Неферет несъзнателно се поотпусна.

— Не мисля, че нещо е станало тогава. Значи казваш, че не сте се виждали повече. И не си пила от него отново?

— Отново? — опитах се да звуча шокирано. — Но нали на практика изобщо не съм пила от него?

— Не, разбира се, че не си — увери ме Неферет. — Това, което си направила, е много незначително. Само дето сънят ти ме накара да си мисля, че ти и твоят приятел сте се виждали и друг път.

— Бивш приятел — поправих я машинално. — Не. Но си разменяхме съобщения и реших, че ще е добре да се видим, за да мога да му обясня веднъж завинаги, че повече не можем да се срещаме. Съжалявам. Трябваше да ти кажа, Неферет, но наистина имах намерение да се справя сама с това. Сама се забърках и сама исках да намеря изход от тази каша.

— Е, оценявам чувството ти за отговорност, но не мисля, че беше много разумно да заблуждаваш детективите, че сънят ти е бил видение.

— Изглеждаше адски реален.

— Не се и съмнявам. Зоуи, изпи ли лекарството, което ти дадох?

— Онова шишенце с течността като мляко? Да, Шоуни ми го даде снощи. — Тя наистина ми го даде, само че аз го излях в мивката.

— Добре. — Неферет изглежда се успокои. — Ако продължаваш да имаш неприятни сънища, ела при мен и ще ти дам по-силна смес. Това ще държи кошмарите ти настрана. Явно съм подценила дозата, от която се нуждаеш.

Дозата не беше единственото, което тя подцени.

— Благодаря, Неферет — усмихнах се аз. — Оценявам помощта ти.

— Е, сега е време да се върнеш при приятелите си. Сигурна съм, че вече се тревожат за теб.

Кимнах и тръгнах с нея към общата стая, като се постарах да не покажа отвращението си, когато ме прегърна пред всички и ми каза «довиждане» с истинска майчина топлина. Всъщност тя беше досущ като майка ми — Линда Хефър. Жената, която ме предаде заради един мъж и се интересуваше повече от себе си и заниманията си, отколкото от мен. Приликите между двете ставаха все по-явни.

Седнахме обратно по местата си, след като полицаите и Неферет си тръгнаха. Никой не превключваше канала от местните новини и, изглежда, маратонът с «Междузвездни войни» нямаше да се състои тази вечер.

— Добре ли си? — най-после попита Ерик.

Сложи ръка на рамото ми и аз се сгуших в него.

— Да, така мисля.

— Ченгетата имаха ли някакви новини за Хийт? — попита Деймиън.

— Нищо повече от това, което разбрахме от новините. Или поне ако знаеха нещо повече, не са ми го казали.

— Можем ли с нещо да помогнем? — попита Шоуни.

Поклатих глава.

— Нека просто да гледаме новините в десет, може да имат повече информация.

Загледах се в телевизора и се замислих за Хийт. Имах ли лошо предчувствие? Определено. Но дали беше същото както за Брад и Крис? Не, не мисля. Не знам как да го обясня. Вътрешното ми чувство казваше, че Хийт е в опасност, но не казваше да е мъртъв. Поне засега.

Колкото повече мислех за него, толкова по-неспокойна ставах. Едва изчаках емисията на новините, но не споменаха нищо за него, освен че снеговалежът пречи на издирването.

— Трябва да изляза. — Думите се отрониха от устата ми и аз се изправих, преди да съм осъзнала, че не знам къде искам да отида, нито как да стигна дотам.

— Къде отиваш, Зи? — попита Ерик.

Мислите ми се залутаха и се спряха на малкия остров от доволство и сигурност, който съществуваше за мен сред този океан от стрес и лудост.

— Отивам до конюшните. Ленобия каза, че мога да ходя при Персефона винаги когато пожелая. — Вдигнах рамене. — Когато я реша, ми действа много успокояващо, а точно сега имам голяма нужда от това.

— Е, добре. Обичам конете. Нека да идем при Персефона — каза Ерик.

— Искам да остана сама — изрекох го с по-остър тон, отколкото възнамерявах. Седнах отново до него и хванах ръката му. — Извинявай. Просто имам нужда от време да помисля малко, затова искам да бъда сама.

Той ме погледна тъжно със сините си очи, но после ми се усмихна.

— А какво ще кажеш да те изпратя дотам, а после да се върна тук, за да хвърлям по едно око на новините, докато се върнеш?

