Твърде много презрение имаше наоколо. Тайренците и кайриенците се мразеха взаимно. Иллианците и тайренците се презираха. "Само кайриенци и иллианци се понасяха донякъде, но и между тях имаше търкания. Въпреки че между двете държави не съществуваше дългогодишната история на взаимни кръвопролития както между Тийр и Иллиан, все пак кайриенците бяха чужденци, дошли с ризници и оръжие, на иллианска земя, посрещнати в най-добрия случай хладно и сравнително поносимо само защото следваха Ранд. Но въпреки всичкото това мръщене, перчене и опити да заговорят едновременно, пърхайки около Ранд сред вихъра на развяните от вятъра плащове, сега всички те имаха една обща цел. Донякъде.
— Ваше величество — каза припряно Грегорин, кланяйки се от отрупаното си с позлата седло, — моля ви да позволите аз да отида вместо вас, или Първи капитан Марколин. — Квадратно подстриганата брада, оставяща горната му устна оголена, обграждаше закръглено лице, набръчкано от грижа. — Тези хора знаят, че сте крал — прокламациите ви се четат във всяко село и на всеки кръстопът, както се казва по нашему — но те може да не проявят подобаващата се почит към короната ви. — Марколин със силните си челюсти, гладко избръснат, изгледа Ранд с тъмните си, дълбоко хлътнали очи, без да издаде какво се крие зад безстрастното му лице. Етаирите бяха лоялни към короната на Иллиан и Марколин беше достатъчно стар, за да помни дните, в които Трам ал-Тор е бил неговият началник, Втори капитан, но само той си знаеше какво мисли за Ранд ал-Тор като крал.
— Милорд Дракон — припя Вейрамон, още докато се покланяше, без да изчака Грегорин да довърши. Той винаги припяваше и изглеждаше, че се перчи дори на гърба на коня. Пищните му кадифета, плисираните коприни и водопадите от дантела почти покриваха ризницата му, а острата му като на козел сива брада издаваше цветиста миризма на благовония. — Тази паплач е твърде нищожна, за да занимава лорд Дракона лично. Пратете псета да хващат псета, ще кажа аз. Нека иллианците да ги изкоренят. Душата ми да изгори, те досега нищо не са направили в служба на вас, освен да приказват. — Ако го слушаше човек, договорът с Грегорин си беше живо оскърбление. Толмеран беше толкова длъгнест, че пред него и Вейрамон изглеждаше трътлест, и достатъчно трезвомислещ, за да приглуши лустрото в облеклото си; не беше глупак, и освен това беше съперник на Вейрамон, но и той бавно кимна в знак на съгласие. Капка приятелство към иллианците не можеше да се намери тук.
Семарадрид изкриви устни към тайренците, но се обърна към Ранд, намесвайки се рязко след Вейрамон.
— Това сборище е десет пъти по-голямо от всички, които сме срещали досега, милорд Дракон. — Все едно му беше на него за краля на Иллиан и много малко за Преродения Дракон, само дето тронът на Кайриен щеше да го даде Ранд, а Семарадрид се надяваше, че ще бъде даден на някой, който може да го следва, вместо да се бие. — Те сигурно са лоялни на Бренд, иначе нямаше да останат толкова много заедно. Боя се, че разговорите с тях ще са губене на време, но ако трябва да им поговорите, позволете ми поне да обкръжа позицията им с достатъчно стомана, за да разберат какво ги чака, ако прекрачат чертата.
Росана изгледа Семарадрид ядосано. Висока жена, с ледено сини очи. Тя също едва го изчака да довърши и заговори:
— Дойдох от доста далече и вложих прекалено много, за да загинете точно сега, и то за нищо — рече тя грубо. Не по-глупава от Толмеран, Росана бе изявила претенции за място в съветите на великите лордове, въпреки че върховните лейди на Тайрен го правеха рядко, и „груба“ беше най-точното определение за нея. Въпреки ризниците, които носеха повечето благороднички, никоя не предвождаше ратниците си в битка, но Росана носеше на седлото си боздуган и понякога на Ранд му се струваше, че би го използвала с удоволствие. — Съмнявам се, че на онези иллианци им липсват лъкове — продължи тя, — а е нужна само една стрела, за да убие Дори Преродения Дракон. — Марколин присви замислено устни и кимна, преди да се е овладял, а после двамата с Росана се спогледаха смаяни, всеки от двамата по-изненадан от другия, че се е оказал на едно и също мнение с вечния си враг.
