— Мога да го направя.

— Благодаря ти.

— Но нека преди това направим нещо по-приятно. Деймиън е взел «Мулен Руж» от видеотеката, а Близначките са се докопали до истински чипс и недиетичен сос. — Тя хвърли поглед на часовника си с лика на Елвис. — Най-вероятно вече ни чакат долу и се ядосват, че се бавим.

Харесва ми, че мога да споделя и най-разтърсващата новина със Стиви Рей. Тя първо реагира бурно, после заговаря за нещо съвсем обикновено като филми и чипс. С нея се чувствах нормална и земна, сякаш не всичко бе чак толкова заплетено и объркано. Усмихнах й се.

— «Мулен Руж»? Това май значи Юън Макгрегър?

— Определено. Тъкмо ще се порадваме на хубавия му задник.

— Ти го каза. Да тръгваме. И не забравяй…

— Ей, знам, знам. Да не казвам нищо на никого. — Тя се усмихна дяволито: — Чакай да го кажа за последно: Лорън Блейк е хлътнал по теб!

— Сега готова ли си?

— Да.

— Надявам се някой да се е сетил да ми вземе кола.

— Зи, побъркваш се с тази кола.

Засмях се и се почувствах по-добре, докато слизахме по стълбите към общото помещение. Деймиън и Близначките се бяха настанили пред един от телевизорите и ни помахаха. Стиви Рей се оказа права. Те набиваха истински чипс и се бяха омазали с калоричен сос с лук. Знам, че звучи гадно, но всъщност е много вкусно. Стана ми още по-приятно, когато Деймиън ме посрещна с чаша кола.

— Хора, много се забавихте — укори ни той и ни направи място на дивана.

— Съжалявам — каза Стиви Рей и добави с усмивка към Ерин: — Наложи се да облекча нуждите на храносмилателната си система.

— Чудесен пример за наричане на нещата с истинските им имена — отвърна доволно Ерин.

— Моля ви, просто пуснете филма — настоя Деймиън.

— Момент, дистанционното е у мен.

— Чакай! — извиках. Звукът беше изключен, но аз видях, че дават новините по 23-ти канал. Лицето на водещата беше тъжно и сериозно. Долу на екрана имаше надпис «Тялото на момчето е намерено» — Пусни звука.

— И ето водещата ни новина от сутринта. Тялото на изчезналия футболист Крис Форд беше намерено в късния петъчен следобед от двама гребци на каяк. Тялото е било заклещено край скалите покрай шлеповете с пясък, използвани в района на двайсет и първа улица за направата на по-спортни завои в реката. Източниците ни твърдят, че момчето е починало от кръвозагуба, причинена от множество разкъсвания, като най-вероятно е било нападнато от животно. Ще имаме повече информация след официалната медицинска експертиза.

Тъкмо се бях успокоила и стомахът отново ме сви. Почувствах ужасен студ. Но лошите новини не бяха приключили.

— На фона на тази трагедия научихме, че още едно момче от отбора на «Съюза» е в неизвестност. — Картината превключи на снимка на друг футболист в червено-бял екип. — Брад Хиджънс е бил видян за последен път в петък след училище на площад «Утика» където е разлепвал снимката на изчезналия преди това Крис Форд. Брад е не само съотборник на Крис, но и негов братовчед.

— О, боже! Футболистите на «Съюза» започнаха да измират като мухи възкликна Стиви Рей. Тя ме погледна и пребледня. — Зоуи, как си? Не изглеждаш много добре.

— И него го познавам.

— Това е странно — промълви Деймиън.

— Те двамата бяха винаги заедно по купони. Всички ги познаваха, защото са братовчеди, въпреки че Крис е чернокож, а Брад бял.

— На мен ми звучи съвсем нормално — каза Шуони.

— И на мен така, сестра ми.

Едва ги чувах, защото главата ми бучеше.

— Трябва да се поразходя.

— Ще дойда с теб — веднага заяви Стиви Рей.

— Не, ти остани тук и гледай филма. Аз… аз просто имам нужда от малко свеж въздух.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Няма да се бавя особено. Ще се върна навреме, за да видя задника на Юън.

Имах чувството, че усещам в гърба си притеснения поглед на Стиви Рей (и чувах как Близначките спореха с Деймиън дали наистина ще видят задника на Юън). Побързах да напусна общежитието и излязох навън в студената ноемврийска нощ.

