— Ако ще прекосяваме — измърмори Гвеям и потри с широката си длан плешивото си теме, — да прекосяваме вече. Светлината вижда, само губим време.

Амондрид се навъси сърдито — най-вероятно кайриенецът с лице като месечина щеше да каже почти същото, обаче щеше да се съгласи с един тайренец, когато конете се покачат по дърветата.

Джеордвин Семарис изсумтя. Този човек май трябваше да си пусне брада, за да скрие тясната си челюст. С нея главата му напомняше на дърварски клин.

— Аз викам да заобиколим — измърмори той. — Достатъчно от хората си загубих от тия прокълнати от Светлината дамане и… — Млъкна и погледна неспокойно към Рочаид.

Младият Аша’ман стоеше настрани, стиснал уста, и опипваше с пръсти иглата с Дракона на яката си. Може би се чудеше колко струва, ако се съдеше по израза му. Сега от момчето не лъхаше сигурност, само навъсена тревога.

Башийр поведе коня си за юздите до ашамана и го подкани да се отдалечат по-настрани сред дърветата. Чак го подбутна. Рочаид се намръщи и тръгна с неохота. Беше доста висок и можеше да надвисне над Башийр, но на него такива не му минаваха.

— Следващия път мога ли да разчитам на хората ти? — попита го настойчиво Башийр и подръпна раздразнено мустаци. — Без бавене? — Рочаид и приятелите му, изглежда, ставаха все по-бавни и по-бавни в действията си, щом се окажеха срещу някоя дамане.

— Много добре си знам работата, Башийр — изръмжа Рочаид. — Не ти ли убихме вече достатъчно от тях? Доколкото разбирам, почти ги довършихме!

Башийр бавно кимна. Но не защото беше съгласен с последното. Все още бяха останали твърде много вражески войници, почти навсякъде наоколо, ако се огледа човек добре. Но и доста много наистина бяха загинали. Ходовете си той беше оформил според онова, което бе изучавал за Тролокските войни, когато силите на Светлината рядко са били сравними с онова, пред което е трябвало да се изправят. Удариш по фланга и бягаш. Пернеш ги отзад — и бягаш. Удар — бягаш, и когато врагът те подгони, докарваш го на терена, който сам си избрал предварително, където чакат легионерите с техните арбалети, обръщаш и отново го удряш, докато не дойде моментът да побегнеш отново. Или докато той не се прекърши. Днес той вече бе прекършил тарабонци, амадицийци и алтарци, както и части от тези сеанчанци в странното им снаряжение. Видял бе повече мъртви сред враговете си, отколкото при което и да е друго сражение, от Кървавия сняг насам. Но ако той имаше Аша’ман, то противната страна имаше дамане. Близо една третина от неговите салдейци бяха погинали по протежение на изминатите няколко мили. Всичко — близо половината от цялата му поверена сила, а наоколо все още имаше сеанчанци с тези техни прокълнати жени, както и тарабонци, амадицийци и алтарци, Все едно извираха отнякъде и щом разгромеше поредната част, се появяваха още повече. А в същото време Аша’ман ставаха все по-… нерешителни.

Той се метна на седлото на Бързун и подкара назад към Джеордвин и останалите.

— Заобикаляме — разпореди се Башийр, без да обръща внимание на одобрителното кимане на Джеордвин, както и на навъсените погледи на Гвеям и Амондрид. — Утроете външния дозор. Този път смятам да ударя здраво, но не искам да се препъна в някоя дамане. — Никой не се засмя.

Рочаид беше сбрал другите петима ашамани около себе си, един от които — със сребърен меч, забоден на яката, останалите — без. Когато се бе започнало заранта, имаше още двама без отличия на яките, но както Аша’ман знаеха да убиват, така знаеха и дамане. Рочаид замаха сърдито ръце, като че ли спореше с тях. Лицето му беше почервеняло, докато техните бяха изопнати и упорити. Башийр можеше само да се надява, че Рочаид ще успее да ги задържи да не се разбягат. Загубите през този ден бяха достатъчно много, за да се добави и един като тях, изтърван да тича на воля.

