— Това не оставя утайка — отвърна тя търпеливо. Прекалено търпеливо. — Утайки от толкова голям сплит може да се разчетат и след два дни.

Мерилил изсумтя твърде шумно за крехкото си телце.

— Това е рядък Талант, дъще. Нито Теслин, нито Джолайн го притежават. Или ще ми кажеш, че всички вие, айилските дивачки можете да го научите?

— Малцина го могат — призна спокойно Авиенда. — Но аз съм от тях. — Това предизвика малко по-различни погледи, включително и от страна на Елейн. Талантът наистина беше рядък. Тя сякаш не го забеляза. — Да не би вие да твърдите, че никой от Сенкодушите не го може? — продължи тя. Стегнатото й рамо под ръката на Елейн показваше, че съвсем не е спокойна. — Нима сте толкова глупави, че да оставяте дири, по които да може да ви последва врагът? Всеки, който може да отличи утайката, може да направи Праг до това място.

Това щеше да изисква голяма сръчност, много голяма сръчност, но предположението беше достатъчно, за да накара Мерилил да примигне. Аделиз отвори уста и веднага я затвори, без нищо да каже, а Вандийн се навъси замислено. Сарейта просто изглеждаше притеснена. Че можеше ли някой да каже какви Таланти притежават Отстъпниците и какви умения?

Странното беше, че цялата ярост се изцеди от Авиенда. Очите й се сведоха и раменете й се отпуснаха.

— Може би не трябваше да поемам такъв риск — промърмори тя. — Но при този мъж, който ме гледаше, не можех да мисля ясно, а когато изчезна… — Самочувствието й отчасти се възвърна, но не напълно. — Не мисля, че един мъж може да разчете сплитовете ми — обърна се тя към Елейн, — но ако беше някой от Сенкодушите, или дори онзи голам… Сенкодушите знаят много повече от нас. Ако съм сгрешила, имам голям тох. Но не мисля, че сгреших. Не мисля.

— Какъв мъж? — попита Нинив настоятелно. Шапката й се беше килнала на една страна, докато се беше провирала между конете, и това, заедно с намръщения поглед, който насочваше към всяка поред, й придаваше вид на жена, готова за свада. Сигурно беше. Конят на Кареане случайно я бутна с рамо и тя плесна с опакото на дланта си синкавата му муцуна.

— Някой слуга ще да е бил — отвърна пренебрежително Мерилил. — Каквито и заповеди да им е дала Тилин, алтарските слуги правят каквото си искат. Или е бил синът й; това момче е много любопитно.

Другите Сестри около нея закимаха, а Кареане каза:

— Отстъпник едва ли е щял да стои и само да гледа. Ти сама го каза. — Потупваше коня си по шията и се мръщеше укорително на Нинив — Кареане беше една от онези, които се отнасяха към коня си с обич, каквато повечето хора отдават на бебенцата си — мръщеше се на Нинив, а тя възприе думите й като лична обида.

— Може и слуга да е бил, може и Беслан да е бил. Кой знае. — Сумтенето й показа, че не го вярва, или може би искаше Сестрите да повярват, че не го вярва; тя можеше направо в лицето да ти каже, че си сляпа идиотка, но ако друг някой ти го кажеше, щеше да започне да те защитава, докато прегракне. Разбира се, изглежда, още не можеше да реши дали Авиенда й харесва, но определено не харесваше по-възрастните Айез Седай. Придърпа ядосано шапката си и ги помете с поглед, след което ги додбра отново. — Дали е бил Беслан, или Тъмния, няма какво да се мотаем повече тук. Трябва да се приготвим и да тръгваме към фермата. Е? Размърдайте се де! — Тя плесна рязко с ръце и дори Вандийн леко бе стресна.

Малко неща за довършване им бяха останали, след като Сестрите издърпаха конете си настрани. Лан и другите Стражници не бяха стояли със скръстени ръце, след като се бяха уверили, че няма опасност. Част от слугите се бяха върнали през Прага преди Авиенда да го премахне, но останалите стояха с трите дузини товарни животни и току поглеждаха към Айез Седай — явно се чудеха какви ли чудеса има още да им поднесат. Всички Ветроловки бяха яхнали конете си, макар и непохватно; и стискаха юздите, сякаш очакваха всеки момент животните да хукнат или да полетят във въздуха може би. Същата картинка представляваше и Плетящия кръг. Испан, все още закачулена, бе овързана на едно седло като чувал. Тя просто нямаше как да бъде оставена да седи изправена на седлото си, но дори очите на Сумеко се опулваха всеки път, щом се извърнеха към нея.

