Между рида и хълмовете се простираха петна гъст шубрак и ивици суха трева, килим от кафяво и жълто, лъснат от дъжда. Само допреди няколко дни земята беше толкова напукана, че му се струваше, че ще изпие цяла река, без нищо да се промени. А после дойдоха пороищата, пратени от Създателя в последен жест на милост, или навярно от Тъмния в изблик на черен хумор. Не знаеше кое от двете. Сега под копитата на конете се плискаше кал на всяка втора крачка. Надяваше се, че това няма да продължи дълго. Разполагаше с малко време, според това, което му бе докладвал Хопвил, но не и вечност. Няколко седмици може би, ако извадеше късмет. А му трябваха месеци. Светлина, години му трябваха, години, които никога нямаше да има!
С усиления си от Силата слух можеше да чуе какво си говорят мъжете зад него. Грегорин яздеше коляно до коляно с Марколин, мъчеха се да задържат плащовете си срещу вятъра и си говореха тихо за мъжете отпред, за опасенията си, че мъжете могат да решат да се бият. Никой от двамата не се съмняваше, че ще бъдат съкрушени, ако окажат съпротива, но се бояха как това щеше да се отрази на Ранд и на чувствата му към Иллиан, ако иллианци решаха да се бият срещу него, след като Бренд вече бе мъртъв. Все още не можеха да се насилят да нарекйт Бренд с истинското му име, Самаил. Самата представа, че един от Отстъпниците беше властвал в Иллиан, ги плашеше дори повече от това, че сега ги управляваше Преродения Дракон.
Дашива, присвит в седлото на сивушкото си като човек, който никога досега не е виждал кон, мърмореше сърдито под нос. На Древния език, който той говореше и четеше свободно като някой библиотекар. Ранд поназнайваше малко, но не достатъчно, за да може да разбере какво мърмори този особняк. Сигурно се оплакваше от времето — макар да беше фермер, Дашива не обичаше да е на открито, освен когато небето е чисто.
Само Хопвил яздеше мълчаливо, загледан навъсено в нещо оттатък хоризонта, и косата и плащът му плющяха почти толкова диво като на Дашива. От време на време стискаше неволно дръжката на меча си. Ранд трябваше да го заговори на три пъти преди Хопвил да се сепне изненадан и да изравни дорестия си кон с Тай’дайшар.
Ранд го изгледа. Младият мъж — вече не момче — беше наедрял, откакто Ранд го бе видял за първи път, въпреки че носът и ушите му все още изглеждаха направени като за по-голям човек. Дракон, златен върху червен емайл, сега стоеше от другата страна на сребърния меч на високата му яка, също както на Дашива. Някога бе казал, че цяла година ще се смее от радост, когато получи Дракона, но сега гледаше Ранд, без да мигне, сякаш виждаше нещо през него.
— Това, което си разбрал, е добра вест — каза му Ранд. Само усилието го задържа да не се опита да скърши Драконовия скиптър в юмрука си. — Добре се справи. — Очаквал беше Сеанчан да се върнат, но не толкова скоро. И не да изскочат така, като от нищото, поглъщайки цели градове на една хапка. Когато научи, че някои търговци в Иллиан са го знаели от дни, преди някой от тях да си помисли да уведоми Деветимата — беше на косъм да не срине града до основи. Но вестта беше добра, или поне толкова добра, колкото можеше да е при тези обстоятелства. Хопвил беше Пътувал до Амадор, до близките му околности и сеанчанците, изглежда, чакаха там търпеливо. Може би за да смелят онова, което бяха погълнали. Светлината дано да дадеше да се задавят с него! Той стисна юздите, за да охлаби хватката си на гравираната с Дракон счупена дръжка на копието. — Ако Мор донесе и наполовина толкова добри вести, ще ми остане време да успокоя Иллиан, преди да се заема с тях — Ебу Дар също! Светлината дано да изгореше Сеанчан! Само го отвличаха, не трябваше да отклонява вниманието си точно сега, а не можеше да ги пренебрегне.
Хопвил не каза нищо, само го гледаше.
