— Който и да е бил, вече не сме застрашени от него — отвърна Елейн и подкара Лъвица след Нинив и Лан. Сигурно беше бил слуга, но това никога нямаше да го каже, най-малкото на Авиенда. — Сега сме в безопасност, само след няколко часа ще стигнем във фермата на Родството, ще използваме Купата и светът отново ще се оправи. — Е, донякъде. Слънцето като че ли се беше смъкнало по-ниско, отколкото в двора на палата, но тя знаеше, че това е само от въображението й. Поне този път бяха успели да надмогнат Сянката.

Иззад преградата от бяло ковано желязо Моридин изгледа как последните коне преминаха през Прага, а след тях младата жена и четиримата Стражници. Възможно беше да отнасят някоя вещ, която да му е от полза — някой ангреал, настроен за мъже, да речем — но шансовете за това бяха нищожни. Колкото до останалото, тер-ангреалите най-вероятно щяха да ги избият, докато се мъчат да отгатнат как да ги използват. Самаил беше пълен глупак да рискува да отмъкне сбирка, за която никой не знаеше какво точно съдържа. Но пък Самаил бездруго не беше и наполовина толкова умен, за колкото се мислеше. Той лично никога нямаше да наруши собствените си планове заради жалката възможност да види какви отпадъци от цивилизацията може да намери. Тук го беше довело само любопитството. Обичаше да знае какво другите смятат за важно. Но това тук си беше боклук.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато очертанията на Прага изведнъж започнаха да се огъват и да треперят. Вкаменен, той се втренчи в отвора, който просто… се стопи пред очите му. Никога не си беше позволявал да изрича неприлични ругатни, но няколко такива се оформиха в ума му. Какво беше направила тази жена? Тези диви селяци предлагаха твърде много изненади. Начин за Изцеряване на прерязан от Силата, колкото и несъвършен да беше. Това бе невъзможно! Само че го бяха постигнали. А освен това и Стражниците и връзката, която споделяха със своите Айез Седай… Това го беше узнал много, много отдавна, но всеки път, когато си помислеше, че ги е оценил, тези примитиви разкриваха някакво ново умение, правеха по нещо, за което никой от собствения му Век не беше и сънувал. Нещо, което и върхът на цивилизацията не беше познавал! Какво бе направило това момиче?

— Велики господарю?

Моридин едва извърна глава от прозореца.

— Да, Мадик? — Душата му да е проклета дано, какво бе направило момичето?

Плешивият мъж в зелено-бяло, който се беше шмугнал в стаята, падна на колене. Един от главните слуги в палата, Мадик обикновено излъчваше надута самоувереност — и се опита да я съхрани дори и сега.

— Велики господарю, успях да разбера какво донесоха Айез Седай в палата тази сутрин. Говори се, че са открили голямо имане, скрито от древни времена, злато, скъпоценности и сърцекамък, изделия от Шииота и Еарон, чак от Приказния век. Разправят, че сред тях имало неща, които използват Единствената сила. Казват, че едно от тях можело да управлява времето. Никой не знае къде отиват те, велики господарю. В палата гъмжи от слухове, но десет езика ще ти назоват десет различни места.

Моридин беше извърнал глава и се беше загледал отново към двора, още щом Мадик му заговори. Глупавите приказки за злато и куендияр не го интересуваха. Нищо не можеше да накара един Праг да се държи по този начин. Освен ако… Възможно ли беше наистина да е разплела паяжината? От смъртта той не се боеше. Съвсем хладно прецени вероятността да попадне в обсега на разплитащ се вътък. Разплетен неуспешно. Още една невъзможност, така небрежно показана му от тези…

Нещо в думите на Мадик привлече слуха му.

— Времето ли, Мадик?

— Да, велики господарю. Наричат я Купата на ветровете.

Името не му говореше нищо. Но… тер-ангреал, който да контролира времето… В собствения му Век времето бе регулирано грижливо с помощта на тер-ангреали. Една от изненадите на този Век — и то от по-малките, изглежда — беше, че се намираха хора, които да могат да боравят с времето до степен, изискваща намесата на някой от онези тер-ангреали. Едно такова устройство нямаше да е достатъчно, за да повлияе дори на по-голямата част от един континент. Но какво ли можеха да постигнат с него тези жени? Какво? Ами ако използваха кръг?