Нинив се оглеждаше ядосано и изглеждаше готова да се накара на всеки да вземе да свърши това, което вече е свършил, но това трая само докато Лан не й връчи юздите на ниската й кафява кобила. Тя непреклонно беше отхвърлила много по-добрия кон, който Тилин й беше предложила в дар. Ръката й трепна, щом докосна ръката на Лан, и лицето й смени цвета си, докато преглъщаше гнева, който се канеше да излее. А когато той събра ръце, та тя да стъпи на тях и той да я вдигне, го изгледа, сякаш се чудеше какво ли е намислил, а после отново се изчерви, щом той я надигна и я подхвърли на седлото. Елейн само поклати глава. Надяваше се, че няма да се видиоти толкова, когато се омъжи. Стига да се омъжеше, разбира се.

Биргит доведе сребристосивата й кобила и жълто-кафявия кон, който трябваше да язди Авиенда, но изглежда, усети, че Елейн иска да си поговори с Авиенда насаме. Кимна, все едно че Елейн й го каза, метна се на коня си и го подкара към чакащите я Стражници. Те я посрещнаха с кимания и започнаха да обсъждат нещо. По погледите, които мятаха към Сестрите, това „нещо“, изглежда, се отнасяше за това как да се погрижат по-добре за безопасността на Айез Седай, независимо дали Айез Седай искаха да се грижат за тях, или не. Включително и за нея самата, отбеляза си мрачно Елйн. Но сега нямаше време за това. Авиенда стоеше, стиснала юздите, и поглеждаше животното като новачка, зяпаща камарата мръсни котли в кухнята. Най-вероятно не намираше голяма разлика между ездата и това да търкаш котли.

Елейн нахлузи зелените си ръкавици за езда и небрежно премести Лъвица така, че да скрие двете от очите на другите, след което докосна Авиенда по рамото.

— Може би ще е добре да поговориш с Аделиз или Вандийн — каза тя кротко. Тук трябваше да е много предпазлива, също колкото с някой тер-ангреал. — Те са достатъчно възрастни и знаят много повече, отколкото можеш да предположиш. Трябва да има някаква причина да… имаш тези трудности… с Пътуването. — От това по-меко не можеше да се каже. Авиенда почти се беше провалила отначало в правенето на сплита. Предпазливо. Авиенда беше много по-важна от всеки тер-ангреал. — Те сигурно могат да ти помогнат.

— Как ще могат? — отвърна й вдървено Авиенда. — Та те не могат да Пътуват. Как би могла някоя от тях да знае как да ми помогне? — Изведнъж раменете й се смъкнаха и тя извърна глава към Елейн. В зелените й очи блеснаха сълзи. — Това не е истината, Елейн. Не цялата. Те не могат да ми помогнат, но… Ти си ми почтисестра, имаш право да го знаеш. Те си помислиха, че съм се уплашила от някакъв слуга. Ако помоля за помощ, ще трябва всичко да споделя. Че веднъж съм Пътувала, за да избягам от един мъж, — а в душата си се надявах, че той ще ме догони. Да избягам от него като заек. Да бягам, надявайки се да ме хване. Как бих могла да им споделя такъв срам? Дори наистина да можеха да ми помогнат, как бих могла?

Елейн съжали, че го чу. Частта за хващането поне. Фактът, че Ранд я беше хванал. Сграбчи трошиците ревност, които изведнъж се понесоха в душата й, натика ги в торба и я напъха дълбоко някъде в тила си. И я стъпка няколко пъти с крак — просто за всеки случай. „Започне ли някоя жена да се държи глупаво, огледай се за мъжа.“ Това беше една от любимите поговорки на Лини. Другата беше: „Котетата ти разбъркват преждата, мъжете — ума: за тях това е просто като дишането.“ Тя вдиша дълбоко.

— От мен никой няма да го научи, Авиенда. Ще ти помогна с всичко, което мога. Стига да измисля как. — Не че имаше много за измисляне. Авиенда беше забележително схватлива, щом видеше как се втъкават сплитове, много по-схватлива и от нея дори.

Авиенда само кимна и се покатери тромаво на седлото — със съвсем малко повече изящество от жените на Морския народ.

— Все пак един мъж гледаше, Елейн, и не беше слуга. — Изгледа Елейн право в очите и добави: — Той ме изплаши. — Признание, което сигурно нямаше да направи пред никой друг на този свят.