И нещо, което бе очаквала да види. Лан стоеше до черния си боен кон Мандарб и местеше очи ту към дърветата, ту към Прага, ту към Нинив. Биргит излезе от гората — клатеше глава — и малко след това от дърветата притича Церил. И той не беше притеснен. Очевидно нямаше нищо, което да може да ги заплаши. И защо трябваше Нинив да бди толкова?

Нинив я гледаше с вдигната вежда.

— Нищо не съм казала — промълви Елейн. Ръката й обгърна нещо дребно, загърнато, в изгнил парцал, който трябваше да е бил бял на цвят. Или кафяв. Веднага разбра какво има вътре.

— Толкова по-добре за теб — изсумтя Нинив. — Не мога да понасям жени, които си пъхат носа в чужди работи. — Елейн го пропусна покрай ушите си и остана доволна, че не й се наложи да си прехапе езика.

След като разви прогнилия парцал, пред очите й се откри малка кехлибарена брошка с форма на костенурка. Поне приличаше на кехлибар. И когато Елейн се отвори за Извора през нея, сайдар нахлу в душата й като буен порой в сравнение с онова, което можеше да привлече сама, без да пострада. Не силен ангреал, но далеч по-добър, отколкото нищо. С негова помощ можеше да борави с два пъти повече Сила, отколкото Нинив, а самата Нинив щеше да го направи още по-добре. Тя отпусна потока, пъхна брошката в кесията на колана си с радостна усмивка и продължи да търси. Щом имаше един, можеше да се намерят и повече. А и след като разполагаше с един, който да изследва, може би щеше да успее да измисли как сама да направи ангреал. Тъкмо това й се искаше. Едва се сдържа да не извади брошката и да не започне да я човърка още тук.

Вандийн, която от известно време попоглеждаше скришом към нея и Нинив, сега сръга коня си към тях и скочи на земята.

— Предпазлива си — каза Вандийн на Елейн, — и това е много добре. Но може би ще е още по-добре да оставиш тези неща на мира, докато не бъдат прибрани в Кулата.

Устните на Елейн се свиха. В Кулата? За да ги проучи някоя друга, това искаше да й каже. Някоя по-възрастна и уж по-опитна.

— Знам какво правя, Вандийн. В края на краищата аз съм правила тер-ангреали. Никоя сред живите не е правила такова нещо. — Беше показала основите на няколко Сестри, но допреди да тръгне за Ебу Дар нито една не бе успяла да схване хитринката.

Възрастната Зелена кимна и плесна с юздите облечената си в ръкавица длан.

— Мартайн Джаната също знаеше какво прави, доколкото разбирам — подхвърли тя небрежно. — Тя беше последната Сестра, заела се сериозно да изучава тер-ангреалите. Прави го почти четиридесет години, почти от деня, в който спечели шала. И също внимаваше много, поне така разправяха. А после един ден слугинята й я намери изпаднала в несвяст на пода. Отгорена. — Макар и изречени съсем небрежно, думите й биеха като шамари. Гласът й обаче не се промени и на косъм. — Стражникът й умря от удара. Нещо съвсем обикновено в такива случаи. Когато след три дни Мартайн се съвзе, не можеше да си спомни над какво точно е работила. Не можеше да си спомни нищо. Това беше преди повече от двадесет и пет години и оттогава никоя не се е осмелявала да пипа тер-ангреалите, които бяха в стаите й. В бележките й се споменаваше за всички тях, и всички уж бяха безопаснички, невиннички, дори дреболийки, но… — Вандийн потръпна.

Елейн извърна очи към Биргит и видя, че и тя я гледа замислено. Не й беше нужно да види угриженото й лице — огледалното му отражение кротуваше в малкото кътче на ума й, което беше самата Биргит. Биргит усещаше нейното притеснение, както и тя тревогата на Биргит, докато в един момент ставаше трудно да разбереш кое на кого е. Тя рискуваше много повече от самата себе си. Но наистина знаеше какво прави. Във всеки случай, повече от всички други. А и дори да не се появеше някой Отстъпник, все пак имаха нужда от всички ангреали, които можеше да намери.

— И какво стана с Мартайн? — тихо попита Нинив. — След това, искам да кажа. — Рядко й се случваше да чуе, че някой е пострадал, без да поиска да го Цери; искаше да Изцери всичко и всекиго.

