— Как може да сте толкова сигурен? — попита замислено Перин.

— Както казах, милорд, държа ушите си отворени. Пророка, както разправят, е затворил доста ханове и кръчми, и е сринал онези, които смята за непочтени. Споменаха ми за няколко такива места, аз пък случайно знам, че в Абила има ханове със същите имена. Смятам, че е малко вероятно в друго градче да се намерят ханове със същите имена. — На лицето му отново пробяга тънка усмивка. И определено замириса самодоволно.

Перин се почеса замислено по брадата. Случайно си спомнил къде се намирали хановете, които Масема уж бил съборил. А ако се окажеше, че Масема изобщо го няма там, какво пък, нали тези слухове никнеха като гъби след дъжд. Този Балвер, изглежда, просто се опитваше да си придаде повече важност.

— Благодаря ви, господин Балвер. Ще го имам предвид. Ако чуете още нещо, гледайте да ме уведомите. — Обърна се да си тръгне, но мъжът го хвана за ръкава и Перин го изгледа през рамо.

Костеливите пръсти на Балвер се дръпнаха като опарени и той повтори един от птичите си поклони и заразтърква сухите си длани.

— Простете, милорд. Боя се да не ви се стори много нахално, но бих ви посъветвал да не приемате Белите плащове така лековато. Да ги отбягвате е умно, но може да се окаже невъзможно. Сега те са много по-близо, отколкото сеанчанците. Еамон Валда, новият лорд-капитан командир, поведе повечето от тях към северна Амадиция още преди Амадор да падне. Той също беше тръгнал да хване Пророка, милорд. Валда е опасен човек, а също и Радам Асунава, Великият инквизитор. Пред него дори Валда изглежда добродушен. А мисля, че никой от двамата не питае добри чувства към вас, милорд. Простете. — Той отново се поклони, поколеба се и продължи гладко: — С ваше позволение, това, че милорд вее знамето на Манедерен, е доста окуражително. Милорд ще се окаже доста сериозен противник за Валда и Асунава, стига да внимава.

Докато го гледаше как се отдръпва заднишком с поклони, Перин си помисли, че е разбрал вече, поне отчасти, историята на Балвер. Явно, че и той бягаше от Белите плащове. Причината можеше да е нищо и никаква, само едно засичане на улицата и поглеждане накриво, но явно и Балвер им имаше зъб. А и остър ум имаше, след като бе разбрал от един поглед какво значи Червеният орел. А и остър език с господин Джил.

Джил беше клекнал до Мейгдин и й говореше на скоропоговорка въпреки опитите на Лини да го накара да млъкне. Мейгдин се извърна и се загледа към Балвер, докато той бързаше през дърветата към редицата от коли, но от време на време извръщаше очи и към Перин. Останалите се струпаха около нея й поглеждаха ту към Балвер, ту към Перин. Ако изобщо някога беше виждал група хора, загрижени какво ли е казал някой за тях, това бяха те. Но какво ли толкова се бояха, че може да е чул? Клевети зад гърба им, най-вероятно. Приказки за скандали с бившата им господарка, за лошо държане и други такива. Хората, като ги затвориш в един курник, обикновено започват да се кълват като кокошки. Ако беше това, може би трябваше да го спре, преди да се е стигнало до кръвопролитие. Ей го, Таланвор отново галеше дръжката на меча си! Какво смяташе все пак да прави Файле с този човек?

— Ейрам, искам да идеш и да поговориш с Таланвор и цялата групичка. Кажи им какво ми каза Балвер. Пусни го между другото, но им кажи всичко. — Това трябваше да успокои страховете за доносничество. Файле твърдеше, че слугите трябва да се предразположат, все едно че са си у дома. — Сприятели се с тях, ако можеш, Ейрам. Но ако решиш да се залисваш по някоя от жените, гледай да е Лини. Другите две са заети.

Мъжът имаше гладка реч за пред всяка по-засукана жена, но сега беше едновременно изненадан и обиден.

— Както желаете, лорд Перин — измърмори той намусено. — Ще ви настигна скоро.

— Аз ще съм горе при айилците.

Ейрам примигна.

— Е, може да ми отнеме повечко време тогаз, щом ще трябва да се сприятелявам. Така като ги гледам, не ми приличат на хора, дето много търсят приятелства. — И това от устата на човек, който гледаше с подозрение всеки, който се доближеше до Перин освен Файле и никога не се усмихваше на никой, който не е облечен в пола.

