Перин въздъхна, отпусна се на стола и отпи дълбоко от чая. Истината си беше, че побъркан или не, Ранд все пак беше прав. Ако Отстъпниците заподозряха какво е намислил, или Бялата кула, щяха да измислят някакъв начин да катурнат наковалнята върху краката му.

— Мога поне да лиша очите и ушите на Кулата от поводи за още приказки. Този път наистина ще изгоря онова проклето знаме. — И Вълчата глава също. Можеше да си играе колкото иска на лорд, но без проклетия пряпорец!

Пълните устни на Файле се присвиха осъдително и тя леко поклати глава. Смъкна се от стола, коленичи до него и го хвана за китките. Перин срещна равния й поглед с тревога. Когато го погледнеше толкова напрегнато, така сериозно, винаги се канеше да му каже нещо много важно. Или така да го обърка, че да не различава предно от задно. Мирисът й не му показа нищо. Опита се да престане да я души — твърде лесно щеше да изгуби самообладание и тогава тя наистина щеше да му качи на главата. Едно нещо беше научил, откак се бе оженил: с една жена човек трябва винаги да е нащрек. Твърде често дори и това се оказваше недостатъчно — всички жени правеха каквото си искат също като Айез Седай.

— Може би ще го премислиш, съпруже — измърмори тя. Тънка усмивка изви устните й, сякаш отново беше прочела мислите му. — Съмнявам се, че някой от всички, които са ни видели, откакто влязохме в Геалдан, знае какво означава Червеният орел. Но около град като Бетаал някои ще знаят. И колкото по-дълго се наложи да гоним Масема, толкова по-вероятно е.

Той дори не си направи труда да й отговори, че това е още една причина да се отърве от знамето. Файле съвсем не беше глупава и мисълта й течеше много по-бързо от неговата.

— Тогава защо да го държим — промълви той, — след като само привлича очите на хората към идиота, който, всеки ще си помисли, че е решил да извади Манедерен от гроба? — Някои мъже го бяха опитвали в миналото, както и жени: името на Манедерен будеше величави спомени и беше добре дошло за всеки, решил да вдигне бунт.

— Тъкмо защото ще привлече очите им. — Тя се наведе към него напрегната. — Към мъжа, опитващ се отново да вдигне знамето на Манедерен. По-дребните хорица ще ти се изсмиват в лицето, ще чакат час по-скоро да ги подминеш и ще се постараят да те забравят тутакси. Колкото до по-могъщите, те бездруго имат далеч по-големи грижи, за да ти обърнат внимание, освен ако не ги ощипеш по носовете. В сравнение със Сеанчан, с Пророка или с Белите плащове един мъж, опитващ се да разрее знамето на Манедерен, е дреболия. И мисля, че със сигурност мога да ти кажа, че и Кулата едва ли ще му обърне внимание, поне засега. — Усмивката й се разшири и блещукането в очите й показа, че ей сега се кани да каже най-важното. — Но най-важното е, че на никой няма да му хрумне, че този мъж прави нещо друго. — Изведнъж усмивката й изчезна и тя изпъна пръст пред носа му. — И не се наричай идиот, Перин т’Башийр Айбара. Дори между другото, като сега. Защото не си. — Мирисът й го боцна като тънки шипчета: не чак гняв, но явно недоволство.

Като живак. Като бекас, плеснал с криле и полетял по-бързо от мисълта. Във всеки случай по-бързо от неговата мисъл. Никога нямаше да му хрумне да се крие толкова… явно. Но я разбра. Беше като да се опитваш да скриеш, че си убиец, като се правиш на крадец. Но можеше и да свърши работа.

Той се ухили и целуна връхчетата на пръстите й.

— Пряпорецът остава. — Това май означаваше и Вълчата глава. Кръв и пепел! — На Алиандре обаче трябва да й се каже. Ако тя си помисли, че Ранд смята да ме направи крал на Манедерен и да й взема земите…

Файле се надигна рязко и така го погледна, че той се уплаши да не би да е сбъркал, че спомена за кралицата. Алиандре много лесно можеше да я подсети за Берелайн, а Файле замириса… бодливо. Настръхнало. Но каза само:

— Алиандре не може с нищо да притесни Перин Златооки. Тази птичка все едно е вече в примката, съпруже, тъй че е време вече да се замислим как да намерим Масема. — Тя коленичи изящно до едно от ковчежетата до стената на палатката, единственото сандъче без покривка, вдигна капака и заизважда навити на рула карти.

