Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Селанде не изглеждаше смутена.

— Да, милейди — отвърна тя спокойно. Твърде умна и достатъчно бърза.

Вятърът за миг се усили, листата по дърветата прошумоляха, мъртвият листак по земята също, и Файле съжали, че не притежава ущите на Перин. Носа и очите му също. Нямаше значение, ако някой я видеше с васалите й, но подслушвачите щяха да са друга работа.

— Много добре си се справила, Селанде. Всички. — Перин разбираше тукашните опасности не по-малко, отколкото още по̀ на юг. Разбираше ги, но като повечето мъже разсъждаваше колкото с ума си, толкова и със сърцето си. Една жена трябваше да е практична, да пази мъжа си от беди. Това беше най-първият съвет на майка й, когато се омъжи. — Още призови се връщате в Бетаал и ако получите вест от мен, ще направите ето какво…

Дори очите на Селанде се разшириха от изненада, когато продължи, но никой не промърмори и най-плахо възражение. Файле щеше да се изненада, ако го бяха направили. Указанията й бяха по същество. Рискове съществуваха, но при тези обстоятелства не изглеждаха много големи.

— Някакви въпроси? — попита накрая тя. — Разбрахте ли всички?

В един глас Ча Файле отвърнаха:

— Живеем, за да служим на своята лейди Файле.

А това значеше, че щяха да служат на любимия й вълчо, все едно дали ги искаше, или не.

* * *

Мейгдин се размърда в постелята си върху коравата земя и отвори очи. Това й беше името сега. Ново име, за един нов живот. Мейгдин, по майка й, и Дорлайн, по едно имение, което беше някога нейно. Нов живот срещу един стар и вече приключил, но връзките в сърцето й не можеха да се скъсат. А сега… сега…

Сухите листа леко изшумолиха и тя се надигна и видя смътния силует, крачещ между дърветата. Лейди Файле, връщаща се към палатката си от там, където бе ходила. Приятна млада жена, с добро сърце и сладкодумна. Все едно от каква порода беше съпругът й, тя със сигурност имаше знатен произход. Но млада. И неопитна. Това навярно щеше да е от полза.

Мейгдин отпусна глава на наметалото, което си беше увила за възглавница. Светлина, какво правеше тя тук? Да се хваща на служба като слугиня на една лейди! Не. Трябваше да заложи поне на увереността в себе си. Все още можеше да я намери. Можеше. Ако поровеше по-надълбоко. Дъхът й секна при шума на стъпките наблизо.

Таланвор тихо коленичи до нея. Беше без риза и лунните лъчи блестяха по гладките мускули на гърдите и раменете му, лицето му бе скрито в сенки. Лек ветрец разроши косата му.

— Що за лудост е това? — попита той тихо. — Да приемаш служба? Какво си намислила? И не ми говори глупости как си щяла да започнеш нов живот; не го вярвам. Никой не го вярва.

Тя се опита да се извърне, но той я докосна по рамото. Не приложи никакво усилие, но я спря като с оглавник. Светлина, дано само не се разтрепери! Светлината не я чу, но поне успя да запази гласа си спокоен.

— Ако не си забелязал, трябва да си намеря вече място в живота. По-добре слугиня на лейди, отколкото в някоя кръчма. Можеш да се чувстваш свободен да си вървиш, ако тази служба не те устройва.

— Ти не си абдикирала от ума си или от гордостта си, когато си се отказала от трона? — промълви той. Да я изгори Лини дано, че му го е казала! — Ако си решила да се преструваш, че си го направила, съветвам те да избягваш Лини да те хване насаме. — И й се изкиска! Изкиска й се, при това, ах, колко щедро! — Тя иска да си поговори с Мейгдин и подозирам, че няма да е толкова нежна с Мейгдин, колкото беше с Мургейз.

Тя се изправи сърдито и избута ръката му.

— Ти сляп ли, си, глух ли си? Преродения Дракон имал планове за Елейн! Светлина, нямаше да ми хареса дори само да знаеше името й! Едва ли е чиста случайност, че попаднах на един от близките му сподвижници, Таланвор. Не може да е случайно!

