Съществото се разля до смачканото тяло и започна да се храни. Прясната топла кръв беше необходимост, но най-вкусна беше човешката кръв.

Ферми, пасища и маслинови горички покриваха повечето земя около Ебу Дар, но на няколко мили околовръст се простираха и малки гори и макар теренът да беше много по-плосък, отколкото хълмовете Ранън на юг, все пак беше нагънат и понякога се издигаше на височина до сто стъпки или още повече, достатъчно, за да покрие низината с дълбоки сенки под следобедното слънце. Като цяло, околността предлагаше повече от достатъчно прикритие за нежелани погледи към нещо, което можеше да мине за странен търговски керван, с петдесетина души на коне и почти още толкова пешаци, особено след като керванът разполагаше със Стражници, които да намерят изоставени от дълго време пътеки, обрасли с трева и трънак. Елейн не забеляза признаци на човешки живот — само няколко кози пасяха по хълмовете.

Дори растения и дървета, привикнали на непосилна жега, бяха започнали да изсъхват и да умират. Все едно, че се намираха на хиляди левги от земята, която Елейн беше видяла, докато яздеха от другата страна на Елдар. Хълмовете бяха със странни, валчести форми, сякаш грубо намачкани от нечии огромни, невнимателни длани. Ята пъстропери птици се вдигаха във въздуха по пътя, им и рояци колибри излитаха изпод копитата на конете и понасяха на пърхащите си крилца ярките си като скъпоценни камъчета телца. Дебели лозници се виеха над главите им, мяркаха се и дървета с все още свежи тесни порести листа, и растения, приличащи на огромни зелени снопчета пера за чистене на прах, високи по един човешки бой. Шепа растения, подлъгани от жегата, се мъчеха да изкарат цвят — яркочервени пъпки и светложълти цветове, някои от които — два пъти по-широки от двете й длани. Мирисът им беше сочен и… „зноен“, хрумна й. Погледът й веднъж се спря на някакви балвани, за които бе готова да се обзаложи, че са пръстите от краката на статуя, макар че защо някой ще прави толкова голяма статуя, при това босонога, тя не можеше да си представи, а в друг момент пътят им мина през цяла гъста гора от вити каменни стълбове сред дърветата, порутени основи на колони, много от които прекатурени и разбити за камъни от местните фермери. Приятна езда, въпреки прахоляка, вдиган от конските копита от обгорената земя. Жегата, разбира се, нея не я засягаше, а и мухите не бяха чак толкова много. Всички опасности бяха останали зад тях — изпреварили бяха Отстъпниците и никаква възможност нямаше вече нито те, нито някой от слугите им да ги догони. Всъщност наистина можеше да се окаже приятна езда, само дето…

Първо, Авиенда разбра, че съобщението, което беше изпратила за приближаващи се врагове, не е доставено. Отначало Елейн дори изпита благодарност, че можеха да сменят темата за Ранд. Не че ревността се беше върнала в душата й; по-скоро изпитваше все по-силно желание да изпита онова, което Авиенда бе споделила с него. Не ревност. Завист. Почти щеше да предпочете другото. Но после започна да се вслушва в онова, което приятелката й разказваше тихо и монотонно, и косъмчетата на врата й започнаха да се изправят.

— Не можеш да го направиш — възрази тя и придърпа коня си по-близо до коня на Авиенда. Всъщност допускаше, че Авиенда без много усилие ще може да напердаши Курин или да я овърже на фльонга, или каквото и да е друго. Стига Морския народ да останеше мирен през това време. — Не можем да започнем да воюваме с тях, не и преди да използваме Купата. И най-малкото заради това — добави тя припряно, — Изобщо го забрави. — Разбира се, че нямаше да започнат война, нито преди, нито след използването на Купата. Само защото с всеки изминал час Ветроловките се държаха все по-своеволно. Само защото… Тя вдиша и продължи забързано: — Дори и да ми го беше казала, нямаше да разбера какво си имала предвид. Разбирам защо не си могла да го кажеш по-пряко, но ти е ясно, че нямаше да го схвана, нали?

Авиенда гледаше сърдито напред и махаше разсеяно с ръка да отпъди мухите от лицето си.

— Казах й: на всяка цена — изръмжа тя. — На всяка цена! Ами ако се беше оказал някой Сенкодух? Ако се бе промъкнал покрай мен през Прага, а вие не сте предупредени? Ако… — Тя извърна отчаян поглед към Елейн. — Ножа ще си захапя — промълви тя тъжно, — но дроба си ще пръсна за това.

