората му се намират на два дни път западно в града, наречен Амадор? Това го знаехме. Всичко, което тоя ни разказа, са налудничави приказки. Артур Ястребовото крило! Ба! Девите трябваше да го поемат и да направят каквото е нужно.
— Ти би ли… рискувала всички да научат твърде много и толкова рано? — Севанна прехапа устни раздразнено. За малко да ги нарече „Глупачки“. Според нея бездруго вече твърде много хора знаеха повече от необходимото, сред тях и някои от Мъдрите, но не можеше да рискува да оскърби тези жени. Съзнанието за това я вбесяваше! — Хората са наплашени. — Не се налагаше поне да крие презрението си от това. Това, което я шокираше и я изпълваше с ярост, беше не че се бояха, а че не правеха никакво усилие да го прикрият. — Черни очи или Каменни кучета, или дори Девите щяха да се разприказват за това, което е казал. Знаете, че щяха да го направят! Лъжите му щяха само да усилят страха им. — Трябваше да са лъжи. В ума на Севанна едно море не беше нищо повече от езеро, като тези, които беше виждала по Влажните земи, само дето е малко по-голямо и отсрещният му бряг не се вижда. Ако наистина идеха стотици хиляди или повече от неговите хора от другата страна на толкова голяма маса вода, то другите пленници, които бе разпитвала, щяха да знаят за тях. А нито един пленник не бе подлаган на разпит без нейното присъствие.
Тион надигна втория фенер и я изгледа с немигащите си сиви очи. Почти с една глава по-ниска от Сомерин, Тион все пак беше по-висока от Севанна. И два пъти по-едра. Закръгленото й лице често изглеждаше кротко, но да си мислиш за нея, че е с кротък нрав, щеше да е грешка.
— Прави са да се боят — каза тя с каменен глас. — И аз се боя, и не се срамувам от това. Сеанчанците са много, дори да няма повече от тези, които завзеха Амадор, а ние сме малко. Ти имаш около себе си своята септа, Севанна, но къде е моята септа? Твоят влагоземски приятел Каддар и неговата опитомена Айез Седай ни отпратиха през неговите дупки във въздуха, за да загинем. Къде са останалите Шайдо?
Риале пристъпи и застана предизвикателно до Тион, набързо последвана от Аларис, която дори в този момент не преставаше да си играе с черната си коса, като че ли държеше да привлече вниманието им към нея. След малко навъсената Мейра се присламчи към тях, и после Модара. Модара можеше да се нарече стройна, стига да не беше по-висока дори от Сомерин; но при този ръст думата „дълга“ беше най-подходяща за нея. Севанна беше смятала, че Модара е толкова здраво в ръцете й, колкото пръстените по пръстите й. Толкова здраво, че… Сомерин я изгледа и въздъхна, погледна към другите, после бавно пристъпи и застана до тях.
Севанна остана сама на самия ръб на светлината на фенерите. От всички жени, обвързани с нея след убийството на Дезине, най-много беше разчитала на тях. Не че разчиташе много на когото и да било, разбира се. Но за Сомерин и Модара беще сигурна, че са нейни толкова здраво, колкото ако й бяха положили водната клетва, че ще я следват накъдето и да ги поведе. А сега дръзваха да се изправят срещу нея с изпълнени с укор погледи. Дори Аларис остави косата си и вдигна очи.
Севанна срещна погледите име хладна усмивка, почти оголвайки зъби. Реши, че не е подходящо точно сега да им напомня за греха, който бе обвързал съдбите им. Сопата сега не вършеще работа.
