Върнах се в стаята на Стиви Рей и я заварих… бих казала «да спи като мъртва», ако фразата не ме караше да потръпвам от страх. Тя бе умряла или почти умирала толкова пъти, че не ми бяха останали нерви за подобни шеги. Признавам, че преди да отида от другата страна на леглото и да се мушна под завивките, се приближих на пръсти и се взрях в нея, за да се убедя, че диша. Нала вдигна глава и изсумтя сърдито, недоволна, че нарушавам спокойствието й, но после се примъкна сънливо към мен, сви се на възглавницата и сложи малката си бяла лапа върху бузата ми. Усмихнах й се и чиста, затоплена и много, много уморена, потънах в дълбок сън.
После сънувах онзи ужасен сън, който ме върна в миналото. Реших, че припомнянето на всичко, случило се през последните няколко часа, ще ми подейства като броене на овце и ще ми помогне да заспя отново, този път без сънища, но не стана така. Бях прекалено изплашена от Калона и разтревожена, защото не знаех какво трябваше да предприема.
Видях телефона си на масичката до леглото, взех го и проверих часа. Беше два и пет следобед. Значи съм спала само три скапани часа. Не беше чудно, че очите ми смъдяха, сякаш в тях имаше пясък. Бира. Имах нужда от малко безалкохолна бира. Преди да изляза от стаята, проверих отново Стиви Рей, като внимавах да не я събудя отново. Свита на кълбо в своята половина, тя похъркваше лекичко и спеше блажено като дванайсетгодишно хлапе. Беше ми трудно да си представя кървавочервените й очи, камо ли да я видя да ръмжи заплашително и да смуче кръвта на Афродита толкова настървено, че двете да се обвържат. Въздъхнах дълбоко, с чувството, че целият свят лежи на раменете ми. Как щях да се справя с всичко това, когато добрите понякога изглеждаха толкова лоши, а лошите бяха… бяха… Образите на Старк и Калона преминаха през главата ми, объркаха мислите ми и ме накараха да почувствам неудобство от самата себе си.
«Не, казах си твърдо, ти целуна Старк, но преди той да умре. Тогава беше различен. После се намеси Неферет и го промени и ти трябва да го запомниш и да приемеш, че той вече не е същият. Трябва да запомниш също, че сподели кошмара си с Калона, но не се случи нищо повече. Това беше всичко».
Това, че в този кошмар Калона ме бе нарекъл Ая, беше пълна лудост. И не беше истина. Да, бях привлечена от него, но на практика всички останали бяха усетили същото. Освен това аз си бях аз, а Ая беше, ами… тя е била просто кал, преди жените Гигуа да й вдъхнат живот и да я надарят със специални способности.
«Колкото и да е странно, сигурно изглеждам като нея», си казах. «Или ме нарече така, за да ме обърка?» Този вариант също изглеждаше възможен, особено ако Неферет му бе разказала подробности за мен.
Нала се върна на възглавницата на Стиви Рей и запреде със затворени очи. Явно наоколо нямаше и пукнато чудовище, иначе щеше да скочи и да извие гръб. Благодарна за добрата вест, аз се пресегнах и погалих нежно нейната и главата на Стиви Рей. Нито едната, нито другата отвориха очи. После отметнах лекичко одеялото и се измъкнах в коридора.
В тунелите цареше пълна тишина. За радост газените фенери все още горяха, въпреки че точно в момента не успяваха да се преборят с тъмнината по ъглите. Но въпреки че непрекъснато държах под око сенките между светлите петна около тях, страхувайки се от прилепи и какво ли още не, бях доволна, че съм под земята, а не на открито, сред облените в сребриста лунна светлина ливади или между призрачните сенки на дърветата в гората. Само мисълта за подобна възможност ме накара да потръпна. Не, не мисли за това!
На път за кухнята спрях пред стаята на Крамиша и надникнах вътре. Предположих, че онова нещо върху розовите възглавници в средата на леглото й, което се подаваше от лилавия юрган, е главата й и потърсих с поглед близначките. Те спяха на пода в спални чували, а омразната им котка Велзевул беше свита на кълбо между тях.
