Така че ако подредя задачите по важност, трябваше да се обадя на сестра Мери Анджела, но това можеше да стане само ако телефонът ми проработеше отново, а после да намеря Деймиън и Джак, за да ги заместя. С надеждата да убия с един куршум два заека, се върнах назад по тунела, който водеше към другия изход, където пазеше Дарий. Той щеше да ми каже как да намеря момчетата, а аз може би щях да открия място, където телефонът ми ще заработи, освен ако горният свят не беше погълнат изцяло от апокалипсиса и мобилните телефони не бяха вън от играта завинаги. За щастие солидната доза кръв ме бе изпълнила с оптимизъм и дори перспективата за един гаден свят от сорта на този във филма «Аз съм легенда» не ми се струваше толкова безнадеждна.
Едно по едно. Трябваше да правя нещата едно по едно. Първо — да разбера как е баба. После, да отменя Деймиън и Джак. И чак след това, да се опитам да разнищя онзи кошмарен сън. Спомних си гласа на черния ангел и начина, по който болката и удоволствието се сляха в едно, когато ме докосна и ме нарече «моя любов», но веднага прогоних неканения спомен. Болката не можеше да носи удоволствие. Това, което почувствах, си беше за съня, а по дефиниция «сън»(или кошмар) означава нещо нереално. И в никакъв случай не бях любимата на Калона. Някъде по това време осъзнах, че тялото ми започва да се тресе от страх и това нямаше нищо общо с Калона. Залисана в мисли за него, не усетих навреме подсъзнателното свиване на мускулите по цялото ми тяло. Сърцето ми отново препусна в галоп из гърдите. Стомахът ми се преобърна. Обзе ме ужасяващото чувство, че ме наблюдават. Обърнах се назад, очаквайки да видя ято гадни прилепи, но нямаше нищо, освен мъртвата тишина на пустия тунел.
— Съвсем откачи! — си казах на глас.
Близката газена лампа като че ли се обиди от думите ми и угасна. Разтреперана от страх, започнах бавно да отстъпвам надолу по тунела, като държах очите си на четири за всичко, което можеше да се окаже, че не е плод на въображението ми, а истинска заплаха. Така, на заден ход, стигнах до металната стълба, която водеше към приземния етаж на депото. Зави ми се свят от облекчение и хванала в една ръка бирата, а в другата — големия плик със сандвича със сиренето, вдигнах крак на първото стъпало. Тъкмо се питах как да продължа, когато през отвора отгоре се показа силна мъжка ръка и ми изкара ангелите.
— Подай ми бирата и сиренето, иначе ще се пльоснеш по задник.
Вдигнах поглед и видях усмихнатото лице на Ерик. Преглътнах бързо и извиках едно весело «благодаря». Подадох му бирата и сиренето и изкачих с лекота останалите стъпала.
В сутерена беше с няколко градуса по-студено, отколкото в тунелите, което се отрази добре на зачервеното ми от уплаха лице.
— Радвам се, че все още те карам да се изчервяваш — каза Ерик и погали пламналата ми буза.
За малко не се изпуснах да кажа, че не той, а тъмните сенки в тунела са причина за червените ми бузи, но веднага си представих как се смее и ми се подиграва, че се страхувам от прилепи. Подозирах, че причината за прекалената плашливост е онзи скапан сън. Но наистина ли исках да разкажа на Ерик, или на когото и да било, за Калона?
Категорично не! Вместо това, отвърнах:
— Тук е много студено. И знаеш, че мразя да се изчервявам.
— Да, през последните няколко часа температурата падна рязко. Термометърът направо полудя. Навън е като във фризер. Знаеш ли, прекрасна си с тези розови бузки.
— Ти и баба ми сте единствените на света, които мислите така — засмях се малко накриво.
— Защото само ние разбираме от Зоуи — засмя се и той и отвори сандвича със сиренето.
Огледах внимателно помещението. Тук също беше тихо, но не така зловещо като в тъпите тунели. Ерик разполагаше със стол, беше го сложил близо до входа със стълбата. До него имаше две газени лампи, наполовина празна еднолитрова бутилка от «Планинска роса»(Пфу, гадост!) и — изненада — книгата на Брам Стокър «Дракула». Картончето показваше, че е стигнал някъде до половината. Вдигнах вежди и го погледнах въпросително.