Перин се надяваше, че е права за Алиандре, понеже не знаеше какво да направи, ако се окажеше неправа. Да беше поне половината от това, за което тя го смяташе. Алиандре била впримчена птица, сеанчанците щели да изпопадат като парцалени кукли пред Перин Златоокия, а той през това време щял да спипа Пророка за гушата и да го заведе при Ранд, нищо че Масема разполагаше с десет хиляди души. Не за първи път осъзна, че колкото и да го наранява и обърква гневът й, това, от което най-много се бои, е да не я разочарова. Ако видеше някога това в очите й, сърцето му щеше да се пръсне.

Коленичи до нея и й помогна да разпънат най-голямата карта, включваща южната част на Геалдан и севера на Амадиция, след което започна да я разглежда, сякаш името на Масема щеше да изскокне от пергамента пред очите му. Самият той имаше още по-голяма причина от Ранд да държи на успеха. Независимо от всичко друго, не можеше да разочарова Файле.

Файле лежеше в тъмното й се вслушваше, докато не се увери, че басовото хъркане на Перин е влязло в ритъма на дълбокия сън, след което се измъкна от постелята, която деляха. Тъжна усмивка дожосна устните й, докато си навличаше нощната дреха през главата. Той наистина ли си мислеше, че не е разбрала как скри кревата навътре в леса една заран, докато товареха колите? Не че имаще нещо чак толкова против. Беше спала на голата земя поне толкова често, колкото и той. Беше се престорила на изненадана, разбира се, но умерено. Ако го беше пресилила, той пак щеше да започне да се извинява и сигурно щеше дори да се върне и да домъкне кревата обратно. Да направиш от един мъж добър съпруг си е изкуство, казваше майка й. Дали и за Дейра ни Галайн беше толкова трудно?

Пъхна стъпала в пантофките, загърна се с нощната роба и погледна колебливо към Перин. Събудеше ли се, щеше да я види ясно, но за нея той приличаше на загърната в сянка купчина. Дощя й се майка й сега да е тук, да й даде съвет. Обичаше Перин с всяка фибра на съществото си и той смущаваше всяка нейна фибра. Всъщност да разбере човек мъжете беше невъзможно, разбира се, но той бе толкова различен от всички мъже, с които беше отраснала. Никога не се перчеше, не се и присмиваше на себе си, а беше… скромен. Никога не беше допускала, че един мъж може да бъде скромен! Все твърдеше, че само случайността го е направила предводител, твърдеше, че не знае как се предвожда, след като хората, които го срещаха, бяха готови да го последват само след час. Презираше мисълта си, че била бавна, а тези бавни, разсъдливи мисли виждаха така надълбоко, че трябваше джига да му затанцува, за да скрие малките си тййни. Прекрасен мъж беше този неин къдрокос вълк. Толкова силен. И така нежен. Тя въздъхна и излезе на пръсти от палатката. Ушите му неведнъж й бяха създавали неприятности.

Лагерът се простираше притихнал под нащърбената луна, хвърляща от безоблачното небе толкова светлина, колкото ако беше пълна — яркост, която отмиваше звездите. Нощна птица изпищя пронизително, а после замлъкна при басовото бухане на бухал. Лъхаше лек ветрец, като по чудо, и дори сякаш носеше прохлада. Сигурно си въобразяваше. Нощите бяха хладни само в сравнение с дните.

Повечето хора спяха сред сенките под дърветата. Много малко бяха останали будни и си говореха тихо около шепата тлеещи огньове. Не се опита да се крие, но никой не я забеляза. Някои изглеждала полузаспали както си седяха и главите им клюмаха. Ако не знаеше колко добре служат дежурството си патрулите, щеше да си помисли, че лагерът може да бъде изненадан и от стадо говеда. Девите, разбира се, също пазеха наоколо. Но и да я видеха те, нямаше значение.

Колите с високите колелета мятаха сенки в дълга редица и слугите вече похъркваха, загърнати в одеялата си под тях. Повечето слуги. Един огън още пращеше. Около него седяха Мейгдин и приятелите й. Говореше Таланвор, размахваше енергично ръце, но като че ли внимание му обръщаха само другите мъже, макар че сякаш говореше на Мейгдин. Това, че във вързопите им имаше по-добро облекло от почти дрипавите дрехи, в които пътуваха, не беше изненадващо, въпреки че бившата им господарка трябваше да е имала лека ръка, за да раздаде на хората си коприни, а Мейгдин наистина се бе облякла във фина коприна, в убито синьо. Никой от останалите не беше облечен толкова добре, тъй че, изглежда, Мейгдин ще да е била любимката й.