Рубинде сви устни — сигурно искаше да наподоби усмивка, но устните й просто се сгърчиха. С гарвановочерната си коса и очи като сапфири, майенката обикновено изглеждаше готова да мине през Каменна стена, а опреше ли юмруци на бедрата си, и две стени щяха да са й малко.
— Засега се занимаваме с това, с което можем, Андая. В по-голямата част поне. Бунтовничките са затрупани от снеговете в Муранди, а ние ще им направим зимата толкова гореща, че напролет пълзешком ще дойдат да искат прошка и сами да молят за наказание. За Тийр ще се погрижим веднага щом разберем къде се е дянал Върховният лорд Дарлин, а за Кайриен — след като изровим Каралайн Дамодред и Торам Риатин от бърлогите, където са се скрили. Ал-Тор притежава засега короната на Иллиан, но и на това ще му дойде редът. Така че, ако нямате някакъв план как да го довлечем в Кулата и как да накараме тези така наречени „Аша’ман“ да изчезнат, мен ме чакат важни дела в моята си Аджа.
Андая изправи гръбнак и перушината й сякаш наистина настръхна. Впрочем, и на Дуара очите й се присвиха — при всяко споменаване за мъже, които могат да преливат, в тях припламваха пламъци. Шеван цъкна с език, сякаш гледаше деца, които са се сдърпали — макар че като че ли сцената й доставяше удоволствие, — а Велина се намръщи, неизвестно защо убедена, че стрелите на Шеван са насочени към нея. Всичко това можеше и да изглежда забавно, но май вече излизаше извън контрол.
— Работата на Аджите е важна, дъщери. — Елайда не повиши глас, но главите на всички рязко се извърнаха към нея. Тя върна костената статуетка при останалите в сбирката си в голямата кутия с гравирани рози и златни спирали, грижливо намести писалищната си кутия и кутията за кореспонденция така, че трите да се подредят изрядно на масата, и след като настъпи пълна тишина, продължи: — Работата на Кулата обаче е много по-важна. Вярвам, че ще изпълните точно декретите ми. Твърде много леност забелязвам напоследък в Кулата. Боя се, че на Силвиана ще й се отвори доста работа, ако нещата не потръгнат скоро. — Повече заплахи не огласи. Само се усмихна.
— Както заповядате, майко — промърмориха шест гласа, не толкова стабилни, колкото може би се искаше на притежателките им. Дори лицето на Дуара стана бледо като тесто, докато приклякаха в реверанс. Две Заседателки бяха лишени вече от столовете си и половин дузина бяха изтърпели по няколко дни тежък труд за наказание — което само по себе си беше достатъчно унизително и без да се добавя към него формулата „за смирение на духа“. Шеван и Седоре определено присвиха устни, припомнили си много добре търкането на подовете и работата в пералните — но никоя от тях не беше пращана при Силвиана за „смирение на плътта“. И на никоя не й се искаше. Наставничката на новачките често приемаше Сестри, наказани от своите Аджи или самонаказали се — дузината удари с брезова пръчка, колкото и да бяха болезнени, поне приключваха по-бързо, отколкото подравняването на градинските пътечки в продължение на цял месец — но проявяваше далеч по-малко милост към Сестри, отколкото към подчинените й новачки и Посветени. Не една Сестра беше прекарвала следващите няколко дни в чудене дали все пак тегленето на браната няма да е за предпочитане.
Те заситниха към вратата, изгаряйки от нетърпение да напуснат миг по-скоро. Заседателки или не, никоя нямаше да пристъпи толкова високо в Кулата, без да я е призовала лично Елайда. Тя заопипва ресните на шарфа си и се усмихна доволно. Да, все пак тя беше господарката в Бялата кула. За Амирлинския трон това просто си беше в реда на нещата.
Но преди забързалата се групичка Заседателки да стигне до прага, лявото крило на вратата се отвори и вътре пристъпи Алвиарин — тесният й шарф на Пазителка почти се губеше на фона на копринената рокля, пред която дори одеждите на Велина изглеждаха овехтели.
Елайда усети как собствената й усмивка се изкриви и почна да се стапя. Алвиарин държеше някакъв пергаментов свитък. Странно, какви неща може да забележи човек в такъв момент. Алвиарин я нямаше от почти двайсет дни, изчезнала беше от Кулата, без дума да каже, нито бележка да остави, без някоя да види дори, че е тръгнала, и Елайда вече беше започнала с удоволствие да си я представя как лежи затрупана от снега край някой речен бряг или е отнесена от водите и се плъзга под дебелия покров на леда.
