Ранд дръпна ръката си от Драконовия скиптър, приглади писмото и го разтвори. Ръцете му почти не трепереха. Торвал се усмихна, лекичко и малко кисело, все едно че не е забелязал нищо. Наришма намести крак до стената на палатката и се отпусна.
Точно в този момент пристигнаха закуските, поднесени най-тържествено от пищна процесия след Бореан — опашка от иллианци, кайриенци и тайренци в различните им ливреи. Един от слугите носеше сребърен поднос с кани за всеки вид вино, а други двама мъкнеха табли със сребърни халби за горещия пунш и вината с подправки и тънки стъклени бокали за другите. Младеж с розови бузки, облечен в ливрея с жълти и зелени ивици, носеше празен поднос, на който да се насипва, а мургава жена в черно и жълто пристъпваше след него само за да поднася каните. Следваха тави с ядки и подсладени плодове, сирена и маслини, и за всеки вид — по един отделен мъж или жена. По знак на Бореан всички слуги се понесоха в тържествен танц, с поклони и реверанси, като всеки отстъпваше встрани, за да отвори път на следващия да поднесе даровете си.
Ранд си взе греяно вино с подправки, но остави чашата, от която се вдигаше пари, на масата и се зае с писмото. Нямаше никакво обръщение, нито предисловие. Таим мразеше да се обръща към Ранд с каквато и да е титла, въпреки че се стараеше да го прикрива.
Имам честта да докладвам, че към този момент на служба в Черната кула са двадесет и девет Аша’ман, деветдесет и седем Вречени и триста двадесет и двама Бойци. За съжаление, имаше шепа дезертьори, чиито имена са заличени, но загубите от тренировките са приемливи.
В момента на терена разполагам по всяко време с петдесет групи за наемане, в резултат на което почти всеки ден към списъците се добавят по трима-четирима мъже. До няколко месеца Черната кула ще се изравни с Бялата, както заявих, че ще стане. След годила Тар Валон ще трепери пред нашата чет.
Храстът с боровинките обрах лично. Малък храст се оказа и трънлив, но удивително много плодчета за такъв размер.
Шазрим Таим
М’хаил
Ранд се навъси и изтласка… храста с боровинки… от ума си. Каквото трябваше да се направи, трябваше да се направи! Целият свят плащаше цена за съществуването му. Той самият щеше да умре заради тази цена, но целият свят я плащаше.
Бездруго имаше и други неща, заради който да се въси. По трима-четирима души на ден? Не беше ли твърде самонадеян Таим? Вярно, при тази скорост само след няколко месеца щяха да разполагат с повече мъже, които могат да преливат, отколкото бяха Айез Седай, но и най-новата Сестра имаше зад гърба си години на обучение. Част от което се отнасяше точно за това как да се справи с преливащ мъж. Не искаше да разсъждава за каквото и да било стълкновение между Аша’ман и Айез Седай, които знаят пред какво са изправени; кръв и мъка щеше да е единственият резултат, каквото и да станеше. Целта на Аша’ман обаче не беше Бялата кула, каквото и да си мислеше Таим. Въпреки че да изглежда така щеше да е изгодно, стига това да накараше Тар Валон да пристъпва предпазливо. Един Аша’ман трябваше само да знае как да убива. Стига да имаше достатъчно от тях, за да го направят на подходящото място и в подходящото време, и стига да доживееха достатъчно, за да могат да го направят — това бе всичко, заради което бяха създадени.
— Колко са дезертьорите, Торвал? — попита той тихо, вдигна чашата със сребърния обков и отпи глътка, все едно че отговорът нето интересуваше. Виното трябваше да го сгрее, но джинджифилът и омайното орехче загорчаха на езика му. — Колко са загубите в тренировките?
Торвал тъкмо се съвземаше от богатия избор напитки и закуски, потриваше ръце и оглеждаше с вдигнати вежди всевъзможните вина: правеше се на голям познавач, правеше се, че всичко е поднесено за него. Дашива си беше взел първата поднесена му напитка и стоеше и се въсеше на бокала си, сякаш бе пълен с помия. Торвал посочи един от подносите и килна замислено глава — но думите му бяха готови.
— Деветнадесет са дезертьорите досега. М’хаил заповяда да ги убиваме, където ги намерим, и главите им да се връщат за назидание. — Взе парченце захаросана круша и се усмихна ведро. — Три глави висят в момента като плодове на Дървото на предателите.