Без да мисли, той сграбчи Вярната сила и саа бликна на черни вълни през взора му. Пръстите му се впиха в решетката от ковано желязо пред прозореца; металът простена и се заогъва, не от хватката му, а от нишките на Вярната сила, извлечени от самия Велик властелин, които се увиха около решетката и започнаха да я извиват заедно с извиващата му се от гняв ръка. Великият властелин нямаше да остане доволен. Беше се протегнал от затвора си, за да докосне света достатъчно, колкото да закове сезоните на място. Изгаряше от нетърпение да докосне света още повече, да разбие пустошта, която го държеше прикован, и нямаше да е доволен. Ярост обгърна Моридин, кръв запулсира в ушите му. Само допреди миг му беше все едно къде са заминали тези жени, но сега… Някъде далече оттук. Колкото може по-надалече и по-бързо. Някъде, където ще се чувстват в безопасност. Нямаше смисъл повече да праща Цадик да разпитва, никаква полза да се опитва да изстиска истината от никой тук — едва ли щяха да са толкова глупави, че да оставят тук някой жив, който да знае къде са отишли. Нямаше да е в Тар Валон. При ал-Тор? Или при онази банда бунтовнички Айез Седай? Във всичките тези три места той имаше очи, някои от които дори не съзнаваха, че служат точно на него. Докато не дойдеше краят, всички щяха да му служат. Нямаше да позволи шансът тепърва да се изплъзне от ръцете му и това да провали плановете му.

Внезапно Моридин чу нещо по-различно от барабанния тътен на собствената си ярост. Бълбукане. Извърна любопитен поглед към Мадик и се отдръпна от разливащата се на пода локва кръв. Изглежда, в гнева си беше награбил нещо повече от желязната ограда с пипалата на Вярната сила. Забележително колко много кръв можеше да се изцеди от едно човешко тяло.

Загърби останките на мъжа без съжаление; прецени само, че когато намерят Мадик, ще обвинят за убийството му Айез Седай. Още една малка добавка към хаоса, разрастващ се по света. После раздра дупка в тъканта на Шарката и Отпътува с Вярната сила. Трябваше да намери тези жени преди да са използвали Купата на ветровете. А не успееше ли… Не обичаше да му се месят в грижливо скроените планове. Онези, които го правеха и все още бяха живи, живееха, за да си платят.

Голамът пристъпи в стаята предпазливо. Ноздрите му жадно трепкаха от миризмата на все оше топлата кръв. Синкавата подутина от изгорялото на бузата му все още пареше като жив въглен. На външност голамът приличаше на строен мъж, малко по-висок от средния ръст за това време, но въпреки това никога не се беше натъквал на някой или нещо, от което да може да пострада. Допреди онзи мъж с медальона. Подобие на усмивка оголи зъбите му. Изпълнено с любопитство, съществото се озърна, но в стаята нямаше нищо освен скършеното тяло върху плочките на пода. И… смътно усещане… за нещо. Не Единствената сила, но нещо, от което… го засърбя, макар и не по същия начин. Любопитството го беше довело тук. Части от решетката на прозореца бяха скършени и извити навътре и настрани. Голамът като че ли си спомни за нещо, от което го беше засърбявало по същия начин, но толкова много от нещата, които помнеше, бяха потънали в мъгла и смътни… Светът се беше променил, както му се струваше, за едно мигване на окото. Имало бе някога един свят, изпълнен с войни и непрестанни убийства, с оръжия, стигащи до целта си на мили разстояние, на хиляди мили, а после той се бе оказал… това. Но голамът не се беше променил. Той все още бе най-опасното оръжие на света.

Ноздрите му отново се разшириха, въпреки че съществото проследяваше онези, които могат да преливат, не по мириса. Тук долу беше използвана Единствената сила, а и на няколко мили на север. Да я последва ли, или не? Мъжът, който го бе наранил, не беше с тях; беше се уверил в това преди да напусне убежището си. Онзи, който го командваше, искаше смъртта на този мъж, който го бе наранил, навярно точно толкова, колкото и смъртта на жените, но жените бяха по-лесната плячка. Жените освен това бяха назовани по име и засега поне го държаха в подчинение. През цялото си съществуване голамът бе принуждаван да се подчинява на едно или друго човешко същество, но умът му пазеше дълбоко представата за неподчинение. Трябваше да проследи жените. Искаше да ги проследи. Мигът на смъртта, когато усетеше как способността да се прелее изчезва заедно със самия живот, му носеше екстаз. Възторг. Но беше и гладен освен това, а време нямаше. Където и да бяха побегнали, можеше да ги проследи.