Шестте Заседателки се заковаха на място колебливо, след като Алвиарин не се отмести да им направи път. Дори една Пазителка с влиянието на Алвиарин не можеше да си позволи да се изпречва на пътя на Заседателки. Въпреки че Велина, уж жената с най-голямо самообладание в Кулата, трепна, кой знае защо. Алвиарин хвърли хладен поглед към Елайда, после огледа Заседателките и веднага разбра всичко.
— Мисля, че това трябва да го оставиш на мен — каза тя на Седоре с тон, съвсем малко по-топъл от сипещия се навън сняг. — Майката обича да обсъжда грижливо декретите си, както знаеш. Това няма да е първият път, когато е променила решението си, след като си е положила подписа. — И протегна крехката си ръка.
Седоре, чието високомерие обикновено изпъкваше дори сред Жълтите, почти не се поколеба преди да й връчи кожената папка.
Елайда изскърца със зъби от бяс. Седоре я беше мразила в продължение на пет дни, потънала до лакти във вряла вода над дъските за търкане на прането. Следващия път Елайда щеше да й намери нещо не толкова приятно. Може би при Силвиана, в края на краищата. Или да почисти отходните ями!
Алвиарин отстъпи настрани, без дума да каже, и Заседателките излязоха, въвзвръщайки си донякъде достойнството на Съвета. Алвиарин затвори енергично вратата зад тях и закрачи към Елайда, прелиствайки в движение листовете в папката. Декретите, които тя беше подписала, надявайки се Алвиарин да е мъртва. Разбира се, не беше разчитала на сляпата надежда. Не го беше изрекла открито пред Сеайне, за да не би някой да разбере и да каже на Алвиарин, когато се върне, но Сеайне вече бе запретнала ръкави според указанията, за да проследи пътеката на измяната, която със сигурност щеше да доведе до Алвиарин Фрейдхен. Но Елайда се беше надявала. О, колко се беше надявала!
Алвиарин замърмори под нос, докато ровеше в папката.
— Това може да мине, струва ми се. Но не и това. Това обаче определено не! — Смачка един от декретите, подписан и подпечатан от Амирлинския трон, и го хвърли с пренебрежение на пода. Закова се пред позлатения стол на Елайда, с Пламъка на Тар Валон, изработен от лунни камъни най-отгоре на високия му гръб, и плесна папката заедно с пергамента, който бе донесла на масата. След което плесна самата Елайда през лицето така, че пред очите й заиграха черни точици.
— Смятах, че се разбрахме за това, Елайда. — Пред гласа на тази жена-чудовище зимната виелица навън й се стори ласкава. — Знам как да отърва Кулата от тъпите ти грешки и няма да търпя да правиш нови зад гърба ми. Ако много настояваш, можеш да си сигурна, че ще се погрижа да бъдеш свалена, усмирена и да виеш под брезовата пръчка пред всяка новопостъпила и дори пред слугите!
Елайда с усилие задържа ръката си да не опипа зашлевената буза. И без огледало знаеше, че е зачервена. Трябваше да внимава. Сеайне все още не бе намерила нищо, иначе щеше да е дошла. Алвиарин можеше да отвори уста и да разкрие пред целия Съвет пълния провал с отвличането на момченцето ал-Тор. Можеше да се погрижи да я свалят и да я усмирят, и да я набият отгоре на това, но Алвиарин държеше и още една стрела на тетивата си. Товейн Газал предвождаше петдесет Сестри и двеста души от гвардията на Кулата срещу Черната кула, за която Елайда бе сигурна, когато се беше разпоредила, че приютява може би двама-трима мъже, способни да преливат. А те се бяха оказали стотици. Стотици! И все пак, макар Алвиарин да стоеше сега пред нея и да я гледаше така студено отгоре, тя продължаваше да разчита на Товейн. Черната кула щеше да потъне в пламъци и кръв, беше Предрекла тя, и по руините й щяха да крачат Сестри. Това със сигурност значеше, че все някак Товейн щеше да победи. Нещо повече, останалата част от Прорицанието й беше казало, че Кулата ще възвърне цялата си слава под нейна власт, че самият ал-Тор ще трепери пред нейния гняв. Алвиарин бе чула словата да се сипят от устата на Елайда, когато Прорицанието я бе обладало. А по-нататък не помнеше нищо, не бе разбрала и собствената си орис. Елайда чакаше търпеливо. Трикратно щеше да й го върне! Но можеше да бъде търпелива. Засега.
