— Много умно — най-сетне рече отсечено Лелейн и след многозначителна пауза добави: — Майко. Сега ще ни кажете ли какво гласи превеликата мъдрост, извлечена от вашия огромен опит? За войната, искам да кажа. Бих искала да съм наясно.

— Нека и аз да се изясня — отвърна хладно Егвийн. Наведе се напред и прикова със суров поглед Синята Заседателка. — Преди всичко е нужен декрет, задължаващ ви в почит към Амирлинския трон, и от този момент ще го имам, дъще. Моментът не е подходящ да ви отнемам стола и да ви определям наказание.

Очите на Лелейн се заотваряха широко и все по-широко. Нима наистина беше повярвала, че всичко ще продължи като преди? След като толкова дълго време не се беше осмелявала да покаже нещо повече от мъничко здрав гръбнак, нима Лелейн просто бе повярвала, че изобщо няма такъв? Егвийн наистина не искаше да я лиши от стола — Сините почти със сигурност щяха да я върнат, а тя все още трябваше да се справя със Съвета по въпроси, които не можеха убедително да се обсъждат като част от войната срещу Елайда.

Забеляза пробягващата по устните на Романда усмивка — тя се радваше, че Лелейн е поставена на мястото си. Малка полза, ако това щеше да издигне такива като Романда.

— Това се отнася за всички, Романда — каза тя. — Ако потрябва, Тиана може да намери две брезови пръчки вместо една. — Усмивката на Романда изчезна моментално.

— Ако позволите, майко — рече Такима и бавно се надигна. Опита се да се усмихне, но лицето й си остана посърнало. — Аз лично смятам, че започнахте добре. Може да се окаже предимство това, че ще спрем тук за месец. Или повече. — Романда извърна рязко глава и я изгледа, но поне този път Такима не даде вид, че я забелязва. — Като презимуваме тук, ще можем да избегнем по-лошото време още по̀ на север и ще можем грижливо да планираме и…

— Край с помотаването, дъще — прекъсна я Егвийн. — Никакво бавене повече. — Втората Гера ли щеше да стане от нея, или втората Шейн? Все още и едното, и другото беше възможно. — До един месец ще Отпътуваме оттук. — Не, тя беше Егвийн ал-Вийр, и каквото и да кажеха един ден тайните хроники за нейните грешки и добродетели, Светлината само знаеше, но щяха да са си нейни, не бледи копия на качествата на някоя друга. — До един месец ще подложим Тар Валон на обсада.

Този път тишината се наруши само от хлиповете на Такима.

Елейн се надяваше, че пътят до Кемлин ще тръгне гладко, и в началото наистина изглеждаше така. Мислеше си го дори когато трите с Авиенда и Биргит седнаха, изтощени до смърт и сгушени в дрипите, останали от облеклото им, зацапани с кал и прах, и с кръв от раните, които получиха, когато Прагът се взриви. Но скоро, скоро щеше да е готова да изяви претенциите си над Лъвския трон. Още там, на билото на хълма, Нинив бе Изцерила многобройните им рани и отоци, без да им казва почти нищо, и определено без да им се скара. Това, разбира се, беше приятен жест, макар и доста необичаен. Облекчението, че все пак ги бе намерила живи, се бореше с тревогата на лицето й.

Силата на Лан се оказа необходима, за да се извади металната стрела на сеанчанския арбалет от бедрото на Биргит преди тя да може да бъде Изцерена от раната, но макар кръвта да се отцеди от лицето й и Елейн да усети парещата болка през връзката — болка, от която й се дощя да изреве — Стражничката й само простена тихо през стиснатите си зъби.

— Тай’шар Кандор — промърмори Лан, докато хвърляше на земята островърхата метална пръчка, създадена да пробива броня. „Истинска кръв на Кандор“. Биргит примигна и той замълча. — Прощавай, ако съм сгрешил. По дрехите ти реших, че си кандорка.

— О, да — изпъшка Биргит. — Кандорка съм. — Болнавата й усмивка можеше и да е от раните й. Нинив побърза да отпъди Лан настрани. Елейн се надяваше Биргит да знае повече за Кандор от едното име — при последното й раждане още не беше имало Кандор. А може би го прие като поличба.