Въпреки всичко той отиде и клекна на раздумка с Джил и другите. Дори отдалече си личеше, че са много сдържани. Продължаваха работата си и само от време на време отвръщаха с по една-две думи на Ейрам, и повече се споглеждаха помежду си, а по-рядко обръщаха очи към него. Плашливи като пъдпъдъци, усетили лисица. Но поне говореха.

Перин се зачуди в каква ли беля се е забъркал Ейрам с айилците — като че ли не бяха имали време за това! — но скоро престана да се чуди. Всяка по-сериозна беля с айилците означаваше някой да загине, и този някой нямаше да е айилец. Всъщност и той самият не гореше от нетърпение да се среща с Мъдрите. Той заобиколи по цялата кривина на хълма, но вместо да се изкачи по склона, краката му го поведоха през целия път до майенците. От техния бивак също се беше задържал колкото коже по-далеч, и то не само заради Берелайн. Имаше си и някои неудобства в това да имаш твърде силно обоняние.

За щастие, свежият ветрец беше отнесъл повечето воня настрана, въпреки че почти не облекчаваше жегата. Пот течеше по лицата на конните караули в червените им ризници. Като го забелязаха, те се вдървиха още повече на седлата си, което говореше нещо. Докато мъжете на Две реки яздеха като селяни, тръгнали към нивата, майенците обикновено бяха като статуи на гърба на коня. Да се бият обаче можеха. Светлината да дадеше дано да не се наложи.

Хавиен Нурел притича към него, закопчавайки палтото си в движение, още докато Перин подминаваше патрулите. Около дузина командири последваха Нурел по петите, всички със сюртуци и затягащи ремъците на ризниците си. Двама-трима носеха и шлемовете си с пера под мишница. Повечето бяха с години по-възрастни от Нурел, някои — два пъти по-стари от него, посивели мъже с корави, нашарени с белези лица, но наградата на Нурел за това, че бе помогнал в спасяването на Ранд, беше да го провъзгласят за втори след Гален, неговия „пръв лейтенант“, както му казваха.

— Първата още не се е върнала, лорд Перин — каза Нурел с поклон, поклониха се и останалите. Висок и слаб мъж, той вече не изглеждаше толкова млад, колкото преди Думайски кладенци. В очите му, видели повече кръв от повечето ветерани за двайсет битки, се долавяше напрегнатост. Но ако лицето му беше кораво, то в мириса му се долавяше и известно нетърпение да задоволи очакванията на Перин. В очите на Хавиен Перин Айбара беше човек, който може да полети във въздуха или да закрачи по водата, когато си поиска. — Сутрешните патрули не са видели нищо, тези, които се върнаха. Иначе щях да ви докладвам.

— Разбира се — каза Перин. — Аз… Просто исках да поразгледам малко.

Смяташе само да пообиколи, докато посъбере кураж да се изправи пред Мъдрите, но младият майенец го последва с останалите командири, следейки с тревога дали лорд Перин няма да забележи някаква нередност у Крилатата гвардия; присвиваше болезнено очи, щом се натъкнеха на гологърди мъже, мятащи зарове на някое одеяло, или някой още похъркващ сънливец — нали слънцето вече се беше вдигнало. Нямаше какво да се безпокои — за Перин лагерът изглеждаше спретнат и изпънат като по конец. Всеки мъж си имаше одеяла и седло за възглавница, няма и на две крачки от собствения си кон, вързан за дългото въже, изопнато между високи до гърдите колци, забити в земята. На всеки двадесет крачки беше накладен огън с натрупани като конус пики. Всичко това образуваше нещо като кутия около пет островърхи шатри, едната от които на златисти и сини ивици и по-широка от останалите четири, взети заедно. Много по-различно от безредието, царящо при мъжете на Две реки.

Перин крачеше енергично и се стараеше да не прилича на прекалено голям глупак. Но не беше много сигурен, че успява. От време на време го засърбяваше да се поспре, за да може да вдигне някое копито, без някой да припадне, но си припомни какво му каза Ейрам и се въздържа. Всички изглеждаха също толкова слисани от обиколката му, колкото и Нурел. Строги знаменосци кресваха на мъжете да скочат на крака и скоро като че ли целият лагер застана мирно. Перин забърза към края на бивака и трънливия склон към шатрите на Мъдрите. Само няколко Деви се мяркаха между редките дървета горе, и няколко гай-шайн.