— Тези селяци едва ли щяха да намерят смелост в себе си да останат с оръжие, без някой да ги окуражава — продължи гладко Вейрамон, пренебрегвайки Росана. Много беше опитен в пренебрегването на всички и всичко, което не желаеше да вижда или чува. Виж, той беше глупак. — Ако ми позволи милорд Дракона, бих го посъветвал да потърси източника сред тези Деветима.
— Протестирам за оскърбленията на тази тайренска свиня, ваше величество! — изрева Грегорин и десницата му посегна към меча. — Протестирам от цяло сърце!
— Този път са прекалено много — заяви в същия миг Семарадрид. — Повечето ще се обърнат срещу вас при всички случаи, още щом им обърнете гръб. — Ако се съдеше по многозначителното му въсене, можеше да има предвид както мъжете по гористите хълмове, така и тайренците. Сигурно така беше. — По-добре да ги избием и да се приключи!
— Питал ли съм за мнения? — сопна им се Ранд. Брътвежите секнаха отведнъж и остатана да се чува само плющенето на плащовете и знамената под напора на вятъра. Изведнъж го обкръжиха безизразни лица, не едно от които — пребледняло. Не знаеха, че държи Силата, но го познаваха. Не всичко от онова, което знаеха, бе истина, но толкова по-добре, че го вярваха. — Ти ще дойдеш с мен, Грегорин — продължи той с по-нормален глас. И все още твърд. От стомана само разбираха те. Омекнеше ли, щяха да тръгнат срещу него. — И ти, Марколин. Другите да останат тук. Дашива! Хопвил!
Всички непосочени по име бързо подкараха конете си назад, докато двамата ашамани сръгаха своите да се присъединят към Ранд и иллианците изгледаха облечените в черно мъже сякаш и те щяха да предпочетат да останат. Освен всичко друго, Корлан Дашива ръмжеше и си мърмореше сам, както често правеше напоследък. Всички бяха наясно, че сайдин рано или късно довежда мъжете до лудост, а Дашива с простоватото си грубо лице определено изглеждаше на ръба на лудостта: дългата му невчесана коса се вееше на вятъра, той ближеше устни и клатеше глава. Колкото до това, Ибин Хопвил, едва шестнадесетгодишен и още с мъх по бузите, беше навъсен и гледаше втренчен в нещо отвъд всички и всичко наоколо. Ранд поне знаеше защо е така.
Когато ашаманите се приближиха, Ранд не можа да се сдържи да не килне глава на една страна и да се вслуша, макар че това, в което се вслуша, беше вътре в главата му. Аланна беше там, разбира се; нито Празнотата, нито Силата не го променяха и на косъм. Разстоянието отслабваше този усет само до това, което беше сега — усет, че съществува, някъде далече на север — и все пак днес имаше нещо повече, нещо, което беше усещал няколко пъти напоследък, смътно и едва-едва доловимо. Шепот за изумление някакво, може би, или за гняв, рязък полъх за нещо, което му беше трудно да улови. Тя трябваше в този момент да изпитва нещо много силно и свързано с него, за да може да го усети толкова отдалече. Може би й липсваше. Кисело му стана от тази мисъл. Тя не му липсваше. Да пренебрегне Аланна напоследък му беше по-лесно, отколкото преди време. Тя беше там, но не и гласът, който крещеше за смърт и убийство всеки път, когато пред очите му се появяха Аша’ман. Луз Терин си бе отишъл. Освен ако онова усещане за някой, който го гледа в тила, някой, който го докосва по рамото с пръст, не беше той. Имаше ли го наистина онзи лудешки смях в глъбините на мисълта му? Или беше неговият собствен? Мъжът беше там! Беше!
Едва сега усети, че Марколин го гледа втренчено и че Грегорин още по-съсредоточено се прави, че не го вижда.
— Още не — каза им той кисело и почти се засмя от това, че те го разбраха веднага. Облекчението се изписа съвсем ясно на лицата им, за да е нещо друго. Не беше луд. Все още не. — Хайде — каза им той и подкара Тай’дайшар надолу по склона в раван. Въпреки мъжете, които го последваха, чувстваше се сам. Въпреки Силата, чувстваше се празен.
