Ранд пусна сайдин. Пусна го, но в продължение на още няколко мига той продължи да протича през него и мълниите продължиха да тътнат. На негово място нахлу шеметът. В продължение на още няколко мига на земята засияха два Каландор, а после мълниите спряха. Настъпи тишина, нарушавана само от барабанящия дъжд. И от крясъците иззад билото.

Башийр бавно се смъкна от него и Ранд се изправи — без чужда помощ. Залитна и запримигва. Зрението му бавно се възвръщаше. Салдеецът го следеше така, сякаш имаше побеснял лъв пред себе си, и опипваше дръжката на меча си. Анайела погледна само веднъж към изправилия се на треперещите си нозе Ранд и припадна; конят й побягна и се скри в сумрака, повлякъл юзди по мократа земя. Айлил, която не спираше да се бори с пощурялото си животно, също го гледаше уплашено. Ранд остави засега Каландор да лежи на земята. Не беше сигурен, че смее да го вдигне. Все още не.

Флин се изправи и поклати глава, след което застана безмълвно. Ранд бавно пристъпи и застана до него. Дъждът падаше по невиждащите очи на Джонан Адли, изцъклени от ужас. Джонан се бе оказал първият. Крясъците иззад билото като че ли цепеха дъжда. „Колко ли още“ — зачуди се Ранд. От Бранителите? От етаирите? От…

Дъждът загръщаше хълмовете, по който се беше разположила войската на Сеанчан. Тях дали изобщо беше засегнал, след като бе ударил толкова сляпо? Или все още го чакаха там е всичките си дамане? Чакащи да видят колко още от своите сам ще избие за тях?

— Разположи колкото охрана смяташ, че е необходимо — каза Ранд на Башийр. Гласът му беше желязо. Един от първите. Не. Гласът му беше като желязо. — Когато Грегорин и останалите стигнат при нас, ще Отпътуваме там, където ни чакат колите, колкото се може по-бързо. — Башийр кимна, без да проговори, обърна се и се отдалечи в дъжда.

„Загубих — помисли си Ранд унило. — Аз съм Преродения Дракон, но за пръв път загубих.“

Изведнъж Луз Терин се размърда и кипна в него, забравил всякаква насмешка и лукавство. „Аз никога не съм бил побеждаван — изръмжа той. — Аз съм Властелинът на утрото! Никой не може да ме надвие!“

Ранд седна под дъжда, стисна Короната от мечове и се взря в падналия в калта Каландор. Остави Луз Терин да се гневи на воля.

Абалдар Юлан плачеше, благодарен на дъжда, че скрива сълзите по бузите му. Някой трябваше да поеме командването. Един ден все някой трябваше да поднесе извинението пред Императрицата, дано да живее вечно, а много по-скоро навярно — пред Сурот. Но не само заради тях плачеше той сега, нито дори заради мъртвия си другар. Грубо откъсна единия си ръкав и го положи върху взрените нагоре очи на Мирадж, за да не ги капе дъждът.

— Пратете заповеди за оттегляне — разпореди се Юлан и видя как стоящите около него мъже трепнаха. За пръв път на тези брегове Всепобедната армада бе понесла опустошително поражение и Юлан не мислеше, че е единственият, който плаче.

Седнала зад позлатената си писалищна маса, Елайда опипваше една потъмняла от времето фигурка от слонова кост на странна птица с клюн, дълъг колкото тялото й, и слушаше с известна насмешка шестте жени, застанали от другата страна на масата. Всяка от тях — Заседателка на своята Аджа, те се поглеждаха накриво, местеха кадифените си пантофи по килима с ярките шарки, покриващ по-голямата част от кафяво-червените плочки на пода, подръпваха извезаните си на лозници шалове така, че дългите им цветни ресни се поклащаха, и общо взето приличаха на кресливо ято слугинчета, съжаляващи, че не им стига кураж да се хванат за гушите пред очите на своята господарка. Мраз покриваше стъклата на прозорците, така че трудно можеше да се види прехвърчащият навън сняг, въпреки че понякога ветровете завиваха с ледовита ярост. На Елайда й беше съвсем топло, и не само заради дебелите цепеници, пращящи в бялата мраморна камина. Дали тези жени го съзнаваха, или не — е, Дуара поне го съзнаваше, а навярно и останалите — тя наистина беше тяхната господарка. Часовникът в пищно позлатената дървена кутия, който беше осигурила Кемайле, отброяваше с тиктакане отлитащите мигове. Стопилият се сън на Кемайле щеше да се сбъдне — Кулата връщаше славата си. В здравите ръце на Елайда до Аврини а’Ройхан.

