Ранд бе облякъл най-хубавите си одежди, за да изпъква от пръв поглед. Силата беше облизала върха на копието и бе излъскала Драконовия скиптър до огледален блясък, и още един такъв език бе лъснал Короната от мечове така, че златото блестеше. Позлатената тока с главата на Дракона на колана на меча му улавяше светлината, както и златните ширити, покриващи синия му копринен сюртук. За миг той дори съжали, че беше махнал скъпоценните камъни, украсявали някога дръжката на меча му и ножницата. Тъмната глиганска кожа беше удобна за хващане, но такова нещо можеше да носи всеки прост ратник. А хората трябваше да разберат кой е той. И Сеанчан да разберат кой е дошъл, за да ги унищожи.
Отпуснат на широкото седлр на Тай’дайшар, той гледаше нетърпеливо към благородниците, все още суетящи се по хълмовете. Малко встрани от низината Гедвин и Рочаид седяха на седлата си пред своите хора, всички строени в изрядно каре, Вречените в първите редици, Бойците — подредени зад тях. Изглеждаха готови за парад. Толкова посивели или почти оплешивели, колкото и млади — неколцина бяха млади колкото Хопвил или Мор, — но всеки от тях беше достатъчно силен, за да отвори Праг. Такова беше изискването. Флин и Дашива чакаха зад Ранд заедно с Адли, Мор, Хопвил и Наришма. И двама вдървени на седлата си знаменосци — един тайренец и един кайриенец — с брони и шлемове, излъскани до блясък. Пурпурното Знаме на Светлината и дългото бяло Знаме на Дракона висяха унило. Ранд бе приел Силата още в шатрата си, където моментното му замайване нямаше да се забележи, и сега рехавият дъждец се изливаше с един пръст встрани от тялото му и около коня.
Покварата на сайдин се усещаше днес особено тежко, като дебел слой гранясала мас, процеждаща се през порите му и проникваща навътре в костите. Мърсяща душата му. Смятал беше, че вече е привикнал донякъде на гадостта й, но ето че днес от нея му прилошаваше по-силно, отколкото от смразения огън и разтопения студ на самия сайдин. Напоследък удържаше Извора колкото може по-често, приемайки гадостта, за да избегне прилошаването при загребването на Силата. А можеше да се окаже смъртоносно, ако позволеше гадостта да го отвлече от тази борба. Навярно по някакъв начин тя беше свързана с изблиците на замайване. Светлина, все още не можеше да си позволи да полудее, а не можеше и да умре. Все още не. Все още имаше твърде много работа да се свърши.
Той притисна левия си крак в хълбока на Тай’дайшар, просто за да усети допира на дългия вързоп, затегнат между коженото стреме и пурпурната платнена попона под седлото. Всеки път, когато го докоснеше, нещо се вклиняваше в покрова на Празнотата. Очакване, примесено навярно с нотка страх. Добре обучен, конят почна да възвива наляво и Ранд трябваше да дръпне юздите, за да го изправи отново. Кога все пак щяха да се подредят благородниците? Ранд стисна зъби от нетърпение.
Спомняше си как като момче бе чувал мъжете да се смеят, че когато валяло и греело слънце, Тъмния биел Семирага. Този смях понякога беше боязлив и старият Кен Буйе винаги изръмжаваше, че след това Семирага ще е много ядосана и ще подгони малките момченца, които се врат в краката на възрастните. Като малък, за Ранд това бе предостатъчно, за да го накара да побегне. Сега обаче му се искаше Семирага наистина да дойде, точно в този момент. Щеше да я накара да проплаче.
„Нищо не може да накара Семирага да заплаче — промърмори Луз Терин. — Тя кара другите да плачат, но сама не плаче никога.“
Ранд тихо се изсмя. Ако дойдеше днес, наистина щеше да я разплаче. Нея и всички останали Отстъпници заедно, ако дойдеха днес. А съвсем сигурно щеше да разплаче сеанчанците.
