Елейн вдиша дълбоко и потрепери. Кралица Тилин можеше да остави на милостта на Светлината — Тилин все някак щеше да оцелее, доколкото това бе възможно. Но Мат Каутон, нейният много странен поданик, нейният невероятен спасител… Беше дошъл и заради нея и беше предложил много повече. А и Том Мерилин, скъпият й Том… Толкова й се искаше понякога да се окаже истинският й баща, пък Светлината да изгори дано това, в което щеше да бъде уличена майка й. И момчето, Олвер, а също и Чел Ванин, и… Трябваше да мисли като кралица. „Короната на Розата е по-тежка от планина — й беше казвала майка й — и дългът ще те кара да плачеш, но трябва да търпиш и да правиш това, което си длъжна.“

— Не — каза тя твърдо. — Не. Виж се, Нинив. Та ти едва се държиш на крака. Дори всички да отидем, какво бихме могли да направим? Колко ли Отстъпници вече са се струпали там? Ще загинем, и още по-лошо, без никаква полза. Отстъпниците нямат никаква причина да търсят Мат или останалите. Те ще търсят нас.

Нинив я зяпна. Опърничавата Нинив, с пот, потекла по лицето, и с олюляващи се от немощ крака. Чудесната, изящната, глупавата Нинив.

— Да го оставим ли, Елейн? Авиенда, я поговори с нея. Кажи й нещо за онази чест, която непрекъснато намесваш.

Авиенда се поколеба, после поклати глава. Беше също толкова изпотена, колкото Нинив, и ако се съдеше по походката й — не по-малко изтощена.

— Има времена, когато трябва да се сражаваш дори да няма никаква надежда, Нинив, но Елейн е права. Сенкодушите няма да търсят Мат Каутон — те ще търсят нас и Купата. Той може вече да е напуснал града. Ако отидем там, рискуваме да им дадем възможност да развалят това, което сме направили. Където й да изпратим Купата, ще могат да ни принудят да им кажем кои сме изпратили с нея и къде.

Лицето на Нинив се сви от болка. Елейн протегна ръце да я прегърне.

— Твар на Сянката! — извика една от жените и тутакси всички жени на билото прегърнаха сайдар. Огнени кълба се изстреляха от ръцете на Мерилил, на Кареане и Сарейта. Някакво огромно крилато същество лумна в пламъци и се заобръща, сгромолясвайки се от небето малко отвъд урвата, оставяйки след себе си мазен черен дим.

— Още една! — извика Кирстиан и посочи нагоре. Второ крилато същество полетя встрани от хълма, с тяло голямо колкото цял кон, с криле, изпънати на най-малко тридесет крачки, с изопнат напред дълъг врат и щръкнала назад още по-дълга опашка. На гърба му седяха присвити две човешки фигури. След него полетя огнен вихър, най-бързо от Авиенда и от Морския народ, които стояха неподвижно и запридаха без излишни движения на ръцете. Огромното нещо прелетя оттатък хълма зад фермата и като че ли изчезна.

— Убихме ли го? — попита Сарейта. Очите й светеха ярко и тя едва дишаше от възбуда.

— Дали го улучихме изобщо? — изсумтя ядосано една от Ветроловките.

— Твар на Сянката — промълви удивена Мерилил. — Тук? Това поне доказва, че онова в Ебу Дар са Отстъпниците.

— Не е твар на Сянката — глухо отекна гласът на Елейн. Лицето на Нинив се беше свило от мъка: тя също беше разбрала, — Наричат го ракел. Това са Сеанчан. Трябва да тръгваме, Нинив, и да вземем с нас всяка жена от фермата. Все едно дали сме го убили, или не, ще дойдат други. Всяка, която оставим тук, утре ще носи нашийника на дамане. — Нинив кимна, бавно и измъчено, и Елейн я чу как промълви: „О, Мат!“

Ренайле, която отново грижливо бе увила Купата в бялата коприна, каза:

— Някои от нашите кораби са се сблъсквали с тези Сеанчан. Ако са в Ебу Дар, тогава корабите вече порят морето. Моят кораб се сражава на живот и смърт, а мен ме няма на палубата му! Тръгваме веднага! — И тя запреде вътъка за Праг, тутакси и на място.

Той се заплете объркано, разбира се, блесна ярко за миг и се стопи, но Елейн неволно изпищя. Тук, сред всички!