— Добре — отвърна мрачно Ранд. На мъже, които бягат, не можеше да се разчита, че няма да избягат и по-късно, когато животът им щеше да зависи от това дали ще останат на поста си. А на такива мъже не можеше да се позволи да тръгнат по свой път — онези окаяници по хълмовете, дори да се измъкнеха, бяха по-малко опасни от един мъж, обучен в Черната кула. Дървото на предателите? Таим беше страхотен в изобретяването на имена. Но хората имаха нужда от такива клопки, от символите и имената, от черните куртки и игличките, за да се крепят заедно. Докато дойдеше времето да загинат заедно. — Следващия път, когато посетя Черната кула, искам да видя главите на всички дезертьори.
Второ парче захаросана круша, почти стигнало до устата на Торвал, изпадна от пръстите му и оцапа фината му дреха.
— При такова усилие може да се затрудни наборът — промълви той. — Дезертьорите не се сочат сами с пръст.
Ранд издържа погледа му, докато Торвал не сведе очи.
— Колко са загубите в обучението? — настоя той. Ашаманът с острия нос се поколеба. — Колко?
Наришма се изпъна и загледа напрегнато Торвал. Хопвил също. Слугите продължиха плавния си безмълвен танц, предлагайки подносите си на мъжете, които вече не ги забелязваха. Бореан се възползва от това, че Наришма се е залисал, за да долее виното в сребърната му халба.
Торвал сви рамене някак подчертано небрежно.
— Петдесет и един. Тринадесет обгорени и двадесет и осем загинали на място. Останалите… М’хаил им сипва нещо във виното и повече не се събуждат. — Тонът му изведнъж стана злокобен. — Може да настъпи внезапно, по всяко време. Един още на втория ден запищя, че под кожата му започнали да лазят паяци. — Усмихна се злобно към Наришма и Хонвил, та дори и към Ранд. — Разбирате ли? Няма защо да се тревожи човек, че може да полудее. Нито сам ще пострадаш, нито друг ще нараниш. Просто си лягаш и заспиваш… завинаги. По-милостиво дори от опитомяването, ако знаехме как става. По-милостиво, отколкото ако те оставят и побъркан, и лишен от Извора, нали? — Наришма му отвърна с втренчен поглед, изпънат като струна на лютня, забравил за халбата в ръката си. Хопвил отново се замръщи на нещо, което, изглежда, виждаше само той.
— По-милостиво е — промълви мрачно Ранд и остави чашата си на масата. Нещо във виното. „Почерняла е душата ми от кръв и е прокълната.“ Не беше мъчителна тази мисъл, нито режеща, нито хапеща. Просто констатация на факт. — Милост, която всеки би пожелал, Торвал.
Злата усмивка на Торвал се стопи и той въздъхна тежко. Сметката беше проста: на десет мъже по един загинал, на петдесет — по един полудял. Със сигурност щеше да има и други. Рано беше още и човек не можеше да предвиди кога ще го сполети. Ако не друго, същата съдба заплашваше и Торвал.
Изведнъж Ранд забеляза Бореан. Взря се за миг в нея, докато разгадае изражението, изписано на лицето й, и когато осъзна какво е, едва се сдържа да не й се скара. Как смееше да изпитва жал? Нима си мислеше, че Тармон Гай’дон ще бъде спечелена без кръв? Пророчествата за Дракона предричаха пороища от кръв!
— Напуснете — каза й той и тя подбра мълчаливо слугите. Но докато ги подкарваше навън, очите й останаха изпълнени със състрадание.
Ранд замълча навъсен, мъчеше се да измисли с какво да повдигне духовете, но нищо не му идваше наум. Жалостта носеше слабост също като страха, а трябваше да са силни. За да посрещнат това, което ги чакаше, всички трябваше да се превърнат в стомана. Негово творение бяха и негова отговорност.
Вглъбен в мислите си, Наришма се взираше безизразно в парата, вдигаща се от виното му, а Хопвил не отместваше очи от платнището на палатката, сякаш се мъчеше да види нещо отвън. Торвал поглеждаше Ранд накриво и се мъчеше да върне язвителната усмивка на устните си. Само Дашива бе безразличен и скръстил ръце, оглеждаше Торвал като кон за продан.