— Никога не е бил намиран тер-ангреал, който да може да „контролира“ преливането на жена — говореше Велина с ясен и убедителен, но почти по момичешки висок глас, глас, който не отиваше на лицето й с клюнестия като на орлица нос и дръпнатите й очи. Тя седеше в Съвета от името на Бялата Аджа и беше образец за Бяла сестра, ако се изключеше свирепата й външност. Дори просто скроената й белоснежна рокля изглеждаше някак вкочанена и студена. — Твърде малко са намирани, които да изпълняват една и съща функция. Следователно напълно логично е, че ако е бил намерен такъв тер-ангреал, или повече от един, колкото и да е невероятно това, то не биха били достатъчно, за да контролират повече от две или три жени най-много. От това следва, че донесенията за сеанчанците са силно преувеличени. Дори да съществуват жени на „каишки“, то те не могат да преливат. Просто не могат. Аз не отричам, че тези хора държат Ебу Дар и Амадор, а може би и повече, но те явно не са нищо друго освен творение на Ранд ал-Тор, може би за да наплаши хората и да ги принуди да минат на неговата страна. Като този негов пророк. Това диктува най-елементарната логика.

— Много се радвам, че не отричаш поне Амадор и Ебу Дар, Велина — каза сухо Шеван. А тя наистина можеше да бъде много суха. Висока колкото повечето мъже и при това кокалеста и слаба. Кафявата Заседателка имаше ъгловато лице и дълга брадичка и шапчицата от къдрици не я правеше по-закръглена. С паешките си пръсти тя намести шала си и приглади полата си от тъмнозлатиста коприна, а в гласа й прозвучаха подчертано насмешливи нотки. — Аз лично не се чувствам толкова сигурна в твърденията какво може и какво не може да бъде. Например доскоро всички „знаеха“, че само щит, изпреден от Сестра, може да спре една жена да прелива. А после се появява една най-проста билка, наречена „корен от вилняк“, и ето, че всеки може да ти даде чай, от който ставаш неспособна да преливаш с часове. Полезно за необуздани дивачки и други такива, предполагам, но малка гадна изненада за онези, които си въобразяват, че знаят всичко, нали? Може би следващото, което ще се случи, е някой отново да се научи да прави тер-ангреал.

Елайда сви устни. Самата тя не се тревожеше от невъзможни неща и след като нито една Сестра не бе успяла да преоткрие сътворяването на тер-ангреал в продължение на три хиляди години, то никоя нямаше да успее тепърва, и толкова. Това, което сгърчваше езика й, беше знанието, изплъзващо се между пръстите й, когато искаше да го задържи. Въпреки всичките й усилия, вече всички посветени в делата на Кулата бяха научили за корена от вилняк. И това знание определено не се харесваше на никоя. Никоя не харесваше това, че изведнъж може да се окаже уязвима пред друга, познаваща няколко стръка билки, сварени в малко гореща вода. Това знание беше по-лошо от отрова, нещо, което Заседателките тук даваха ясно да се разбере.

При споменаването на билката големите тъмни очи на Дуара се разшириха от тревога и тя се изправи в стола си по-вкочанено от обикновено, стиснала полите си, толкова червени, че изглеждаха почти черни. Седоре направо преглъщаше и пръстите й стискаха изящно изработената кожена папка, която Елайда й беше връчила, въпреки че кръглоликата Жълта обикновено се държеше смразяващо изискано. Андая потръпна и дори конвулсивно придърпа шала си със сивите ресни.

Елайда се зачуди какво ли щяха да правят, ако разберяха, че Аша’ман са преоткрили Пътуването. Те и бездруго едва се насилваха да заговорят за тях. Поне това знание тя бе успяла да задържи между шепа жени.

— Смятам, че може би е по-добре да се тревожим за това, което със сигурност знаем, че е вярно, нали? — каза твърдо Андая — бе се съвзела. Светлокафявата й коса, сресана до блясък, падаше свободно на гърба й и синята й рокля на сиви райета бе скроена по модата на Андор, но резковатият тарбонски говор все още лепнеше на езика й. Макар да не беше нито съвсем дребна, нито от най-слабите, тя, кой знае защо, все напомняше на Елайда за врабец, готов да скочи на клонка. Привидно най-неподходяща за посредник в трудни спорове, Андая си беше спечелила репутацията. Тя се усмихна на останалите не особено учтиво и това само й придаде още повече врабешки вид. Сигурно беше от начина, по който си държеше главата — кривната неподвижно на една страна. — Празните разсъждения са само загуба на време. Светът виси на косъм и аз лично нямам намерение да губя ценни часове в дрънканици за някаква си логика или бърборене за неща, които знае всяка глупава новачка. Има ли някоя да каже нещо полезно? — Врабец или не, умееше да вложи жлъч в думите си. Лицето на Велина почервеня, а това на Шеван помръкна.