Последните пет мили до малката къща на имението с покрития с каменни плочи покрив Биргит яздеше зад Нинив на трътлестата й кафява кобила — наречена „Любовниче“, представете си! — а Елейн и Авиенда бяха яхнали високия черен жребец на Лан. Елейн седеше на седлото на Мандарб, а Авиенда бе отзад, хваната за кръста й, докато Лан водеше животното, което въртеше свирепо очи. Обучените за бой коне представляваха не по-малко оръжие от меча и бяха доста опасни за непознати им ездачи. „Бъди уверена в себе си — винаги я беше учила Лини, — но не и прекалено самоуверена“; и тя искрено се стараеше. Трябваше да е разбрала вече, че събитията не са повече под контрола й, отколкото юздите на Мандарб.

В триетажната каменна постройка господин Хорнуел, набит и побелял, както и госпожа Хорнуел, малко по-стройна и не чак толкова побеляла, но инак във всяко отношение забележително приличаща на съпруга си, бяха вдигнали на крак всички, които работеха в имението, и слугинята на Мерилил, Пол, заедно с облечените в зелено-бели ливреи слуги, дошли от Тарасинекия палат, шетаха да намерят място за спане за близо двестате души, повечето жени, които се бяха появили отникъде малко преди да падне вечерният здрач. Работата вървеше изненадващо гладко, въпреки че хората от имението току се поспираха да зяпнат лишеното от години лице на някоя Айез Седай или менящия цветовете си плащ на някой Стражник, под който различни части на тялото му изчезваха, или жените от Морския народ с техните яркоцветни коприни, обеците, халките по носовете и верижките с медальончета. Родственичките междувременно бяха решили, че сега вече е напълно безопасно да се уплашат и да зареват, каквото и да ги уверяваха Реане и Плетящия им кръг; Ветроловките ръмжаха за това как са ги отдалечили толкова много от брега пряко волята им, както твърдеше гръмко Ренайле дин Калон. А благородничките и занаятчийките, които с такава охота бяха побягнали от ужасиите в Ебу Дар, готови да носят вързопите с вещите си сами на гръб, сега недоволстваха, че им предлагат за постеля сеното в плевника.

Всичко това ставаше, когато Елейн и другите пристигнаха, докато слънцето обагряше в пурпур хоризонта на запад — на пръв поглед пълна суматоха и безразборна шетня цареше из самата къща и стопанските постройки със сламени покриви, но Алайз Тенджил, усмихваща се мило и неумолима като лавина, като че ли държеше в ръце всичко, по-добре дори от оправните Хорнуелови. Родственичките, които се бяха разревали още по-силно въпреки усилията на Реане да ги утеши, изтриха сълзите си, смъмрени от Алайз, и се раздвижиха с енергия и решимост на жени, научили се да се грижат за себе си през многото години, прекарани във враждебно обкръжение. Надменни благороднички с брачни ножове, провиснали над овалните им деколтета в обшитите им с нежна дантела корсажи, и занаятчийки, показващи почти толкова високомерие, колкото гръд, макар и необлечена в коприна, трепнаха при гледката на приближаващата се към тях Алайз и бързо заситниха към високите плевници, прегърнали обемистите си денкове и уверявайки на висок глас, че винаги са си мислели, че ще е много забавно да поспят някой ден в слама. Дори Ветроловките, много от които бяха важни личности с голяма власт сред Ата-ан Миере, спряха оплакванията си, когато Алайз се приближи до тях. Колкото до това, Сарейта, на която все още й липсваше айезседайската безвременност, изгледа Алайа накриво и опипа кафявите ресни на шала си, сякаш за да си напомни, че е на мястото си. Мерилил — непоклатимата и невъзмутима Мерилил — изгледа Алайз със смесица от одобрение и открита възхита.

Нинив се смъкна от седлото си до главната порта на къщата, изгледа гневно Алайз, дръпна веднъж и много подчертано тъмната си плитка — нещо, което другата жена беше твърде заета, за да забележи — и нахлу вътре, сваляйки в движение сините си ръкавици и мърморейки си под нос. Лан я изгледа, изкикоти се тихо и потисна смеха си моментално щом Елейн слезе. Светлина, ама колко студени бяха очите му! Заради Нинив тя се надяваше, че Лан ще може да бъде спасен от орисаното му, но като гледаше очите му, не го вярваше много.