— Искам да изтласкам Сеанчан обратно в морето! — скастри я Ранд. Светлина, трябваше на всяка цена да приключи с тях сега, докато имаше шанс! Не можеше да се бие и със Сеанчан, и с Отстъпници, и със Светлината само знаеше с кого и с какво още, и то едновременно! — Направих го преди, ще го направя и сега.

„Държиш ли този път Рога на Валийр в джоба си?“ — попита го лукаво Луз Терин. Ранд му изръмжа в ума си.

— Има някой долу — каза изведнъж Флин. — Насам иде. От запад.

Ранд обърна коня си. Легионерите бяха обкръжили склоновете на хълма, въпреки че се бяха прикрили толкова добре, че той рядко можеше да зърне с изостреното си зрение част от нечие синьо палто. Но никой от тях нямаше кон. Кой ли щеше да тръгне…

Дорчото на Башийр се изкачи на бегом по склона почти все едно че вървеше на равен терен. Шлемът на салдееца висеше от седлото, а самият той изглеждаше уморен.

— Тук приключихме — докладва Башийр отпаднало. — Част от изкуството на боя е в това да знаеш кога да си отидеш, и вече е време. Оставих зад себе си петстотин мъртви, предостатъчно, и всичко това — подсолено с двама от твоите Бойци. Други трима пратих да намерят Семарадрид, Грегорин и Вейрамон и да им кажат да се стекат при теб. Не вярвам да са в по-добро положение от мен. Твоята сметка на касапина как върви?

Ранд пренебрегна въпроса. Собствените му жертви превишаваха тези на Башийр с близо двеста души.

— Не си имал право да изпращаш заповеди на другите. След като са останали половината ашамани — след като аз самият съм тук! — имам предостатъчно! Решен съм да намеря остатъка от сеанчанската армия и да я унищожа, Башийр. Няма да им позволя да прибавят и Алтара към Тарабон и Амадиция.

Башийр погали с юмрук мустаците си и се изсмя кисело.

— Да ги намериш искаш значи? Погледни натам. — Махна с облечената си в желязна ръкавица ръка към хълмовете на запад. — Не мога да ти посоча определено място, но там има десет, може би петнадесет хиляди, толкова близо, че щеше да ги видиш, ако тези дървета не пречеха. Танцувах с Тъмния, докато се промъкна тук, без да ме видят. Там има може би стотина дамане, а навярно и повече. Други са на път за насам, със сигурност, и още войска. Изглежда, техният пълководец е решил да се съсредоточи върху теб. Май да си тавирен не винаги е като да си пийваш ейл и да си хапваш сирене.

— Ако са там… — Ранд огледа хълмовете. Дъждът заваля по-силно. Къде бе видял онези движения? Светлина, колко уморен беше! Сайдин биеше в главата му като чук. Несъзнателно докосна увития с плат вързоп, стегнат под ремъка на стремето. Ръката му се дръпна сякаш по своя воля. Десет хиляди, дори петнадесет. Добереше ли се Семарадрид при него, а също Грегорин и Вейрамон… Нещо повече, пристигнеха ли и другите ашамани… — Ако са се струпали там, точно там ще ги унишожа, Башийр. Ще ги ударя едновременно от всички страни, точно както го бяхме планирали отначало.

Намръщен, Башийр приближи коня си до неговия и коляното му почти докосна това на Ранд. Флин дръпна коня си настрани, но Адли беше твърде съсредоточен в това да се взира напред в дъжда, за да забележи каквото и да било, а Дашива, който продължаваше да трие лицето си с мръсната кърпа, ги зяпна с открит интерес. Башийр заговори съвсем тихо.

— Не мислиш добре. Този план в началото беше добър, но пълководецът им разсъждава бързо. Той се развърна, за да притъпи атаките ни преди ние да сме го ударили. Въпреки това, изглежда, му нанесохме големи щети и сега той придърпва всичките си сили на едно място. Няма да го изненадаш. Сега той иска да му дойдем. Струпал се е там и го чака. С Аша’ман или не, ако това приятелче ни се опълчи, лешоядите ще преядат. Никой няма да се измъкне.

— Никой не се опълчва на Преродения Дракон — изръмжа Ранд. — Отстъпниците могат да му го кажат, който и да е той. Така ли е, Флин? Дашива? — Флин кимна колебливо. Дашива трепна. — Смяташ, че не мога да го изненадам ли, Башийр? Гледай! — Измъкна дългия платнен вързоп, разви го и чу ахканията, щом капките дъжд заблестяха по повърхността на един меч, изсечен сякаш от кристал. „Мечът, който не е меч.“ — Да видим дали няма да го изненада Каландор в ръцете на Преродения Дракон, Башийр.