— Какво? Взех я от Крамиша — усмихна се виновно той и ми заприлича на малко сладко момче. — Добре де, признавам, стана ми любопитно, понеже преди време ти ми каза, че е една от любимите ти книги. Но съм стигнал само до половината, затова не ми казвай как завършва.
Усмихнах се широко, поласкана, че чете «Дракула» заради мен.
— Ох, моля ти се! Ти знаеш как завършва. Всеки знае — харесваше ми, че такъв як, висок и готин пич като Ерик чете подобни книги и гледа «Междузвездни войни». — Значи ти харесва, а?
— Колкото и да е странно — да — усмихна се той. — Мислех си: глупости някакви, приказки за вампири-чудовища, нали знаеш, старата школа.
Веднага се сетих за Неферет. За мен тя беше чудовище с красива маска. Мина ми през ума, че въпросите ми за червените хлапета така и не намериха отговор, но веднага обърнах гръб на всичко, не исках злото да развали специалния момент между нас. Върнах се на «Дракула» и казах:
— Така е. Дракула е представен като чудовище, но на мен ми става жал всеки път, когато я препрочитам.
— Жал ти е за него ли? — изненада се Ерик. — Та той е олицетворение на злото!
— Да, но обича Мина. Откъде едно олицетворение на злото може да знае какво е любов?
— Хей, още не съм стигнал дотам. Не ми разваляй удоволствието.
— Вече знаеш, че Дракула се влюбва в Мина. Пие кръв от нея и тя започва да се променя. Мина е причината да проследят графа и накрая…
— Спри! — засмя се Ерик, грабна ме в прегръдките си и закри устата ми с ръка. — Не се шегувах, наистина не искам да ми казваш как завършва. Устата ми не можеше, но очите ми се засмяха. — Обещаваш ли да бъдеш добро момиче, ако махна ръката си?
Аз кимнах. Той свали бавно ръка от устата ми, но остана до мен. Беше чудесно да го усетя отново до себе си. Той ме гледаше право в очите, в ъгълчетата на устните му играеше закачлива усмивка. Помислих си, че няма по-готин от Ерик и че съм истинска късметлийка да съм с него.
— Да ти кажа ли как искам да свърши книгата?
— Как искаш ли? — вдигна вежди той. — Значи няма да ми разкажеш истинския край?
— Честен кръст! — казах и машинално се прекръстих. Бяхме толкова близко един до друг, че ръката ми докосна гърдите му.
— Кажи ми тогава.
— Искам Дракула да не позволи на никого да застане между него и Мина. Да я ухапе, да я направи като себе си и да я отведе някъде далече, да останат завинаги заедно… и да живеят щастливо векове наред.
— Защото тогава ще са еднакви и ще си принадлежат — прошепна той.
Погледнах в изумително сините му очи и видях, че закачливото пламъче е изчезнало.
— Да, дори и ако в миналото между тях са се случвали лоши неща. Ще трябва първо да си простят за всичко, но мисля, че ще го направят.
— Знам, че могат да го направят. Когато двама души се обичат, могат да си простят всичко.
Беше ясно, че не говорехме за измислените герои от старата книга, а за нас, изпитвахме се взаимно, за да се уверим, че този път между нас наистина ще потръгне.
Аз трябваше да му простя, че се държа толкова гадно с мен, след като ме хвана с Лорън. Беше направо ужасен, но истината е, че аз го нараних много повече, отколкото той мен… И не само с Лорън. Когато започнах да ходя с Ерик, все още имах връзка с Хийт, човешкото ми гадже. И Ерик много се измъчваше, че се виждам и с двамата, но твърдо вярваше, че накрая ще се вразумя и ще осъзная, че Хийт е част от предишния ми живот и няма място в бъдещето ми.
И се оказа прав. Сега вече не съм обвързвана с Хийт, а в това съм абсолютно сигурна, защото преди два дни, когато налетях на него, между нас се разигра грозна сцена. Глупавата ми грешка да спя с Лорън доведе до ефекта на доминото — едно след друго обърка много неща в живота ми. А най-голямата гадост беше болезненият начин, по който прекъснах Обвързването си с Хийт. Тогава той ми показа ясно, че не иска да ме вижда никога повече. Разбира се, аз го предупредих за гарваните-демони и за освободения от земята Калона, казах му да вземе семейството си и да се скрие на безопасно място, но се разбра, че между нас всичко е свършило, както свърши между мен и Лорън (още преди да го убият). И мисля, че беше правилно да стане така.
