Те бяха застанали в полукръг срещу Хийт. Той беше стъпил върху мръсния матрак, а гърбът му бе опрян в стената. Някак беше успял да освободи краката си, но ръцете му все още бяха вързани. Имаше нова рана на дясната си ръка и миризмата на кръв се носеше плътна и съблазнителна.

Това вече преля чашата. Хийт беше мой! Въпреки объркването ми по отношение на цялата кръвопийска история, въпреки чувствата ми към Ерик. Хийт беше мой и никой нямаше право да пие от това, което е мое.

Нахвърлих се върху групата от съскащи създания, сякаш бях топка за боулинг, а те — безмозъчни пионки.

— Зо!

Той изглеждаше опиянен от щастие в първия момент, а после типично по момчешки се опита да ме скрие зад себе си.

— Внимавай! Зъбите и челюстите им са много остри. — А после добави с въздишка: — Ти наистина не доведе специалните части, нали?

Не можех да го оставя да ме крие зад себе си. Това бе много готино от негова страна, но той все пак беше просто човек. Потупах го по завързаните ръце и само с едно движение с нокътя си прерязах въжето. Очите му се разшириха от изумление, когато видя китките си свободни.

Ухилих се. Страхът ми си беше отишъл. Сега просто бях ужасно раздразнена.

— Това, което ти доведох, е по-добро от специалните части. Само стой зад мен и гледай.

Бутнах Хийт към стената и пристъпих напред, за да се изправя лице в лице с наобиколилата ни групичка от…

Ух! Това бяха най-отблъскващите същества, които някога съм виждала. Бяха поне десетина. Лицата им бяха бледи и изпити, а очите им светеха в червено. Те изръмжаха и засъскаха срещу мен. Видях острите им зъби, а ноктите им… Ноктите им бяха дълги, остри и мръсни!

— С-с-само някакъв новак — изсъска един от тях. — Белегът не я прави вампир. Прави я дефектна.

Погледнах към него:

— Елиът!

— Бях. Вече не с-с-съм Елиът. — Главата му се движеше напред-назад като на змия, докато говореше. Изведнъж червените му очи заблестяха и той сви устни. — С-с-сега ще ти покажа какво имам предвид.

Той тръгна към мен като подивял с прегърбената си походка. Останалите се раздвижиха след него.

— Внимавай, Зо! Ще ни видят сметката — извика Хийт и се опита пак да застане пред мен.

— Не, няма.

Затворих очи само за секунда и се замислих за силата и топлината на огъня, за това, че не само може да пречиства, но и да унищожава. Замислих се за Шоуни.

— Ела при мен, пламък!

Дланите ми се затоплиха. Отворих очи и вдигнах ръцете си, които светеха с ярък жълт пламък.

— Стой там, Елиът! Ти си беше боклук и приживе, а виждам, че смъртта не е променила нищо.

Елиът се сви и отстъпи назад. Аз направих крачка напред, готова да извикам на Хийт да ме последва, за да побегне към изхода, но гласът й ме накара да замръзна.

— Грешиш, Зоуи. Смъртта промени някои неща. Групата се раздели на две, за да направи път на Стиви Рей.

Пламъкът от дланите ми изчезна, щом шокът наруши концентрацията ми.

— Стиви Рей!

Направих крачка към нея, но появата й така ме зашемети, че почувствах тялото си напълно сковано. Тя изглеждаше ужасно — много по-зле, отколкото във видението, което имах с нея. Не бледото й и изпито лице или миризмата на нещо лошо я правеше толкова променена. А изражението й. Преди тя беше най-милият човек, когото съм срещала. Но сега, каквато и да е — мъртва, нежива, възкресена — тя беше различна. Очите й бяха жестоки и безчувствени. Лицето й беше лишено от всякакви емоции, освен една — тази на омразата.

— Стиви Рей, какво се е случило с теб?

— Умрях.

Гласът й сега беше изкривена сянка на предишния. Все още имаше провинциален акцент, но нежността беше напълно изчезнала. Звучеше като гадна кучка.