Ранд сгуши прозрачния меч в сгъвката на лакътя си и подкара Тай’дайшар няколко стъпки напред. Не беше нобходимо. Оттам нямаше да вижда по-добре. Само дето… Нещо се плъзна по въшната обвивка на Празнотата, като гърчеща се черна паяжина. Боеше се. Последния път, когато бе използвал Каландор, се бе опитал да върне мъртвец към живота. Тогава беше сигурен, че може да направи всичко, каквото и да е. Като някой луд, въобразил си, че може да полети. Но той беше Преродения Дракон. Той можеше да направи всичко. Нима не беше го доказвал вече толкова пъти? Ранд посегна към Извора, през Меча, който не беше меч.

Сайдин сякаш скочи в Каландор още преди да е докоснал Извора през него. От дръжката до самия връх на острието кристалният меч заблестя с бяла светлина. Досега само си беше въобразявал, че Силата го е изпълвала. Сега удържаше повече, отколкото десет мъже можеха да удържат без помощ, не десет, а сто… и той не знаеше колко. Като огньовете на слънцето, прогарящи просеки през главата му. Като студа на всички зими от всички Векове, разяждащ сърцето му. И в този свиреп порой покварата бе като всички купища тор по света, изсипали се в душата му. Сайдин все се опитваше да го убие, опитваше се да го разкъса, да го изпепели, да го смрази, всяка частица от него, всяка пора, и той се бореше и живееше още един миг, после още един и още един. Дощя му се да се разсмее. Той наистина можеше всичко!

Веднъж, държейки Каландор, бе изковал оръжие, с което помете тварите на Сянката, нахлули в Камъка на Тийр, порази ги е гонещата ги мълния навсякъде, където стояха, бягаха или се криеха. Сега със сигурност трябваше да използва нещо такова срещу враговете. Но когато призова Луз Терин, му отвърна само приглушен хленч, сякаш безтелесният глас се бе уплашил от болката на сайдин.

С Каландор, грейнал в ръката му — не помнеше кога го е вдигнал над главата си, — той се загледа към хълмовете, където се криеха враговете му. Сега те бяха посивели под силния дъжд, гъсти черни облаци покриваха Слънцето. Какво бе казал на Еаган Падрос?

— Аз съм бурята — прошепна той. Прозвуча като вик в собствените му уши, като рев… и той преля.

Отгоре облаците завряха. Ако доскоро бяха черни като сажди, сега станаха като катранен мрак, като сърцето на нощта. Не знаеше какво прелива. Толкова често не го беше знаел, въпреки всичките уроци на Ашмодеан. Може би Луз Терин го водеше, въпреки хленча му. Потоци на сайдин се завихриха през небесата, Вятър и Вода, и Огън. Огън. От небето този път наистина заваляха мълнии. Сто стрели наведнъж, стотици назъбени синьо-бели стебла, шибащи земята пред него докъдето виждаше. Хълмовете отпред изригнаха. Някои се разлетяха под пороя от мълнии като ритнати мравуняци. От гъсталаците изригнаха огньове, дървета се превърнаха във факли под дъжда, пламъците завилняха към маслиновите градини.

Нещо го шибна силно и той осъзна, че се мъчи да се надигне от земята. Короната беше паднала от главата му. Каландор обаче продължаваше да сияе в ръката му. Смътно забеляза, че Тай’дайшар се изправя. Трепереше. Значи опитали се бяха него да ударят, така ли?

Ранд вдигна високо Каландор, размаха го и изкрещя:

— Елате срещу мен, ако смеете! Аз съм бурята! Ела, ако смееш, Шайтан! Аз съм Преродения Дракон! — Хиляди свистящи стрели на мълнии забиха надолу през облаците.

Отново нещо го удари. Той отново се опита да се изправи. Каландор, все още греещ, лежеше този път на крачка от протегнатата му ръка. Небето се тресеше от мълнии. Изведнъж осъзна, че тежестта над него е тялото на Башийр, че мъжът го разтърсва. Нима Башийр го беше съборил?

— Спри! — изрева салдеецът. Кръв се стичаше ло лицето му от прореза през черепа. — Ти убиваш нас, човече! Спри!

Ранд се озърна. Мълниите биеха около него, от всички посоки! Една от светкавиците се заби там, където бяха Денарад и неговите ратници; надигнаха се крясъци и конско цвилене, Анайела и Айлил бяха скочили на земята и напразно се мъчеха да укротят изплашените си коне, които танцуваха на задните си крака, въртяха очи и се опитваха да се отскубнат и да побегнат. Флин се беше навел над някого недалече от един мъртъв кон.