На изток през Тремалкинг задуха вятърът, където светлокожите люде на народа Амаяр оряха нивите си, правеха фино стъкло и порцелан и следваха мира на Водния път. Народът Амаяр не обръщаше внимание на света отвъд няколкото пръснати островчета на архипелага, понеже Водният път учеше, че този свят е само илюзия, огледално отражение на една вяра, но все пак някои се заглеждаха към вятъра, носещ прах и силен летен зной по време, когато трябваше да падат тежки зимни дъждове, и си спомняха за приказките, чути от Ата-ан Миере. Приказки за света отвъд и за пророчество някакво, което предстояло да се сбъдне. Някои поглеждаха към един хълм, на който от земята се издигаше масивна каменна ръка, държаща чиста кристална сфера, по-голяма от много къщи наведнъж. Народът на Амаяр си имаше свои пророчества и някои от тях говореха за ръката и сферата. И за края на илюзиите.
Вятърът продължи да духа напред през Морето на бурите, на изток под обгарящо слънце сред небе, останало без облаци, плющеше по гребените на огромни зелени вълни, биеше се с ветрове от юг и с ветрове от запад и завихряше надигащите се долу вълни. Все още ги нямаше бурите от разгара на зимата, макар че зимата трябваше вече наполовина да си е отишла, и ветровете и теченията, които кръстосващият океана народ използваше, за да обикаля покрай брега от Края на света до Майен и отвъд него, и обратно, си бяха като през лятото. На изток зави вятърът, над развълнувания океан, сред който се надигаха и плющяха с опашки огромни китове, рееха се летящи риби на изпънатите си перки, дълги повече от две крачки, на изток, а след това възви на север и на североизток, над малките флотилии рибарски лодки, влачещи мрежите си сред по-плитките морета. Някои от тези рибари стояха зяпнали и се взираха в огромната флота високи кораби, които яздеха устремно тежкия дъх на вятъра: едни биеха издутите талази с плоските си носове, други ги цепеха с тесни — и в знамената на тях — златен ястреб, стиснал в ноктите си мълния; множество развети знамена като поличба за идеща буря. На изток и север, и още нататък, и вятърът стигна просторния, изпълнен с кораби залив на Ебу Дар, където стотици кораби на Морския народ се полюшваха като в много други пристанища, чакайки словото на Корамуур, Избраника.
През залива задуха вятърът, подмятайки малки и големи кораби, през самия град, засиял в бяло под невъзмутимото слънце, над стени и опасани с цветни ивици куполи, улици и канали, гъмжащи с прословутото южняшко трудолюбие. Около блестящите куполи и по-тънките кули на Тарасинския палат се завихри вятърът, носейки вкус на сол и надигайки флага на Алтара — два златни леопарда на поле от червено и синьо, и знамената на Дома Мицобар, Меча и Котвата, зелено върху бяло. Не буря все още, но предвестник на буря.
Авиенда, която крачеше пред спътниците си по коридорите на палата, изведнъж усети, че настръхва. Познато усещане — усещане, че я следят. Бе го изпитала за последен път, когато все още беше венчана за копието. „Въображение — каза си тя. — Въображение и знание, че има врагове, срещу които не мога да се изправя!“ Не толкова отдавна същото това усещане за нещо, което лази по гърба ти, й бе подсказало, че някой се кани да я убие. Смъртта бе нищо, за да се бои от нея — всеки умираше, днес или по-късно — но тя не искаше да умре като впримчен заек. Тох имаше да срещне.
Покрай стените щъкаха слуги, навеждаха се в поклони и приклякаха в реверанси, и свеждаха очи, почти все едно че съзнаваха срама на живота, който живееха, но със сигурност не можеше точно те да са причината да й се иска да размърда раменете си. Беше се опитвала да се приучи да забелязва слугите, но дори сега, докато кожата на гърба й настръхваше, погледът й се плъзгаше покрай тях. Трябваше да е въображение и изопнати нерви. Днес, изглежда, беше ден на болно въображение и изопнати нерви.
За разлика от слугите, пъстрите гоблени по стените се набиваха в очите й, както и позлатените стойки на светилниците и висящите от тавана лампи. Тънки като хартия изделия от порцелан в червено, жълто, зелено и синьо стояха подредени във високите ниши редом с орнаменти от злато и сребро, от кост и кристал, камари и камари купи, вази, ковчежета и статуетки. Само най-красивите изделия наистина привличаха погледа й — каквото и да смятаха влагоземците, за нея красотата бе по-ценна от тежкото злато. А твърде много красота имаше тук. Нямаше да има нищо против да получи своята петина от това място.