Елейн тъкмо се канеше да й каже, че да преглътне гнева си ще е много по-добре, и че би могла да излее яростта си в каквото си иска, стига да не се нахвърля върху Ата-ан Миере — всъщност това означаваха приказките й за ножове и дробове, — но преди да си отвори устата, Аделиз подкара дългокракия си сивушко плътно от другата й страна. Белокосата Сестра се бе снабдила с ново седло в Ебу Дар, натруфено и посребрено. Мухите като че ли я отбягваха, странно защо, въпреки че миришеше на по-тежки благовония и от цветята наоколо.

— Извинете, но неволно дочух последното. — Гласът на Аделиз съвсем не прозвуча извинително и Елейн се зачуди колко ли всъщност е подслушала. Усети, че бузите й поруменяват. Може би нещо от приказките на Авиенда колко прям и открит бил Ранд. Нещо и от нейните думи за него също така. Едно беше да говориш за такива неща с най-добрата си приятелка, а съвсем друго — да се опасяваш, че го е чула някоя друга. Авиенда, изглежда, изпита същото; не се изчерви, но изгледа Кафявата с толкова кисел поглед, че и Нинив щеше да й завиди.

Аделиз само се усмихна и продължи:

— Може би ще е най-добре да оставиш приятелката си да се оправя с Ата-ан Миере, както тя си знае. — И премигна. — Понеже аз им изтървах юздите. Мислех, че ще е достатъчно да им внуша малко страх от Светлината, но те май се боят повече от „дивите“ айилци — да ме прощаваш, Авиенда — отколкото от Айез Седай. Мерилил щеше сама да го предложи, но…

Лицето на Авиенда рядко издаваше чувствата й, но точно в този момент тя изглеждаше не по-малко озадачена от Елейн. Елейн се извъртя на седлото си и погледна намръщено назад. Мерилил яздеше редом с Вандийн, Кареане и Сарейта не много зад тях, и всички много старателно извръщаха погледи навсякъде другаде, но не и към Елейн. Зад Сестрите беше Морският народ, все така на плътна група, а след тях следваше Плетящия кръг, засега извън погледа й, малко пред товарните животни. В момента преминаваха през просеката с поломените колони. Стотина дългоопашати птици с червени и зелени пера кръжаха над главите им и изпълваха въздуха с бъбрив крясък.

— Защо? — попита кратко Елейн. Струваше й се глупаво да усилват още повече бъркотията, тлееща под повърхността — а понякога бълбукаща и на повърхността, — но не беше забелязвала досега и намек за глупост у Аделиз. Веждите на Кафявата сестра се повдигнаха в нескрита изненада. Може би наистина беше изненадана — Аделиз обикновено смяташе, че всеки трябва да разбира това, което тя разбира. Може би.

— Как защо? За да възстановим малко равновесието, разбира се. Ако Ата-ан Миере почувстват, че имат нужда от нас, за да ги предпазим от айилката, може да се окаже добро равновесие срещу… — Аделиз млъкна за миг и усърдно заоправя гънките на сивите си поли — …срещу други неща.

Лицето на Елейн се изопна. Други неща. Сделката с Морския народ, това имаше предвид Аделиз.

— Остани да яздиш с другите — каза й тя хладно. Аделиз изобщо не възрази, нито направи някакъв опит да се наложи. Само кимна и задържа коня си. Но усмивката й не се промени и на косъм. По-старйте Айез Седай приемаха, че Нинив и Елейн стоят над тях и че говорят с авторитета на Егвийн зад гърба си, но истината си беше, че това не променяше почти нищо под повърхността. Може би нищо. Външно се държаха почтително, подчиняваха се, но…

Въпреки всичко казано и сторено, Елейн поне бе станала Айез Седай на възраст, в която повечето новопостъпили в Бялата кула все още носеха новашкото бяло и много малко от тях бяха стигнали до Посветена. А и тя с Нинив се бяха съгласили на тази сделка, която едва ли можеше да мине за проява на мъдрост и проницателност. Морският народ не само щеше да получи Купата, но двадесет Сестри трябваше да заминат при Ата-ан Миере, подчинявайки се на техните закони и със задължението да учат Ветроловките на всичко, което те пожелаят и без правото да напускат преди да ги сменят други. На Ветроловките се позволяваше да посещават Кулата като гостенки, позволяваше им се да учат каквото пожелаят и да си заминават когато пожелаят. Само от това Съветът щеше да се разпищи, а вероятно и самата Егвийн, но останалото… Всяка от по-възрастните Сестри смяташе, че е трябвало да се измисли някакъв начин да се заобиколи сключването на такова споразумение. Сигурно наистина бяха имали възможност. Елейн не го вярваше, но не беше и толкова сигурна.