Ранд свали ръкавиците си и махна на Бореан да си прибере подноса. Деймир Флин се беше надигнал от пищно гравираната скамейка пред шатрата, докато Ранд се смъкваше от седлото. Почти плешив, само с рехав бял кръг около темето, Флин приличаше повече на дядо, отколкото на Аша’ман. Дядо с набръчкано и загрубяло лице и вдървен крак, видял повече свят, отколкото може да предложи родната ферма. Мечът на бедрото му изглеждаше съвсем на мястото си, както можеше да се очаква от бивш войник от гвардията на кралицата. Ранд му вярваше повече, отколкото на всеки друг от тях. В края на краищата Флин беше спасил живота му.
Флин му оттаде чест с юмрук на гърдите и когато Ранд му отвърна с кимване, закуцука към него и изчака слугите да се отдалечат с конете, след което заговори с тих глас:
— Торвал е тук. Пратил го е М’хаил, казва. Искаше да те изчака в шатрата за заседания. Поръчах на Наришма да го държи под око. — Това беше заповед на Ранд, макар той сам да не беше сигурен защо я издаде. Никой, дошъл от Черната кула, не можеше да бъде оставян насаме. Флин опипа колебливо с пръст Дракона на яката на черната си куртка. — Не остана доволен, като разбра, че си повишил всички ни.
— Не остана, така ли? — отвърна тихо Ранд и пъхна ръкавиците си под колана. И тъй като Флин го изгледа все така несигурен, добави: — Всички го заслужихте. — Канил се беше да изпрати един от ашаманите при Таим — Водача, М’хаил, както го наричаха Аша’ман — но сега Торвал можеше да отнесе посланието му. В шатрата за заседания? — Поръчай да донесат закуски — каза той на Флин и даде знак на Хопдил и Дашива да го последват.
Флин отново отдаде чест, но Ранд вече бе закрачил и черната кал мляскаше под ботушите му. Не го посрещнаха възгласи сред бушуващия вятър. Помнеше, когато името му възторжено отекваше сред множество гласове. Освен ако не бяха спомените на Луз Терин. Стига Луз Терин да беше истински. Цветен проблясък съвсем на ръба на гледеца му, смътно усещане, че някой се протяга да го докосне по гърба. Той тръсна глава и се постара да се съсредоточи.
Палатката за заседания представляваше голям платнен павилион на червени ивици, разпъван преди време из равнините на Маредон, сега кацнал точно в средата на стана на Ранд, обкръжен от тридесет разкрача гола земя. Тук никога нямаше стражи, освен когато Ранд се срещаше с благородниците. Всеки, който се опиташе да проникне тук, щеше да бъде забелязан от хиляди озъртащи се погледи. Три знамена на високи пилони образуваха триъгълник около продълговатата шатра — Изгряващото слънце на Кайриен, Трите полумесеци на Тийр и Златните стършели на Иллиан, а над пурпурния покрив, по-високо от тях, се издигаха Знамето на Дракона и Знамето на Светлината. Вятърът ги вееше и те плющяха, дори стените на шатрата трепериха под поривите му. Вътре дебели килими с дълги ресни оформяха пода, а единствената мебел беше огромна маса, пищно гравирана и позлатена, инкрустирана със слонова кост и тюркоази. Купища карти почти скриваха плота й.
Торвал надигна глава от картите, явно готов да среже с грубоватия си език всеки, дошъл да му досажда. Мъж на почти средна възраст и по-висок от всеки друг, освен Ранд и айилците, той гледаше студено над острия си нос, който буквално трепереше от възмущение. Драконът и Мечът лъщяха на яката на куртката му под светлината на лампите на стойки. Куртката беше копринена, черна, фино скроена, като за лорд. Мечът му беше с позлатена дръжка, увенчана с блестяща червена гема. Друг рубин сияеше с тъмен блясък на пръстена на лявата му ръка. Човек не можеше да обучи мъже да се превърнат в живо оръжие, без да им позволи известна доза арогантност, но Ранд все пак не харесваше Торвал. Но пък не му беше нужен гласът на Луз Терин, за да е подозрителен към всеки мъж в черна куртка. Доколко можеше наистина да се довери дори на Флин? И все пак трябваше да ги води. Аша’ман бяха негово творение и негова отговорност.
Торвал видя, че влезлият е Ранд, и отдаде чест, но изражението му почти не се промени. Зъбата уста имаше още първия път, когато Ранд го беше видял.