— Съгласна съм.

Не ми харесваха притеснените погледи на приятелите ми, но не можех да направя нищо. С Ерик дори не си сложихме палтата, конюшните не бяха далеч. А и студът нямаше шанс да ни впечатли особено.

— Снегът е възхитителен — отбеляза Ерик.

Беше направен опит да се разчистят пътеките, но снегът продължаваше да вали и това обезсмисляше всички усилия.

— Помня подобен сняг — казах аз. — Бях на шест-седем години. За съжаление заваля и натрупа преспи през коледната ваканция, а не докато бяхме на училище.

Ерик изсумтя неопределено в отговор и продължихме да вървим мълчаливо. Обикновено мълчанието при нас не е неловко, но това беше точно такова. Не знаех какво да кажа, за да подобря положението. Тогава Ерик промълви:

— Ти все още го обичаш, нали? Искам да кажа, повече отколкото като бивш приятел.

— Да.

Ерик заслужаваше истината, а аз не понасях да лъжа.

Стигнахме до конюшните и спряхме пред вратата. Козирката на входа ни пазеше от сипещия се сняг и всичко около нас изглеждаше, сякаш се намираме в кристална топка.

— Ами аз? — попита Ерик.

— Също те обичам, Ерик. Иска ми се да можех да оправя всичко това, но не мога. Нямам намерение да те лъжа за Хийт. Направих Отпечатък.

Видях изненадата на Ерик.

— От един-единствен път? Зи, аз бях там и видях какво стана. Ти вкуси едва няколко капки. Той просто не иска да те загуби, затова е така обсебен. Не че го обвинявам — добави с тъжна усмивка.

— След това се видяхме отново.

— Моля?

— Стана едва преди няколко дни. Не можех да заспя и отидох до «Старбъкс» на площад «Утика» Срещнах го там да раздава листовки за Брад. Не съм имала намерение да се виждам с него и ако знаех, че ще е там, нямаше да отида. Заклевам се, Ерик.

— Но се видяхте.

Кимнах.

— И ти пи от него?

— Просто… просто се случи. Опитах всичко, за да устоя, но той се поряза. Нарочно. И тогава вече не можех…

Гледах го в очите и се надявах да ме разбере. Сега, когато бяхме толкова близо до вероятността да се разделим, осъзнах, че не искам да го загубя. Но в същото време много се тревожех за Хийт.

— Съжалявам, Ерик. Не съм искала да се случва, но се случи. Сега вече има нещо сериозно между мен и Хийт и не знам какво да правя.

Той въздъхна тежко и отметна косата ми назад.

— Е, между нас също има нещо сериозно. И някой ден, ако минем през Промяната, ще бъдем еднакви. Аз няма да се превърна в сбръчкан старец и няма да умра десетилетия преди теб. Да бъдеш с мен няма да е нещо, за което другите вампири ще шушукат, а хората ще те мразят. Ще бъде нещо съвсем нормално. Ще бъде правилно.

Придърпа ме нежно и ме целуна страстно. Вкусът му беше толкова хладен и сладък. Ръцете ми сами се озоваха около раменете му и аз го целунах на свой ред. В началото просто не исках да го нараня, като го отпратя. После целувката ни ставаше все по-дълбока и ние се притиснахме един в друг. Не бях обсебена от заслепяваща Жажда, както беше с Хийт, но ми харесваше как Ерик ме целува. По дяволите, в крайна сметка го харесвах! Много. Освен всичко друго беше и прав — с него си пасвахме. А с Хийт — не.

И двамата бяхме задъхани. Сложих ръка на бузата му.

— Съжалявам, наистина.

Ерик целуна дланта ми.

— Ще оправим тази работа.

— Надявам се — прошепнах, като че ли повече на себе си. После отстъпих назад и сложих ръка на дръжката. — Благодаря ти, че ме изпрати. Не знам кога ще се върна. Не ме чакайте. — Натиснах дръжката.

— Зи, ако наистина се е получил Отпечатък между вас с Хийт, ти би трябвало да знаеш къде е той. — Обърнах се отново към него. Изглеждаше напрегнат и нещастен, но не се поколеба да ми обясни: — Докато решиш коня, мисли си за Хийт. Повикай го. Ако може, той ще дойде при теб. Ако не може, а Отпечатъкът ви е достатъчно силен, поне ще определиш къде е.