— Никъде няма да идете, освен ако не сте решили да стоите тук достатъчно дълго, че да научите това било наизуст! — сряза я тя. С надеждата, че никоя жена, която беше в кръга, няма да опита сплита; удържането на сайдар беше най-бързият начин да изучиш едно място. Тя самата можеше да го направи тук и вероятно останалите — също. — А до един движещ се кораб няма да отидете отникъде; не мисля, че това изобщо е възможно! — Мерилил кимна, въпреки че това не означаваше почти нищо; Айез Седай бяха убедени за твърде много неща, че са истина, и само някои от тях се оказваха верни. Но Морският народ все едно го прие за доказано. Нинив бе толкова измъчена, че в момента не можеше да води, затова Елейн продължи, надявайки се да успее да събуди гордост в светлата памет на майка си. — Но най-важното — няма да отидете никъде, освен с всички нас, защото сделката ни още не е приключила; Купата на ветровете все още не е ваша, докато времето не се оправи. — Не беше съвсем вярно, освен ако не изкривиш малко условията на договора, и Ренайле отвори уста, но Елейн продължи: — А също и защото сключихте сделка с Матрим Каутон, моя поданик. Или тръгвате доброволно натам, където аз пожелая да тръгнете, или ще отидете вързани на самарите. Това бяха двете възможности, които приехте. Така че слизайте от този хълм веднага, Ренайле дин Калон Синя звезда, преди сеанчанците да са се изсипали върху нас с неколкостотин преливащи жени и с най-голяма радост да ни окаишат. Веднага! Бегом!

За нейна изненада, те побягнаха.

Елейн естествено също побягна, вдигнала полите си нависоко, и бързо ги поведе по добре отъпканата пътека. Само Авиенда успя да се изравни с нея. Всички останали се занизаха след тях. Никоя от Ата-ан Миере нямаше да си позволи да избута Ренайле настрани, а въпреки копринените си панталони, тя не можеше да се движи много бързо заради Купата, която бе притиснала до гърдите си. Нинив не страдаше от подобни задръжки, буташе се с лакти, тичаше яко и викаше на всички да се отдръпнат от пътя й, щом се натресеше надякого, било то Ветроловка, Родственичка или Айез Седай.

Елейн тичаше надолу на отскоци, препъваше се, едва се задържаше да не падне, и изведнъж въпреки цялото бързане и въпреки грозящата ги опасност, й се дощя да се разсмее. Лини и майка й бяха забранили категорично всякакво тичане и катерене по дърветата, откакто бе навършила дванадесет години, но радостта й напираше отвътре не само от чистото удоволствие, че тича отново. Държала се беше точно така, както се очакваше да се държи една кралица, и беше подействало точно както се очакваше! Тя беше поела водачеството, отговорността да изведе хората от опасността, и те я бяха последвали! Целият й досегашен живот бе преминал в подготовка за това. Тъкмо задоволството от това я накара да се засмее и знойното сияние на гордостта сякаш напираше да избликне през порите на кожата й, също като сиянието на сайдар.

Тя свърна на последния завой и се понесе задъхано покрай един от високите варосани обори. И палецът й се натъкна на едва подаващ се над земята камък. Тя политна тежко напред, размаха ръце и изведнъж се завъртя на кълбо във въздуха. Не й остана време дори да извика. Тупна толкова силно, че зъбите й изтракаха и дъхът излезе от дробовете й, и се озова точно пред Биргит. В първия миг не можеше дори да помисли, а когато успя, не й остана почти нищо от доволството. Дотук с кралската й гордост. Отметна полепналите кичури от лицето си и зачака язвителните бележки на Биргит. Чудесен шанс за другата жена да си отмъсти, да се направи на по-голямата и по-умна сестра — а тя рядко пропускаше такива възможности.

За изненада на Елейн, Биргит я надигна на крака още преди Авиенда да се озове при двете, при това го направи съвсем сериозно, без да се подхилва като Авиенда. Това, което Елейн усети от Стражника си, беше… съсредоточеност; помисли си, че една стрела, поставена на изпънатата тетива на лъка, би изглеждала така.

— Бягаме ли, или се бием? — попита Биргит. — Разпознах онези сеанчански летци от Фалме и честно казано, предлагам да се бяга. Днес лъкът ми, уви, е най-обикновен. — Авиенда я изгледа леко намръщено и Елейн въздъхна — Биргит наистина трябваше да се научи да си държи езика, ако искаше да скрие коя е.