— Милорд Дракон — възкликна Върховният лорд и слезе от коня. Все още изглеждаше чистичък и спретнат, както си беше в Иллиан. Башийр беше пораздърпан и пооцапан, но фините одежди на Грегорин определено бяха омърляни с кал и дори единият му ръкав беще съдран. Дейрамон направи пищен поклон, с който можеше да засрами и цял кралски двор. — Простете, милорд Дракон. Стори ми се, че видях сеанчанци да настъпват пред рида, и слязох да ги пресрещна. Не съм и подозирал, че ще се появи и тази, втората част. Нямате представа колко щеше да ме заболи, ако се окажеше, че сте пострадали.

— Мисля, че имам — отвърна Ранд сухо и Вейрамон примигна. Настъпващи сеанчанци? Може би. Вейрамон винаги беше готов да се втурне към славата при първия шанс. — Какво искаше да кажеш с това „накрая“, Башийр?

— Изтеглят се — отвърна Башийр. В долината за миг изригнаха огън и мълнии, сякаш да го опровергаят, но чак някъде в далечния й край.

— Вашите… съгледвачи казват, че се отдръпват — каза Грегорин и изгледа Мор накриво и притеснен. Мор му отвърна със зъбата усмивка. Ранд бе виждал иллианеца, повел мъжете си в разгара на битката, как им подвикваше окуражаващо и сечеше с меча си, забравил за смъртта — но сега трепна пред ухиления Мор.

Най-сетне на билото се изкачи и Гедвин, повел коня си с небрежна надменност. Почти се озъби на Башийр и Грегорин, изгледа навъсено Вейрамон, като че ли разбрал вече за глупостта му, и така погледна Айлил и Анайела, сякаш се канеше да ги ощипе. Жените бързо се дръпнаха от него, но не само те, а и мъжете, с изключение на Башийр. Дори Мор. Гедвин поздрави Ранд с небрежно допиране на юмрука до гърдите си.

— Пратих съгледвачи веднага щом се уверих, че с тази пасмина тук е приключено. Има още три колони на десетина мили навътре.

— Всички са тръгнали на запад — вметна кротко Башийр, но изгледа Гедвин така рязко, че камък можеше да сцепи. — Успя — обърна се той към Ранд. — Всички отстъпват. Съмнявам се, че ще се спрат преди Ебу Дар. Не всички кампании свършват с триумфален марш по улиците на града, но тази приключи.

Изненадващо — а може би не — Вейрамон заспори, че трябвало да продължат напред и „да завземем Ебу Дар за славата на Властелина на утрото“, както се изрази, но „Властелинът“ се смая, като чу от самия Гедвин, че не би имал нищо против да помете още на няколко пъти тези сеанчанци и че не би имал нищо против да види Ебу Дар. Дори Айлил и Анайела прибавиха гласовете си в полза на това да сложат „веднъж завинаги край на сеанчанците“, въпреки че Айлил добави, че тя самата би предпочела да избегне участието си в този край. Беше съвсем сигурна, че лорд Дракона ще предпочете да остане с него.

Само Башийр и Грегорин предложиха да се върнат и занадигаха гласове да надвикат другите. Ранд ги слушаше мълчаливо. Мълчаливо и загледан на запад. Към Ебу Дар.

— Направихме това, за което дойдохме — настоя Грегорин. — В милостта на Светлината, да не смятате да завземете самия Ебу Дар?

Да завземе Ебу Дар. Защо не? Никой нямаше да го очаква. Пълна изненада, за сеанчанците, както и за всички останали.

— Има моменти, в които грабваш предимството и продължаваш напред — изръмжа Башийр. — И други, в които си взимаш печалбата и се връщаш у дома. Аз казвам, че е време да се при бираме у дома.

„Не бих имал нищо против да си в главата ми — каза с почти разумен глас Луз Терин, — стига да не беше толкова луд.“

Ебу Дар. Ранд стисна в ръката си Драконовия скиптър и Луз Терин изкряка.