Капеше лек дъждец. Ранд изгледа навъсено гъстите черни облаци, трупащи се по небето — започваха вече да скриват бледото слънце, смъкнало се на половината си път към хоризонта на запад. Лек дъждец засега, но и той щеше да се сгъсти като тези облаци! Подразнен, той отново огледа земята пред себе си. Короната от мечове бодеше слепоочията му. Със Силата в него, въпреки лошото време теренът отпред изглеждаше ясен като на карта. Поне достатъчно ясен. Чезнещи в далечината хълмове, някои покрити с гори или с маслинови дръвчета, други голи или осеяни само с камък и трънаци. Помисли си, че забелязва смътно движение току в края на една от горичките, после отново сред редовете на една маслинова градина на друг хълм, на миля от горичката. Само мисленето обаче не беше достатъчно. На мили зад гърба му се стелеха трупове на мъртъвци, мъртви врагове. И мъртви жени също така, знаеше го, но се беше държал настрани от всяко място, където бе загинала сул-дам и дамане, отказвайки да види лицата им. Повечето смятаха, че е от омраза към онези, които бяха убили толкова много от следовниците му.

Тай’дайшар затанцува възбудено, но Ранд го укроти със здрава ръка и с натиска на коленете си. Само това оставаше, някоя сул-дам да забележи неговото движение. Оскъдните дървета наоколо не бяха достатъчни, за да го прикрият. Тай’дайшар отметна глава. Ранд затъкна Драконовия скиптър в дисагите и остана щръкнал само тъпият край на прекършената дръжка — трябваше да освободи и двете си ръце, в случай че конят се разбунтува. Можеше да изсмуква умората му с помощта на сайдин, но не познаваше начин да го накара да се подчинява със Силата.

Не разбираше как конят все още намира сили да издържи. Сайдин го изпълваше, кипеше вътре в него, но макар и далечно, усещаше как собственото му тяло е готово да се свлече като празен чувал от изтощение. Отчасти това се дължеше на многото Сила, с която беше боравил днес. Отчасти — на напъна да накара сайдин да направи това, което той иска. Сайдин винаги трябваше да бъде овладян и принуден, но никога не беше било като сега. Полуизцерените неизцерими рани на левия му хълбок боляха ужасно, по-старата — като свредел, мъчещ се да пробие през Празнотата, по-новата — като жарава.

— Стана случайно, милорд Дракон! — изведнъж каза Адли. — Кълна се, че стана случайно!

— Млъкни и гледай! — отвърна му грубо РанД.

Днес, тук, контролът над сайдин се бе оказал по-труден от всякога, но пуснеш ли го да ти се изплъзне, когато и да е, където и да е — това можеше да те убие. Адли го беше изтървал и бяха загинали хора в неудържими изблици на огън, не само амадицнйците, в които се беше целил, но и близо тридесетина от ратниците на Айлил и още толкова от хората на Анайела.

Ако не беше това изтърваване, сега Адли щеше да е с Мор, с етаирите в леса, на половин миля на юг оттук. Наришма и Хопвил бяха с Бранителите на север. Ранд искаше Адли да му е под око. Дали бе имало и други такива „случайности“ извън погледа му? Не можеше да наблюдава всички непрекъснато. Лицето на Флин беше мрачно като на мъртвец, а Дашива не само че не изглеждаше разсеян и унесен, а чак се потеше от съсредоточеност. Пак си мърмореше нещо — Ранд не можеше да го чуе дори със Силата в себе си — и непрестанно триеше потта от челото си с подгизнала, поръбена с дантела ленена кърпа, която ставаше все по-мръсна. Ранд не мислеше, че те двамата са го изтървали. Във всеки случай, сега нито те, нито Адли държаха Силата. Не и преди да им се заповяда да я сграбчат.

— Свърши ли се? — попита Анайела зад гърба му.

Без повече да го е грижа кой би могъл да наблюдава от отсрещните хълмове, Ранд извърна Тай’дайшар към нея. Тайренката се сепна, дръпна се и качулката на богато извезаната й пелерина се смъкна на раменете й. Едната й буза трейна. Очите й бяха пълни със страх, ако не с омраза. Айлил до нея опипваше спокойно юздите с облечените си в червени ръкавици ръце.

— Какво повече може да искате? — попита хладно по-ниската жена. Като дама, стараеща се да бъде учтива със слугата си. Почти. — Ако размерът на победата се смята по броя на вражеските мъртъвци, мисля, че само днешният ден ще запише името ви в историята.