Пуснах завесата и се отдалечих безшумно. Не исках да ги будя, преди да е дошло време за смяната им. Изведнъж реших, че мога да си взема бирата, да освободя Деймиън и Джак от дежурството и да остана на тяхно място, като дам възможност на близначките да се наспят. Беше ясно, че нямаше да мога да заспя известно време, може би години. Добре де, пошегувах се. Почти.
В кухнята нямаше никого. Единственият шум идваше от лекото, напомнящо за дома, бръмчене на хладилниците. Отворих първия и отстъпих крачка назад, шокирана от видяното. Целият хладилник беше пълен със запечатани пликчета с кръв. Честна дума! И, естествено, устата ми се напълни със слюнка.
Затворих вратата му с трясък. После размислих и я отворих пак. Грабнах решително едно пликче. Не можех да спя. Бях под огромен стрес. Някакъв скапан паднал ангел, мощен и зловещ, ме преследваше и ме викаше с името на отдавна мъртва мръсница. Трябваше да си го призная, имах нужда от нещо много по-силно от бира, за да премина през всичко това.
Намерих ножица в най-горното чекмедже на огромния кухненски шкаф и преди да ме загложди чувството за вина и да се изругая наум, срязах пликчето и го надигнах. Знам, знам, да сърбам кръв, сякаш е плодов сок, звучи отвратително, но ми беше приятно. Нямаше вкус на кръв или поне не на онази медночервена, солена течност, която бях вкусвала, преди да получа белега. Беше хубаво и наелектризиращо, като да пиеш мед с вино (ако обичаш вино), примесено с «Ред Бул» (само че мирише по-хубаво). Усетих как се разлива из тялото ми, как ме зарежда с енергия и прогонва напрежението от нощния кошмар.
Смачках празното пликче и го хвърлих в голямата кофа за боклук в ъгъла на стаята. После грабнах бутилка бира и пликче със сирене («Доритос»). Дъхът ми и без това вонеше гадно от кръвта, така че защо да не закуся с «Доритос»?
После ми дойдоха наум две неща: първо, не знаех къде да намеря Деймиън и Джак, и второ, непременно трябваше да се обадя на сестра Мери Анджела и да разбера какво става с баба. Да, знам, че звучи шантаво да се обаждам на монахиня. И още по-шантаво е да поверя живота на баба в ръцете й. Но всичко престана да ми звучи шантаво в мига, когато се запознах със сестра Мери Анджела, игуменка на бенедиктинския манастир в Тулса. Освен за монахинските работи (молитви и други глупости), тя и другите монахини от манастира се грижеха за уличните котки в града и това беше поводът да се запозная с нея. Бях решила, че хлапетата от «Дома на нощта» трябва да бъдат по-активни в обществото. Училището ни беше в Тулса вече пета година, но ние живеехме сякаш на необитаем остров в средата на града. Всеки, който има ум в главата, знае, че изолацията и липсата на внимание са еднакво вредни. (Какво толкова, прочетох «Писмо от затвора в Бирмингам» на Мартин Лутър Кинг още в началото на втори курс.) След жестокото убийство на двама от преподавателите ни Шекина се съгласи да помогнем в някоя от благотворителните акции, при положение, че съм добре защитена. Ето как Дарий се запозна с мен и с моята група. Аз избрах да участваме в проекта «Улични котки», защото ми се стори, че при всичките котки в «Дома на нощта» за нас тази акция е най-смислена.
Сестра Мери Анджела и аз се харесахме от пръв поглед. Тя е готина личност, мъдра и не обича да съди хората. Мисли си, че Никс е поредната версия на Дева Мария (а тя е много важна за бенедиктинките). И сега мога да кажа смело, че двете със сестра Мери Анджела станахме приятелки и когато гарваните-демони нападнаха баба и тя влезе в болницата «Сейнт Джон» в кома, аз се обадих на сестра Мери Анджела и тя помолих да се погрижи за баба и да я пази от демоните. Когато земята се продъни и освободеният с помощта на «Дома на нощта» ад завладя света и Неферет уби Шекина, и накара Старк да простреля Стиви Рей, а Калона възкръсна заедно с гарваните-демони, тази, която спаси баба, като я прибра в подземията на манастира, беше сестра Мери Анджела.
Поне на теория, защото тя трябваше да отведе баба и останалите монахини в подземията. Но не се бях чувала с нея от вчера, когато телефоните ни излязоха от строя, и нямах представа какво е положението при тях.
