— Колко бяха? — процедих през зъби.

— Не съм съвсем сигурен. Тук е доста тъмно, а те винаги идват на групи, сякаш се страхуват да се движат сами. Е, освен трима от тях. Казват се Елиът, Венера и Стиви Рей.

Стомахът ми се сви на топка.

— Стиви Рей да не би да е с къса и къдрава руса коса?

— Да. Тя ги командва.

Хийт просто потвърди страховете ми. Не можех да извикам полицията.

— Добре, Хийт. Идвам да те измъкна. Кажи ми как да намеря тунела.

Ще извикаш ли ченгетата?

— Да — излъгах.

— Не, лъжеш ме.

— Не лъжа!

— Зо, сигурен съм, че ме лъжеш. Усещам го. Сигурно заради онова странно нещо с връзката между нас — ухили се той.

Хийт, не мога да повикам полиция.

— Тогава няма да ти кажа къде съм.

Дочух някакво ехо, идващо от тунела. Напомняше ми на топуркащия звук, който издаваха мишките, които слагахме в лабиринти в упражненията по биология. Усмивката на Хийт изчезна и той пребледня.

— Хийт, нямаме време. — Той поклати глава, но аз извиках: — Слушай ме! Аз имам специални сили. Тези… — Поколебах се, защото не бях сигурна как да нарека съществата, които включваха и мъртвата ми приятелка. — Тези неща не могат да ме наранят.

Хийт не каза нищо, но не изглеждаше убеден, а мишеподобният звук се чуваше все по-силно.

— Каза, че усещаш кога лъжа. Би трябвало да работи и в двете посоки. Сега трябва да усещаш, че казвам истината.

— Той се намръщи объркано, затова добавих: — Замисли се! Казваш, че си спомняш отделни епизоди от онази нощ в музея «Филбрук» Аз те спасих тогава. Не ченгетата. Не и възрастните вампири. Аз те спасих и сега мога да го направя отново. — За щастие звучах малко по-уверена, отколкото се чувствах. — Кажи ми къде си.

Той се замисли за секунда и тъкмо се канех да се развикам (отново), когато най-после каза:

— Знаеш ли къде е старото депо?

— Да, вижда се от Центъра за приложни изкуства, където ходихме за рождения ми ден миналата година, нали?

— Да. Смъкнаха ме в мазето. Минахме през някаква решетъчна врата. Тя е стара и ръждясала, но се отваря. Тунелът започва от канализационната шахта долу.

— Добре, тръг…

— Чакай, има още. Тунелите са доста. Изглеждат малко като пещери. Изобщо не са готини, както си ги представях в часа по история, а са влажни, студени и гадни. Тръгни по този, който ти се пада вдясно и после пак завий надясно. Аз съм в дъното.

Добре. Ще съм там възможно най-скоро.

— Внимавай, Зо.

— Ще внимавам. Пази се.

— Ще се опитам. — Дочу се съскане. — А ти побързай.

Отворих очи и отново се озовах в конюшнята при Персефона. Дишах тежко и бях изпотена. Ръката ми трепереше, когато посегнах да потупам кобилата по носа и да й кажа, че всичко ще бъде наред, въпреки че не бях много убедена.

Старото депо се намираше на около десет километра от тук в отдалечена част на града и се минаваше по един страшен мост. Преди е бил доста натоварен. По него са минавали влакове, превозващи постоянен поток от пътници, но през последните десетилетия вече не се използваше. Знам, защото баба искаше да ме повози на влак за тринайсетия ми рожден ден и се наложи да отидем чак до Оклахома Сити.

При нормални обстоятелства можех да стигна до депото за нула време. Но днес обстоятелствата не бяха нормални. По новините в десет часа казаха, че пътищата са непроходими, а това беше преди… погледнах часовника си… преди няколко часа. Не можех да отида никъде с кола. Бих могла да пробвам да стигна пеша, но ситуацията беше спешна и не го позволяваше.

— Вземи коня.

И двете с Персефона подскочихме от гласа на Афродита. Тя се беше облегнала на вратата и изглеждаше пребледняла и зловеща.

— Изглеждаш отвратително — казах аз.

— Виденията са отвратителни — почти се усмихна тя.

— Видя ли Хийт?

Стомахът ме сви отново. Афродита не получава видения за весели и приятни неща. Тя вижда само смърт и разруха. Винаги.