Без да се замислям се отклоних от основната пътека, която води към сградата на училището, защото нямах желание да срещам никого. Положих усилия да дишам нормално. Какво, по дяволите, ставаше с мен? Гърдите ме боляха, а стомахът ми беше на топка. Бученето в ушите ми като че ли утихна, но нямаше никакво спасение от паниката, която ме обгръщаше като плащ. Всичко в мен крещеше: Нещо не е наред! Нещо не е наред! Нещо не е наред!

Както се разхождах, ми направи впечатление, че небето вече не е ясно и обсипано със звезди. Заоблачи се, нежният хладен ветрец се превърна в силен студен вятър и листата на дърветата започнаха да капят като дъжд върху мен. Миризмата на земя и въздух се смесваше с тази на мрака… по някакъв начин това ме успокои и шумът от гонещите се мисли и притеснения отстъпи място на разума и ми даде възможност да помисля.

Тръгнах към конюшните. Ленобия ми беше казала, че мога да ходя при Персефона винаги, когато имам нужда да помисля и да бъда сама. Определено имах нужда от това.

Наближих конюшните и тъкмо започна да ме обзема спокойствие, когато дочух някакъв звук. В началото не разбрах какво е, защото бе доста приглушен. После си помислих, че сигурно е Нала. Най-вероятно ме беше проследила. Огледах се и я повиках.

Звукът стана по-отчетлив… и не го издаваше котка. Някакво движение близо до плевнята привлече погледа ми и забелязах, че близо до входната врата има някой.

Тъмната фигура отново помръдна… Приличаше на вампир или новак. Седеше, но някак прегърбено. Звукът отново се появи. От това разстояние вече чувах, че звучи като ридание, сякаш страдаше.

Изпитах инстинктивно желание да побягна, но не можех. Нямаше да е правилно. Освен това го почувствах нещо отвътре ми казваше, че не бива да си тръгвам. Каквото и да се случваше тук, трябваше да се изправя срещу него.

Поех си дълбоко дъх и се приближих:

— Хей, добре ли си?

— Не! — прошепна фигурата зловещо.

— Мога ли да ти помогна? — попитах.

Опитвах се да разпозная в сенките кой стои там. Мисля, че започнах да различавам светла коса и ръце, закрили лицето…

— Водата! Водата е толкова студена и дълбока! Не мога да изляза… не мога да изляза!

Тя махна ръце от лицето си и погледна към мен, но аз вече се бях досетила коя е. Познах гласа й. Освен това познах какво се случваше. Приближих я бавно. Тя ме гледаше втренчено, а лицето й беше цялото в сълзи.

— Хайде, Афродита. Имаш видение, трябва да те заведа при Неферет.

— Не! — изпъшка тя. — Не ме води при нея. Тя няма да ме послуша. Тя… тя не ми вярва вече.

Спомних си какво беше казала Неферет за Афродита — че Никс е отнела дарбата й. Защо изобщо трябва да се забърквам в това? Кой знае какво е намислила. Сигурно прави опит да привлече внимание, а аз нямах време за такива глупости.

— Добре. Да кажем, че и аз не ти вярвам. Стой си тук и си получавай видението. Аз си имам други неща за правене.

Обърнах се и тръгнах към конюшнята, но тя ме сграбчи за китката с треперещата си ръка.

— Трябва да останеш! — каза тя, а зъбите й тракаха. Очевидно й беше трудно да говори. — Трябва да изслушаш видението.

— Не, не трябва. — Освободих се от хватката й. — Каквото и да става, то не ме засяга. Оправяй се сама с него.

Този път се обърнах и тръгнах да се отдалечавам по-бързо. Но не достатъчно бързо. Следващите й думи ме пронизаха:

— Трябва да ме изслушаш. Ако не го направиш, баба ти ще умре.

— За какво, по дяволите, говориш!? — извиках аз.

Тя дишаше тежко, на пресекулки и от време на време забелваше очи. Дори в този мрак различавах снежнобялото на очите й. Хванах я за раменете и я разтърсих.

— Кажи ми какво виждаш!

Полагайки усилие да се контролира, тя кимна едва-едва.

— Ще ти кажа. Просто остани с мен.

Седнах зад нея на пейката и я оставих да сграбчи ръката ми, без да ми прави впечатление, че я стискаше толкова силно, сякаш ще я счупи, и че адската кучка всъщност ми е враг. Без да обръщам внимание на нищо, освен на това, че баба може би е в опасност.