Не всички бяха доволни от заповедите, които беше дал. Мазната усмивка на Сунамон изчезваше, когато мислеше, че Ранд не го гледа. Ториан носеше в дисагите си шише, несъмнено с ракия, или по-скоро няколко шишета, защото отпиваше на яки глътки и шишето в ръката му така и не пресъхваше. Семарадрид, Марколин и Тихера дойдоха един по един да възразят със строги лица заради нищожния брой на войската. Само допреди няколко години близо шест хиляди души щяха да изглеждат предостатъчна чет за водене на каквато и да е война, но сега те бяха виждали вече армии от десетки, стотици хиляди, както в дните на Артур Ястребовото крило, а за да тръгнат срещу Сеанчан, искаха още повече. Не разбираха, че петдесетината ашамани са такъв чук, за какъвто не могат и да мечтаят. Ранд се зачуди какво ли щяха да кажат, ако им заявеше, че той самият е достатъчно голям чук. Дори си беше мислил да го направи сам-самичък. И все още бе възможно да се стигне до това.
Дойде и Вейрамон — не му харесваше, че ще получава заповеди от Башийр, нито фактът, че ще трябва да прекосяват планините — много трудно беше да се осъществи конен щурм сред планините — и още няколко неща сигурно не му харесваха, Ранд беше сигурен в това, но Ранд не го остави да ги изреди.
— Салдеецът, изглежда, смята да ме постави на десния фланг — измърмори пренебрежително Вейрамон и се намръщи, сякаш десният фланг, кой знае защо, беше нещо крайно обидно. — А и тази пехота, милорд Дракон. Наистина смятам, че…
— Аз пък смятам, че е крайно време да си строиш хората — каза му хладно Ранд. Отчасти леденият му тон се дължеше на това, че се рееше в лишената от чувства Празнота. — Иначе няма да си на никой фланг. — Имаше предвид, че ще го остави зад себе си, ако не стане готов навреме. Глупакът му с глупак със сигурност нямаше да може да забърка големи неприятности, оставен в това пусто място само с малцината си ратници. Ранд щеше да се върне преди да е успял да се придвижи до най-близкото село.
Кръвта от лицето на Вейрамон се отцеди.
— Както заповяда милорд Дракона — отвърна той и извърна коня си — висок дорест жребец с яки гърди.
Бледоликата лейди Айлил дръпна юзди пред Ранд, придружена от Върховната лейди Анайела. Странна двойка. И не само държавите им се мразеха взаимно. Айлил беше висока за кайриенка, макар и само за кайриенка, и всичко по нея излъчваше достойнство и финес, от дъгите на веждите й и извивката на облечената й в червена ръкавица китка, та чак до извезаната с перли пелерина, просната по задницата на сивкавата й кобила. За разлика от Семарадрид, Марколин, Вейрамон или Тихера, тя дори не мигна като видя как капките дъжд се плъзгат покрай него, без изобщо да го докосват. Анайела обаче примигна. И ахна. И се изкикоти в шепа. Анайела беше стройна и гъвкава тъмноока красавица, пелерината й също беше украсена е рубини и освен това бе извезана със златни ширити, но приликата й с Айлил свършваше дотук. Анайела беше смес от елегантност и превзетост. Когато се покланяше, белият й кон също се покланяше, сгъвайки предните си крака. Вярно, това правеше впечатление, но само впечатление, поне според Ранд.
— Милорд Дракон — каза Айлил, — трябва отново да изразя протеста си срещу включването ми в тази експедиция. — Гласът й беше хладно сдържан, ако не и съвсем недружелюбен. — Ще пратя ратниците си където и когато заповядате, но нямам никакво желание лично да влизам в разгара на битка.
— О, не — добави Анайела и присви деликатно рамене. Дори тонът й беше превзет! — Отвратително нещо са това битките. Така казва моят Майстор на коня. Вие, разбира се, няма да ни накарате да отидем, нали, милорд Дракон? Чували сме, че проявявате изключителна грижа за жените. Нали, Айлил?
Ранд толкова се удиви, че Празнотата се срина и сайдин изчезна. Дъждовните капки западаха по косата му и се просмукаха в палтото му, но в първия миг, стиснал седлото, за да се задържи изправен, докато виждаше пред себе си четири жени вместо две, беше твърде зашеметен, за да го усети. Колко знаеха те? Били го чували? Колко ли хора още го знаеха? Как бе могъл да го научи който и да е? Светлина, според мълвата той беше убил Мургейз, Елейн, Колавер и навярно още сто жени, и всяка следваща — по-зловещо от предишната! Преглътна дълбоко, за да не повърне. Това само отчасти се дължеше на сайдин. „Да ме изгори дано, колко ли шпиони има тук, които ме следят?“ Мисълта сякаш изръмжа в главата му.