— Да ме изгори дано, знам, че не е случайно. Надявах се, че греша, но… — Говореше не по-малко сърдито от нея. Нямаше право да й говори така! — Елейн е в безопасност в Бялата кула, Амирлинския трон няма да я пусне да иде при един мъж, който може да прелива, дори той да е Преродения Дракон — особено ако е той! — а Мейгдин не може нищо да направи нито с Амирлинския трон, нито с Преродения Дракон, или с Лъвския трон. Единственото, което може да направи, е или да си скърши врата, или да й срежат гърлото, или…

— Мейгдин Дорлайн може да следи какво става! — прекъсна го тя, най-вече за да прекъсне ужасната му тирада. — Да слуша може! Може да… — Тя млъкна раздразнена. Какво наистина можеше да направи? Изведнъж си даде сметка, че си седи така в тънката нощница, и набързо се загърна в одеялата. Нощта всъщност изглеждаше малко прохладна. Или може би кожата й беше настръхнала заради невидимия цоглед на Таланвор, вперен в нея? Мисълта предизвика руменина на бузите й. Дано само той да не го забележеше. За щастие, гласът й също стана по-разгорещен. Не беше някакво си момиченце, та да се изчервява, защото един мъж я гледал! — Ще направя каквото мога, каквото и да е то. Все ще ми се удаде някаква възможност да науча нещо или да направя нещо, което да помогне на Елейн, и ще я използвам!

— Опасно решение — каза спокойно той. Тя съжали, че не може да види добре лицето му в тъмното. Само за да разчете изражението му, разбира се. — Чу го как заплаши да обеси всеки, който го погледне накриво. Мога да го повярвам, при мъж с очи като неговите. Като някой звяр. Дори се изненадах, когато пусна онзи — мислех, че ще му разкъса гърлото! Ако разбере коя си ти, коя беше… Балвер може да те издаде. Той така да не обясни защо ни помогна да избягаме от Амадор. Може би смяташе, че кралица Мургейз ще му даде нова позиция. Сега вече знае, че няма шанс за това, и може да пожелае да се домогне до благоволението на новия си господар и новата си господарка.

— Ти наистина ли се боиш от лорд Перин Златоокия? — запита го тя презрително. Светлина, мъжът беше изплашил и нея! Очите му бяха като на вълк. — Балвер има достатъчно ум, за да си държи езика зад зъбите. Всичко, което каже, ще се отрази и на него, в края на краищата. Ако ти се боиш, тогава яхай коня и тръгвай!

— Винаги ми го хвърляш това в лицето — въздъхна той и се отпусна отново. Не можеше да види очите му, но ги усещаше. — Яхай коня и се махай, казваш. Имаше някога един войник, влюбен в кралицата си отдалече, знаейки, че е безнадеждно, знаейки, че никога не би се осмелил да й го каже. Сега кралицата я няма, останала е само жената и аз се надявам. Да ме изгори дано, ако не се надявам! Ако искаш да напусна, Мейгдин, кажи ми го. Една думичка само: „Тръгвай!“. Само една дума.

Тя отвори уста. „Само една дума. Светлина, само една дума! Защо не мога да я кажа? Светлина, моля те!“ За втори път тази нощ Светлината отказа да чуе. Тя остана сгушена глупаво в одеялата, с отворена уста, и лицето й ставаше все по-горещо и по-горещо.

Ако отново се беше изкискал, щеше да го промуши с ножа на колана си. Ако се беше изсмял, или да даде само някакъв знак за тържество… Вместо това той се наведе и нежно я целуна по очите. Тя простена; не можеше да се помръдне. Отворила широко очи, го изгледа как се изправи. Надвисна над нея под лунните лъчи. Беше кралица — бивша кралица, — свикнала да командва, свикнала на трудни решения в трудни времена, но точно сега сърцето й заби лудо и изби мисълта от главата й.

— Ако беше казала „тръгвай“, щях да погреба надеждата си, но никога не бих могъл да те оставя.

Едва след като той се загърна в одеялата си, тя успя да се насили да легне отново и се зави със своите. Дишаше на пресекулки, сякаш беше пробягала няколко мили. Нощта наистина беше станала хладна; не трепереше, а потръпваше. Таланвор беше твърде млад. Прекалено млад! Още по-лошото беше, че той бе прав. Да го изгори дано за това! Слугинята на една лейди нищо не можеше да направи, за да повлияе на събитията, а ако този убиец на Преродения Дракон с вълчите очи разбереше, че държи Мургейз Андорска в ръцете си, можеха да я използват срещу Елейн, вместо да й помогне. Нямаше право да е прав, след като тя не искаше да е прав! Нелогичността на тази мисъл я разгневи. Все пак имаше някакъв шанс да може да свърши нещо добро! Трябваше да има!

51
{"b":"283520","o":1}