— Подозирах, че Каддар може да ни измами — каза вместо това тя. При това признание сините очи на Риале се разшириха, а Тион отвори уста. Севанна продължи, без да им даде възможност да проговорят: — Да не би да предпочитахте да останем в Камата на Родоубиеца и да ни унищожат? Да ни изловят като безпомощни животни четирите клана, чиито Мъдри знаят как да правят онези дупки без помощта на пътуващите кутии? Вместо това се озовахме сред богата, мека земя. По-богата дори от земите на дървоубийците. Вижте само какво взехме за някакви си десет дни. Колко още бихме могли да награбим в един влагоземски град? Страхувате се от сеанчанците, защото били многобройни? Не забравяйте, че взех със себе си всички Мъдри на Шайдо, които могат да преливат. — Напоследък рядко се сещаше, че самата тя не можеше да прелива. Скоро тази липса щеше да се възмезди. — Ние сме не по-малко силни от всякаква сила, която тези влагоземци могат да вдигнат срещу нас. Дори наистина да имат летящи гущери. — Тя изсумтя принудено, за да покаже какво мисли за тях! Никоя от тях не беше виждала подобно нещо, но почти всеки разпитан пленник беше задръстен с подобни нелепости. — След като намерим и другите септи, ще завладеем тази земя за себе си. Цялата! Ще извлечем десетократно възмездие от Айез Седай. И най-накрая ще намерим Каддар и ще го принудим да мре, крещейки за милост.
Това трябваше да ги въодушеви, да възстанови духа им, както го беше постигала толкова много пъти преди. Нито едно женско лице обаче не се промени. Ни едно.
— Остава още и Кар-а-карн — промълви Тион. — Освен ако не си се отказала да се омъжиш за него.
— От нищо не съм се отказала — отвърна раздразнено Севанна. Мъжът — и по-важно — властта, която, следваше с него — един ден щеше да е неин. Все някак. Каквото и да й струваше. Тя уталожи гласа си и продължи. — Ранд ал-Тор сега едва ли е от значение. — Във всеки случай не и за тези заслепени глупачки. Хванеше ли го веднъж в ръцете си, за нея всичко щеше да стане възможно. — Не смятам да стоя тук цял ден и да обсъждам брачния си венец. Трябва да се погрижа за неща, които наистина са важни.
Докато се отдалечаваше от тях през сумрака към вратите на конюшнята, я жегна неприятна мисъл. Беше останала сама с тези жени. Доколко наистина можеше вече да им вярва? Споменът за гибелта на Дезине бе твърде жив в паметта й; Мъдрите я бяха… посекли… с помощта на Единствената сила. Жените зад нея, наред с неколцина други. При тази мисъл коремът й се стегна на възел. Вслуша се за тихото шумолене на слама, което щеше да извести, че са тръгнали подире й, но не чу нищо. Нима просто стояха и я гледаха? Отказа да се озърне през рамо. Малко усилие й струваше да продължи да крачи бавно — тя самата нямаше да си позволи да покаже страх и да се посрами! — но след като най-сетне стигна до високите двукрили порти, бутна едната на добре смазаните панти да я отвори и пристъпи сред ярката обедна светлина, не можа да се сдържи да не въздъхне облекчено.
Отвън пред входа крачеше Ефалин, със спуснатата около шията шуфа, с прибран в калъфа лък на гърба и сноп копия и кръгъл щит в едната ръка. Сивокосата жена рязко се обърна и тревогата, изписана на лицето й, едва се заличи при появата на Севанна. Водачка на всички Деви на Шайдо, а и тя позволяваше на страха си да се покаже! Самата тя не беше Джумай, но беше дошла със Севанна под предлог, че Севанна говори от името на вожд на клана, докато бъде избран новият вожд на Шайдо. Севанна беше сигурна, че Ефалин подозира, че това никога няма да стане. Ефалин разбираше добре в чии ръце е властта. И знаеше кога да държи устата си затворена.
— Заровете го дълбоко и скрийте гроба — каза й Севанна.
Ефалин кимна, даде знак на Девите, обкръжили конюшнята, да станат и те нахълтаха вътре след нея. Севанна огледа постройката със стръмния червен покрив и сини стени; после се обърна към равния терен отпред. Нисък камемен зид с един-единствен отвор точно пред входа на конюшнята обграждаше кръг силно утъпкана пръст с ширина около сто крачки. Влагоземците го бяха използвали за обучение на конете. Защо се намираше толкова далече от всичко останало, сред дърветата, така високи, че Севанна все още се зазяпваше понякога в тях, не се беше сетила да попита бившите й собственици, но усамотеността на това място й вършеше работа. Девите с Ефалин бяха тези, които бяха пленили сеанчанеца. Никой тук не знаеше за съществуването му. Нито щеше да узнае. Говореха ли си нещо Мъдрите вътре? За нея? Пред Девите? Какво ли казваха? Нямаше да ги чака повече!