Подразнена от себе си, тя се намръщи. Тази мисъл не бе особено почетна под покрив, който по своя воля ти е предложил заслон и вода. Вярно, без церемонии, но също и без кръвен данък, без стомана или принуда. И все пак по-добре, отколкото да мисли за едно малко момче, изгубило се някъде сред този потънал в развала град. Всеки град бе покварен — в това тя вече бе сигурна, след като бе видяла някаква част от четири такива човешки поселища поред — но Ебу Дар беше последният, където тя би оставила едно дете да обикаля на воля. Това, което не можеше да разбере, беше защо мислите за Олвер я спохождат непрекъснато, освен когато не ги потискаше. Той нямаше нищо общо с тох, който тя имаше към Елейн, а също и към Ранд ал-Тор. Копие на Шайдо бе поразило баща му, глад и мъки — майка му, но дори собственото й копие да бе поразило и двамата, момчето все пак беше дървоубиец, кайриенец. Защо трябваше толкова да се безпокои за едно момче от такава кръв? Защо? Тя се опита да се съсредоточи върху сплита, който трябваше да изтъче, но въпреки че го беше упражнявала под надзора на Елейн, докато не се научи да го постига дори насън, в мислите й все напираше образът на Олвер с широката му уста. Биргит се тревожеше за него дори повече от нея, но под гърдите на Биргит туптеше сърце особено меко за малки момчета. И особено за грозни.
Авиенда въздъхна и се отказа от опитите си да не обръща внимание на разговора на спътниците си, въпреки че раздразнението й изпука в тази нейна въздишка като нажежена мълния. Дори този разговор бе нещо по-добро, отколкото да се притеснява за един син на дървоубийци. Клетвопрестъпници. Презряна кръв, без която светът щеше да изглежда по-добре. Не беше нейна грижа и тревога. Изобщо. Във всички случаи Мат Каутон щеше да намери момчето. Той, изглежда, беше в състояние да намери всичко. И вслушването сякаш някак я успокои. А студените тръпки по кожата й спряха.
— Това изобщо не ми харесва! — мърмореше Нинив, продължавайки спора, започнал още в покоите им. — Лан, ти слушаш ли ме? — Несъгласието си го беше заявила най-малко двадесет пъти досега, но Нинив никога не се предаваше само защото е загубила спора. Ниска и тъмноока, тя крачеше свирепо, подритваше раздвоената си синя рокля, надигнала едната си ръка до дебелата си, дълга до кръста плитка, след което решително я дръпваше надолу, преди отново да я надигне. Нинив здраво държеше юздите на гнева и раздразнението си, когато с нея беше Лан. Или поне се стараеше. Това, че се бе венчала за него, я изпълваше с прекомерна гордост. Вталеното й извезано синьо сетре над ездитната рокля с жълти райета висеше разтворено и разкриваше твърде много гръд според влагоземските нрави, само за да може да изложи на показ тежкия му златен пръстен с печат, вързан на фина верижка на шията й. — Нямаш никакво право да обещаваш по този начин да се грижиш за мен, Лан Мандрагоран — продължи тя твърдо. — Не съм ти някаква си порцеланова статуетка!
А той крачеше до нея — мъж с прилични размери, стърчащ с повече от една глава и рамене над нея, и менящият цветовете си плащ на Стражник висеше на гърба му. Лицето му изглеждаше изсечено от камък, а погледът му претегляше заплахата у всеки подминаващ ги слуга, оглеждаше грижливо всяко кръстовище по коридорите и всяка ниша за скрити нападатели. Готовност се излъчваше от него, като от лъв, готов за смъртен скок. Авиенда беше отрасла в обкръжението на опасни мъже, но никой от тях не можеше да се сравни с Аан-аллейн. Ако самата смърт беше мъж, то смъртта щеше да е той.
— Ти си Айез Седай, а аз съм Стражник — отвърна й той с дълбок спокоен глас. — Да се грижа за теб е мой дълг. — Тонът му изведнъж се смекчи, в рязък контраст с ъгловатото му лице и мътните му, от нищо несмутими очи. — Освен това да се грижа за теб е копнежът на сърцето ми, Нинив. Всичко друго можеш да помолиш или поискаш от мен, но не и да те оставя да умреш, без да се опитам да те спася. В деня, в който ти умреш, ще умра и аз.
