„Мъртвите дебнат — изшепна Луз Терин. — Мъртвите нивга не скланят очи.“ Ранд потръпна.

— Наистина се старая да внимавам с жените — отвърна им той, след като бе в състояние отново да проговори. „По-бързо от един мъж и по много по-нищожен повод.“ — Тъкмо затова искам да ви държа край себе си през следващите няколко дни. Но ако наистина не ви харесва чак толкова, мога да отзова някой от ашаманите. В Черната кула ще сте в пълна безопасност. — Анайела изписука мило, но хубавичкото й лице пребледня.

— Не, благодаря — отвърна след пауза Айлил, абсолютно спокойна. — Предполагам, че ще е по-добре да обсъдя с моя Капитан на пиката какво може да очакваме. — Но се спря, докато извръщаше кобилата си, и изгледа Ранд накриво. — Моят брат Торам е… несдържан, милорд Дракон. И дори напорист. Аз не съм.

Анайела се усмихна прекалено сладко на Ранд и дори се фръцна лекичко, преди да я последва, но след като му обърна гръб, бързо сръга коня си и дори го плесна с камшичето с отрупана със скъпоценности дръжка, за да изпревари другата жена. Белият кон показа изненадваща бързина.

Най-сетне всички се построиха и колоните се оформиха, проточвайки се като змии през ниските хълмове.

— Започнете — каза Ранд на Гедвин, който възви коня си и зарева команди на мъжете си. Осмината Вречени подкараха напред и слязоха на терена, който бяха запаметили, с лице към ридовете. Единият изглеждаше познат — среброкос мъж, чиято остра тайренска брада изглеждаше непривично на набръчканото му лице на селяк. Осем вертикални черти от ослепително синя светлина се завъртяха и се превърнаха в отвори, разкриващи съвсем леко отличаващи се една от друга осем гледки към дълга, обрасла с редки дървета планинска долина, преминаваща в стръмен проход. В Алтара. В планините Венир.

„Избий ги — простена умоляващо Луз Терин. — Твърде опасни са, за да живеят!“ Без да мисли, Ранд потисна гласа. Всеки друг преливащ мъж предизвикваше тази реакция от страна на Луз Терин. Ранд вече бе престанал да се чуди защо.

Ранд промърмори команда и Флин примигна, след което побърза да се присъедини към редицата и да запреде девети Праг. Никой не беше толкова голям, колкото Ранд можеше да направи, но всеки можеше да пропусне волски впряг, макар и с мъка. Смятал беше да го направи сам, но не можеше да рискува отново да привлече сайдин пред очите на всички. Забеляза, че Гедвин и Рочаид го гледат, с еднакво разбиращи усмивки на лицата. И Дашива също — намръщен, устните му помръдваха беззвучно. Дали беше само от въображението му, или Наришма също го гледаше накриво? И Адли? И Мор?

Ранд неволно потръпна. Да не се доверява на Гедвин и Рочаид си беше просто проява на благоразумие, но дали вече не беше стигнал до онова, което Нинив наричаше „страховете“? Някакъв вид лудост, проникваща до костите ти, мрачна подозрителност към всички и към всичко. Имало беше един от Коплинови, Бенли, който смяташе, че всички заговорничат против него. Беше умрял от глад още когато Ранд бе малко момче — отказваше да яде от страх, че ще го отровят.

Ниско приведен над шията на Тай’дайшар, Ранд мина най-широкия Праг. Този на Флин, както се оказа, но точно в този момент можеше да мине и през Прага на Гедвин. Беше първият, стъпил на земята на Алтара.

Останалите го последваха бързо, най-напред — ашаманите. Дашива се загледа навъсено в Ранд, както и Наришма, но Гедвин веднага започна да се разпорежда с Бойците си. Един по един те се затичаха напред, отвориха си Прагове и минаха през тях, теглейки конете след себе си. Нагоре по долината ярки отблясъци светлина показаха, че се отварят и затварят нови Прагове. Аша’ман можеха да Пътуват на къси разстояния, без първо да запаметяват терена, от който тръгват, и така да покриват разстоянията далеч по-бързо, отколкото с езда. Много скоро останаха само Гедвин и Рочаид, ако не се брояха Вречените, задържащи своите Прагове. Другите щяха да се развърнат на запад в търсене на Сеанчан. Салдейците се прехвърлиха от Иллиан и се качиха по конете. Воините на Легиона се разпръснаха на бегом сред дърветата, със заредени арбалети. В тази околност можеха да се придвижват не по-бавно от конниците.