— Милорд Дракон — проговори той с тарабонския си акцент, все едно че поздравява равен на себе си. Или че прави благороден жест към някой по-нисш. Самоувереният му поклон обхвана също Хопвил и Дашива. — Моите поздравления за завладяването на Иллиан. Голяма победа, нали? Трябваше да се донесе вино, за да вдигна тост, но този млад… Вречен… изглежда, не разбира от заповеди.
В ъгъла Наришма леко помръдна и сребърните звънчета в краищата на двете му тъмни плитки издрънчаха. Лицето му беше потъмняло от южното слънце, но повечето неща във външността му си бяха останали непроменени. Бе по-възрастен от Ранд и по-млад от Хопвил, но червенината, покрила бузите му, беше от гняв, не от смут. Гордостта му от наскоро спечеления Меч беше мълчалива, но дълбока. Торвал му се усмихна, с бавна усмивка, едновременно насмешлива и заканителна. Дашива се изсмя късо и млъкна.
— Какво търсиш тук, Хорвал? — попита грубо Ранд и хвърли Драконовия скиптър и ръкавиците върху картите и след тях — и меча си в ножницата. Върху картите, които Торвал нямаше никаква причина да оглежда. Не, не му беше нужен гласът на Луз Терин.
Торвал сви рамене, извади от джоба на куртката си някакво писмо и го подаде на Ранд.
— М’хаил ви изпраща това, — Хартията беше снежнобяла и дебела, с печата с Дракон, ударен върху овален къс син восък, блестящ със златни жилки. Човек можеше почти да си помисли, че е изпратен от Преродения Дракон. Таим наистина имаше високо мнение за себе си. — М’хаил ми каза да ви предам, че приказките за Айез Седай в Муранди с армия са верни. Според мълвата, те са бунтовнички срещу Тар Валон — озъбената усмивка на Торвал не скри неверието му, — но се придвижват към Черната кула. Скоро могат да се превърнат в опасност, нали?
Ранд счупи с пръсти великолепния печат.
— Към Кемлин са тръгнали, не срещу Черната кула, и не са заплаха. Заповедите ми са изрични. Оставете Айез Седай на мира, освен ако те не ви нападнат.
— Но как може да сте сигурен, че не са заплаха? — настоя Торвал. — Може би са тръгнали към Кемлин, както твърдите, но ако се окаже, че грешите, няма да го разберем, преди да ни нападнат.
— Торвал може и да е прав — вметна замислено Дащива. — Аз лично не бих се доверил на жени, които са ме затваряли в сандък, а тези не са положили никакви клетви. Или са се клели?
— Казах, оставете ги на мира! — Ранд плесна силно с длан по масата и Хопвил подскочи от изненада. Дашива се намръщи раздразнено, но на Ранд му беше все едно за настроенията на Дашива. Случайно — сигурен беше, че е съвсем случайно — дланта му попадна на Драконовия скиптър. Ръката му потрепера от желанието да го вдигне и да го забие в сърцето на Торвал. Изобщо нямаше нужда от никакъв Луз Терин. — Аша’ман са оръжие, което ще бъде насочвано там, където аз кажа, и няма какво да се стряскате като квачки всеки път, когато Таим се уплаши от шепа Айез Седай, отседнали да вечерят в същия хан. Ако трябва, мога да дойда, за да ви го кажа по-ясно.
— Сигурен съм, че няма нужда от това — побърза да го увери Торвал. Добре че това поне изтри иронията от устата му. С присвити очи, той разпери ръце почти свенливо, едва ли не за прошка. И явно изплашено. — М’хаил просто искаше да ви уведомя. Вашите заповеди се четат на глас всеки ден по време на „Утринните упътвания“, след „Кодекса на вярата“.
— Това е добре. — Ранд съхрани студенината в гласа си и едва се сдържа да не се намръщи. Точно от този скъпоценен М’хаил се боеше мъжът пред него, не от Преродения Дракон. Боеше се, че Таим ще приеме зле, ако нещо казано от него навлече гнева на Ранд върху главата на Таим. — Защото ще убия всеки от вас, който се приближи до тези жени в Муранди. Ще сечете там, където аз ви насоча.
Торвал се поклони вдървено и промърмори:
— Както кажете, милорд Дракон. — Зъбите му се оголиха в подобие на усмивка. Дашива отново се изсмя късо, а Хопвил се подсмихна едва-едва.
Наришма обаче не прояви никакво задоволство от притеснението на Торвал — дори не му обърна внимание. Гледаше Ранд с немигащи очи, сякаш долавяше някакви подмолни течения, които се изплъзваха на останалите. Много жени и немалко мъже го смятаха просто за хубавичко момче, но пък твърде големите му очи изглеждаха по-вещи, отколкото на мнозина други.