— Да не си притеснен, че е трябвало да убиеш жени? — „Дезора, от Мусара Рейин, и Ламеле, от Пушлива вода на Миагома, и…“ Ранд потисна траурната литания, потекла инстинктивно сред Празнотата, още в началото й. Нови имена се бяха появили в този списък, имена, които той не помнеше кога бяха добавени. Лежин Арно, Червена сестра, загинала в опита да го превърнат в пленник на Тар Валон. Тя със сигурност нямаше място тук, но го беше получила. Колавер Сайган, която се беше обесила, вместо да приеме присъдата му. Други. Мъже бяха загивали с хиляди, по негова заповед или от неговата ръка, но това, което измъчваше сънищата му, бяха лицата на жените. Всяка нощ заставаше пред безмълвно винящите го техни очи. Може би очите им бяха това, което усещаше в последно време.
— Казах ти за дамане и сул’дам — промълви той кротко, но вътре в него кипна гняв, като пламък, плъзнал се подобно на паяжина в покоя на Празнотата. „Светлината да ме изгори дано, аз съм убил повече жени, отколкото могат да поемат и най страшните кошмари! Ръцете ми са почернели от кръвта на жени!“ — Ако не беше помел онзи сеанчански патрул, те със сигурност щяха да те убият. — Не каза на Хопвил, че е трябвало да ги отбегне, да избегне необходимостта да ги убива. Твърде късно беше за това. — Съмнявам се, че дамане дори е знаела как да заслони един мъж. Не си имал избор. — И по-добре беше, че всички те са мъртви, вместо да се измъкнат с вестта за мъж, който може да прелива и който е дошъл като съгледвач.
Хоцвил разсеяно опипа обгорелия си ляв ръкав. Сеанчанците не бяха загинали толкова лесно и бързо.
— Струпах телата в една кухина — каза той равнодушно. — С конете, всичко. Изгорих всичко на пепел. Бяла пепел, която се разпиля на вятъра като сняг. Изобщо не ме притесни.
Ранд долови лъжата, но Хопвил имаше да се учи. Трябваше да се научи в края на краищата. Бяха това, което бяха, и толкова. И толкова. Лия, от Косайда Чарийн, име, написано в огън. Моарейн Дамодред, друго име, което изпепеляваше душата, вместо само да пари. Една безименна Мраколюбка, запаметена само по лице, която бе загинала под меча му край…
— Ваше величество — извика Грегорин и посочи напред. Откъм дърветата в подножието на хълма се показа самотен мъж и застана предизвикателно в очакване. Носеше лък, стоманена шапка и покрита с медни плочи кожена ризница, стегната с широк колан на кръста.
Ранд пришпори Тай’дайшар към него. Силата бушуваше в него. От хора сайдин можеше да го защити.
Отблизо видът на лъкометеца се оказа не чак толкова респектиращ. Ръжда покриваше шлема и ризницата му и той изглеждаше целият подгизнал, окалян до бедрата, с влажна коса, полепнала по тясното му лице. Кашляше тежко и триеше дългия си нос с опакото на ръката си. Тетивата на лъка му обаче бе добре изпъната — нея той беше пазил грижливо от дъжда. И перцата на стрелите, стърчащи от колчана му, също изглеждаха сухи.
— Ти ли си водачът тук? — подвикна Ранд.
— Може да се каже, че говоря от негово име — отвърна предпазливо мъжът с тясното лице. — Защо? — Когато и останалите пристигнаха на галоп зад Ранд, той пристъпи на място и тъмните му очи зашариха като на заклещен язовец. Заклещени, язовците ставаха опасни.
— Дръж си езика, човече! — сопна се Грегорин. — Говориш пред Ранд ал-Тор, Преродения Дракон, Господаря на Утрото и краля на Иллиан! На колене пред своя крал! Как ти е името?
— Този ли е Преродения Дракон? — попита непознатият със съмнение. Огледа Ранд от короната на главата до подметките на ботушите, спирайки се за миг на позлатената тока с фигурата на Дракон на колана на меча, и поклати глава, сякаш беше очаквал да види някой по-стар или по-величествен. — И Господар на Утрото, викаш? Нашият крал никога не се е наричал така. — Изобщо не понечи да коленичи, нито благоволи да се представи. Лицето на Грегорин помръкна при тона на непознатия и може би от дръзкия отказ на мъжа да приеме Ранд за крал. Марколин кимна леко, сякаш не беше очаквал нещо друго.
Влажните шубраци сред дърветата се размърдаха. Ранд го чу много лесно и усети как изведнъж сайдин изпълва Хопвил. Хопвил беше престанал да се взира в нищото и оглеждаше напрегнато линията на дърветата, с див блясък в очите. Дашива, смълчан, отметна тъмните кичури от лицето си и се огледа с досада. Наведен напред в седлото си, Грегорин сърдито отвори уста. Огън и лед този път, но все още не смърт.