— Да.

— И?

— И ако не се метнеш на коня и не замъкнеш задника си по най-бързия начин до където и да се намира Хийт, той ще умре. — Тя замълча и ме погледна в очите. — Това в случай, че ми вярваш.

— Вярвам ти — отвърнах без колебание.

— Тогава не се мотай, ами заминавай!

Тя се доближи до мен и ми подаде юзда, която досега не бях забелязала, че държи. Докато я слагах на Персефона, тя изчезна за малко и се върна със седло и одеяло. Заедно оседлахме кобилата, която като че ли усещаше напрежението между нас, защото стоеше неподвижно. Като приключихме, я изведох от конюшнята.

— Първо се обади на приятелите си — каза Афродита.

— Какво?

— Не можеш да победиш онези неща сама.

— Но как ще дойдат с мен?

Стомахът ме болеше, бях адски уплашена, ръцете ми трепереха и просто не можех да разбера за какво ми говори Афродита.

— Не могат да дойдат с теб, но въпреки това могат да са с теб.

— Афродита, нямам време за гатанки. Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Мамка му, откъде да знам?! — Изглеждаше точно толкова раздразнена, колкото се чувствах и аз. — Само знам, че могат да ти помогнат.

Отворих мобилния си телефон и докато изричах наум молитва към Никс, звъннах на Шоуни. Тя вдигна веднага.

— Какво има. Зоуи?

— Искам с Ерин и Деймиън да се усамотите някъде и да призовете елементите си, както направихте за Стиви Рей.

— Няма проблем. Ще дойдеш ли при нас?

— Не, отивам да взема Хийт.

Тя се поколеба само секунда, след което отвърна:

— Добре. Какво можем да направим?

— Просто останете заедно, призовете елементите си и мислете за мен. — Ставах все по-добра в това да говоря спокойно, когато съм в паника и главата ми е на път да се пръсне.

— Зоуи, внимавай!

— Не се притеснявай. — Да, понеже аз се притеснявам достатъчно и за двете ни.

— На Ерик това няма да му хареса.

— Знам. Кажи му… кажи му, че… че ще говоря с него, като се върна. — Нямах идея какво друго да кажа.

— Добре, ще му предам.

— Благодаря ти, Шоуни, до скоро. — Затворих телефона.

— Какви са тези същества? — попитах Афродита.

— Не знам.

— Но си имала видение с тях?

— Днес за втори път имам видение с тях. Предишния път видях как убиват другите две момчета. — Афродита отметна гъст кичур коса от лицето си.

Изведнъж адски се ядосах:

— И не си казала нищо за това, понеже те са просто някакви си хора, за които не си струва да си губим времето?

Очите й проблеснаха от злоба.

— Казах на Неферет. Казах й всичко. За момчетата, за тези същества, за убийствата, всичко. А тя започна да твърди, че виденията ми не били истински.

Знаех, че казва истината, както и че има нещо мрачно и съмнително покрай Неферет.

— Извинявай — казах набързо. — Не знаех.

— Както и да е. Трябва да отидеш там колкото се може по-бързо, иначе гаджето ти ще умре.

— Бившето гадже.

— Както и да е. Ще ти помогна да се качиш на коня. — И тя ме повдигна, за да седна на седлото.

— Вземи това. — Подаде ми дебело карирано одеяло. Преди да откажа, тя добави: — Не е за теб. За коня е.

Наметнах се с одеялото и ми стана приятно, че мирише на кон. Афродита ме изпрати до портата. Силният вятър образуваше вихрушки от леден въздух около нас и аз потръпвах, но като че ли повече от нерви и страх, отколкото от студ.

— Стиви Рей е една от тях — каза Афродита. Погледнах към нея, но тя се взираше в нощта.

— Знам — отвърнах аз.

— Тя не е тази, която беше преди.

— Знам — повторих, въпреки че това признание ми причиняваше болка. — Благодаря ти, Афродита.

Тя погледна към мен. Изражението й беше безразлично и неразгадаемо.

— Не започвай да се държиш, сякаш сме приятелки или нещо подобно — предупреди ме тя.

— Не съм си и помисляла.

— Имам предвид, че не сме приятелки.

— Да, определено не сме.

Сигурна съм, че я видях как едва сдържа усмивката си.