Вандийн направи гримаса. Макар сама да беше отворила въпрос за Мартайн, Айез Седай не обичаха да говорят за жени, които са били отгорени или усмирени.

— Изчезна, след като се оправи достатъчно, че да може да се измъкне от Кулата — отвърна тя. — Важното, което трябва да се запомни, е, че беше много предпазлива, и се отнасяше към всеки тер-ангреал така, сякаш всеки следващ път може да направи нещо друго. Дори с онзи, който прави плата за плащовете на Стражниците, а никоя досега не е могла да го накара да направи нещо друго. Предпазлива беше, но това изобщо не й помогна.

Нинив сложи ръка на почти опразнения вече кош.

— Може би наистина трябва да…

— Неееее! — изкрещя Мерилил.

Елейн моментално се обърна към нея и инстинктивно се отвори отново през ангреала, едва съзнавайки нахлуващия в Нинив и Вандийн сайдар. Сиянието на Силата грейна около всяка жена на поляната, която можеше да прегърне Извора. Мерилил се беше изпънала напред на седлото си с облещени очи и с ръка, протегната към Прага. Елейн се намръщи. Там нямаше нищо освен Авиенда и последните четирима Стражници, които се оглеждаха за неведомата заплаха с полуизвадени мечове. А после видя какво прави Авиенда и за малко да изтърве сайдар от изненада.

Прагът затрепери, докато Авиенда внимателно разплиташе сплита, който го беше създал. Потръпна и се заогъва, краищата му се люшнаха. Последните потоци се отвързаха и вместо да примигне и да изчезне, отворът заблещука и гледката към двора на конюшнята зад него заглъхна и се изпари като мъгла под слънцето.

— Невъзможно! — отрони невярващо Ренайле. Смаяно мърморене се надигна откъм групата на Ветроловките. Родственичките зяпаха Авиенда и устните им мърдаха беззвучно.

Явно, че беше възможно, но едно от първите неща, които бяха казали на Елейн като новачка, бе, че никога, ама никога, при никакви обстоятелства не може да опитва това, което Авиенда току-що беше направила. Да разплетеш потоците на един сплит, на който и да е сплит, вместо просто да го оставиш да се разсипе, не можеше да бъде направено, без това да предизвика неизбежно бедствие. Неизбежно.

— Глупаво момиче! — викна Вандийн. Очите й мятаха мълнии. — Ти разбираш ли какво щеше да направиш за малко? Само една грешка — една-едничка! — и никой не може да каже в какво ще се отплесне сплитът и какво ще причини! Можеше напълно да унищожиш всичко на сто крачки околовръст! На петстотин! Всичко! Можеше да се отгориш и да…

— Наложи се — сряза я Авиенда. Сред яхналите конете си Айез Седай се надигна врява, но тя ги изгледа ядосано и извиси глас. — Знам за опасностите, Вандийн Намел, но се наложи. И това ли не можете да го правите, Айез Седай? Мъдрите казват, че всяка жена може да го научи, ако бъде научена, някои жени по-добре, други по-зле, но всяка, стига да може да отличи едно везмо от друго. — Дори не им се озъби. Почти.

— Това не ти е везмо, момиче! — ревна Мерилил. — Каквото и уж обучение да си получила при своя народ, явно не разбираш с какво си играеш! Ще ми обещаеш, не, ще ми се закълнеш, че няма повече да правиш това!

— На тази името й трябва да се запише в книгата на новачките — заяви твърдо Сарейта, поглеждайки сърдито иззад Купата, която продължаваше да стиска пред гърдите си. — Винаги съм го казвала. Трябва да влезе в книгата.

— Това може и да не е нужно засега — каза Аделиз, — но ти трябва да се оставиш да те водим, Авиенда. — Тонът на Кафявата сестра беше много по-кротък от останалите, но все пак това не беше предложение.

Преди около месец Авиенда сигурно щеше да повехне от цялото това неодобрение на Айез Седай, но не и сега. Елейн побърза да се мушне между конете преди приятелката й да е решила да използва ножа, чиято дръжка беше започнала да гали обичливо. Или да направи нещо още по-лошо.

— Може би някоя все пак ще се сети да попита защо е сметнала, че е необходимо — каза тя и прегърна Авиенда през раменете колкото за да я утеши, толкова и за да задържи ръцете й.

Авиенда почти не я включи в озадачения поглед, с който изгледа другите Сестри.