На десетина левги източно от Ебу Дар ракените се гмуркаха от прошареното с облаци зарево и кацаха на едно дълго пасище, белязано като полетна полоса от разноцветните ленти по високите пилони. Кафявата трева бе утъпкана и обгорена преди няколко дни. Цялото изящество на съществата във въздуха се изгубваше, щом присвитите им нокти докоснеха земята в тромавия си бяг; държаха кожените си криле, широки над сто крачки, високо, сякаш искаха отново да се понесат нагоре. Малко красота имаше и в ракените, които подтичваха непохватно по полосата, докато най-сетне не се отскубваха от земята, като крилете им почти докосваха короните на ниските маслинови дръвчета в края на полето. Едва след като наберяха височина, след като завиеха към слънцето и се зарееха към облаците, ракените възвръщаха достойното си великолепие. Приземяващите се летци не си правеха труда да слизат. Докато някой от наземниците вдигаше кошница, та ракенът да загълта от сушените плодове, едната жена на гърба му подаваше разузнавателния доклад на още по-старши наземник, а другата се накланяше на другата страна, за да получи нови заповеди от летец, твърде старши, за да хваща често сам юздите. Също толкова бързо, след като спреше, животното биваше откарвано да отпочине малко при другите четири, чакащи реда си да се понесат в този дълъг и изтощителен бяг в небето.

На бегом, провирайки се между движещите се части конница и пехота, вестоносци отнасяха разузнавателните доклади до огромната, увенчана с червен флаг командна шатра. Виждаха се гордо изпъчени тарабонски копиеносци и яки амадицийски пиконосци в добре строени карета, с нагръдници, боядисани на водоравни ивици с цвета на полковете, към които бяха прикрепени. Бойците от леката алтарска кавалерия, пръсната на малки отделения, караха конете си да танцуват на задните си крака, суетни, с червените ленти, кръстосали гърдите им, толкова различни от маркировката на всички други. Алтарците не знаеха, че този знак отличава нередовни части, на които не се разчита особено. Сред сеанчанските воини бяха представени именити и прославени с доблестта си полкове от всеки край на Империята, светлооки мъже от Алкуам, меденолики мъже от Н’Кон и черни като въглен мъже от Кховеал и Даленшар. Имаше и морат’торм, яхнали змиевидните си животни с тела, покрити с бронзови люспи, при вида на които конете цвилеха и скачаха уплашени, и дори няколко морат’гролм с техните тумбести, с издължени като клюнове муцуни носачи, но се открояваше отсъствието на онова, което винаги придружаваше една сеанчанска армия. Суд-дам и дамане все още си стояха по палатките. А капитан-генерал Кеннар Мирадж ценеше много високо сул-дам и дамане.

От мястото си на подиума той виждаше много ясно картата на масата, по която подлейтенанти със свалени шлемове проверяваха докладите и поставяха маркери, означаващи разположението на силите по бойното поле. Над всеки маркер стоеше малко хартиено флагче с изписани с мастило знаци, показващи размера и състава на частта. Да се намерят прилични карти по тези земи беше почти невъзможно, но прерисуваната карта, изпъната сега на масата, вършеше работа. И го безпокоеше с това, което показваше пред очите му. Черни кръгчета, за разбитите или подгонени предни постове. Твърде много имаше от тях, осеяли цялата източна половина на веригата Венир. Червени клинове, за придвижващите се части, осейваха западния край на планините също така гъсто, всички с посока назад, към Ебу Дар. И пръснати сред черните дискове — седемнадесет ярко бели. Пред погледа му един млад офицер в кафяво-черните цветове на морат’торм грижливо отбеляза осемнадесетия. Вражеските сили. Някои от тях можеше и да са за една и съща група, забелязана два пъти, но в повечето случаи разстоянието помежду им беще твърде голямо и краткият промеждутък от време не го допускаше.

Покрай стените на шатрата писари в прости кафяви палта, белязани само с отличителните знаци за чиновнически ранг на широките яки, чакаха на своите писалищни маси Мирадж да им даде заповеди какво да започнат да преписват за разпространение. Каквото беше могъл, той вече бе заповядал. В тези планини имаше близо деветдесет хиляди вражески войници, близо два пъти повече от онова, което той можеше да събере тук, дори с местните подкрепления. Твърде много, за да повярва човек, само че съгледвачите не лъжеха — на лъжците и лъжкините собствените им другари им срязваха гърлата. Твърде много и сякаш извираха изпод земята като капанните червеи в Сен Т’джоре. Добре поне, че имаха да преодолеят още сто мили сред планините, ако смятаха да застрашат Ебу Дар. Почти двеста за белите кръгове съвсем на изток. И след това още стотина мили хълмиста местност. Със сигурност вражеският пълководец нямаше да реши пръснатите му сили да нападнат една по една. Докато ги събере наедно, щеше да мине още време. В този момент единствено времето беше на негова страна.