Докато останалата част от армията изплуваше сякаш от въздуха, Ранд подкара нагоре, натам, накъдето бяха поели ашаманите. Зад гърба му се издигаха високи планински зъбери, като стена, преграждаща падината, но на запад върховете стигаха почти до Ебу Дар. Той усили до лек галоп.

Башийр се изравни с него преди да достигне прохода. Дорестият му кон беше дребен — повечето салдейци яздеха дребна порода коне, — но бърз.

— Никакъв сеанчанец не се мярка тъдява, както изглежда — подхвърли той почти небрежно, гладейки мустаци с кокалчето на палеца си. — Но можеше и да има. Тенобия бездруго сигурно ще поиска да набучат главата ми на пика затова, че съм тръгнал след един жив Прероден Дракон, да не говорим за мъртъв.

Ранд се намръщи. Навярно можеше да вземе Флин да го пази откъм гърба и Наришма, и… Флин беше спасил живота му; значи трябваше да му е верен. Но хората се променяха. А Наришма? Дори след… Усети мраз при мисълта за риска, който беше поел. Не „страховете“. Наришма беше доказал, че е верен, но въпреки това рискът си беше налудничав. Също толкова налудничав, колкото да бяга от погледи, за които дори не беше сигурен, че съществуват, да бяга нанякъде, където нямаше никаква представа какво може да го очаква. Башийр бе прав, но на Ранд не му се искаше да го обсъждат повече.

Склоновете, стесняващи се нагоре към прохода, бяха от гол камък и с щръкнали канари с всякаква големина, но сред естествения камък се въргаляха останките от някогашна огромна статуя. Свита длан, голяма почти колкото гърдите му, стиснала дръжка на меч със счупен връх — острието бе по-широко от дланта му. Огромна глава на жена, с напукано лице и корона, която сякаш бе направена от изправени кинжали, някои от които все още цели.

— Коя е била според теб? — попита той. Кралица, разбира се. Дори търговци и учени да бяха носили корони в далечни времена, само владетели и пълководци си бяха вдигали статуи.

Башийр се изви на седлото си да огледа главата, преди да заговори.

— Обзалагам се, че е някоя кралица на Шиота — най-сетне отрони той. — Едва ли е по-стара. Веднъж видях една статуя, направена в Еарон, и толкова беше изтрита от времето, че човек не може да познае на мъж ли е, или на жена. Завоевателка ще да е била, инак нямаше да я покажат с меч. А доколкото си спомням, в Шиота давали такава корона на владетелите си, които разширявали границите им. Май я наричаха Короната от мечове, а? Някоя Кафява сестра сигурно ще може да ти каже повече.

— Няма значение — отвърна му раздразнено Ранд. Наистина приличаха на мечове.

Башийр обаче продължи, свъсил сивите си вежди и гробовно сериозен.

— Предполагам, че хиляди са я превъзнасяли, наричали са я „Надеждата на Шиота“, сигурно дори са вярвали, че е такава. По нейно време тя сигурно е вдъхвала страх и почит не по-малко от Артур Ястребовото крило по-късно, но сега дори Кафявите сестри едва ли знаят името й. Когато умреш, хората започват да забравят кой си бил и какво си направил, или си се опитал. Всеки рано или късно умира, и всеки бива забравен, рано или късно, но проклет да съм, ако има смисъл да умреш преди да ти е дошло времето.

— Нямам такова намерение — отвърна му рязко Ранд. Знаеше къде смята да загине, макар и не кога. Поне мислеше, че знае.

С крайчеца на едното си око долови някакво движение, отзад долу, където голият камънак отстъпваше на рехави шубраци и редки дървета. На петдесет крачки от него един мъж излезе на открито и надигна лък, плавно изпъваики перцата на стрелата до бузата си. Всичко като че ли стана наведнъж.

С ръмжене, Ранд завъртя Тай’дайшар, сграбчи сайдин и сладостта на живота се вля в него заедно с гадостта на покварата. Главата му се завъртя. Стрелците станаха двама. Жлъч се надигна в гърлото му, докато се бореше с дивите, неудържими приливи на Силата, мъчещи се да го изпепелят до кости и да го вкочанят от студ. Не можеше да ги удържи под контрол; единственото, което можеше да направи, беше да остане жив. Отчаяно се опита да изчисти взора си, да може да види достатъчно ясно, за да запреде потоците, които едва-едва можеше да оформи, с гаденето, нахлуло в него толкова мощно, колкото Силата. Стори му се, че чу как Башийр извика. Стрелците пуснаха стрелите.