— Дух ли си?

— Дух? — Тя се изсмя презрително. — Не, не съм някакъв скапан дух.

Преглътнах тежко и почувствах лек прилив на надежда.

— Значи си жива?

Тя изкриви устни в саркастична усмивка, която изглеждаше толкова сбъркано на лицето й, че почувствах почти физическа болка.

— Казваш, че съм жива, но аз ти казвам, че не е толкова просто. И въобще, аз не съм толкова проста, колкото бях.

Е, поне не ми съскаше насреща както онзи Елиът.

Стиви Рей е жива. Хванах се за това чудо, преглътнах страховете и отвращението си и пристъпих толкова бързо, че тя нямаше време да се отдръпне (или да ме ухапе например). Дръпнах я и въпреки ужасната й миризма я прегърнах силно.

— Толкова съм щастлива, че не си мъртва! — прошепнах тихо.

Чувството беше като да прегръщам миризлив каменен стълб. Тя не се отдръпна, не ме и ухапа. Въобще не реагира. За разлика от съществата около нас. Чувах ги как съскат и мърморят. Оставих я и пак отстъпих назад.

— Да не си ме докоснала отново! — каза тя.

— Стиви Рей, има ли къде да отидем, за да поговорим? Сега трябва да отведа Хийт вкъщи, но мога да се върна и да се видим. Или може би ще дойдеш с мен в училище?

— Не разбираш ли, или се правиш на глупава?

— Разбирам, че нещо лошо ти се е случило, но ти все още си най-добрата ми приятелка и мисля, че ще можем да се справим с това.

— Зоуи, няма да ходиш никъде.

— Добре. — Продължавах да се преструвам, че не я разбирам. — Предполагам, че можем да говорим и тук, но… — Огледах се. — Малко е пренаселено, а и е доста гнусно тук долу.

— Прос-с-сто ги убий! — изръмжа Елиът иззад гърба й.

— Млъквай, Елиът! — извикахме едновременно със Стиви Рей.

Погледите ни се срещнаха и се заклевам, че видях в очите й да проблясва нещо, което не беше нито гняв, нито жестокост.

— Знаеш-ш-ш, че не можем да ги ос-с-ставим живи, с-с-след като с-с-са ни видели.

Останалите същества нададоха възгласи на одобрение.

Едно момиче пристъпи напред. Личеше си, че е била красива. Дори сега притежаваше някакъв чар. Беше висока и руса и се движеше с много повече грация в сравнение с другите. Но когато се вгледах в червените й очи, видях само злоба.

— Ако вие не можете, аз ще го направя. Ще започна с мъжа. Не ми пука, че кръвта му е била замърсена с Отпечатък. Все пак е топъл и жив — каза тя и тръгна към Хийт.

Застанах пред нея решително.

— Само го докосни и ще умреш. Отново.

Стиви Рей прекъсна съскащия й смях.

— Върни се на мястото си, Венера! Няма да нападаш, докато не ти кажа.

Венера. Името изплува от паметта ми.

— Венера Дейвис? — попитах аз.

Блондинката присви очи към мен.

— Откъде ме познаваш?

— Тя знае много работи — обади се Хийт и се доближи до мен. Говореше с «гласа на футболиста», както го наричах. Звучеше много раздразнен и готов да се бие: — А на мен ми се драйфа от вас, скапани изчадия!

— Това защо говори? — изстреля Стиви Рей.

Въздъхнах и завъртях очи с досада. Бях съгласна с Хийт. Повдигаше ми се от тази лудост. Време бе да се махаме от тук. Също така беше време най-добрата ми приятелка да започне да се държи като личността, скрита дълбоко в нея.

— Той не е това. Той е Хийт. Не помниш ли, Стиви Рей? Бившето ми гадже.

— Зо, не съм ти бивше гадже. Аз съм настоящото ти гадже.

— Хийт, казах ти много отдавна, че това между нас не може да продължава.

— Стига, де! Ами Отпечатъка? Това значи, че вече сме само ти и аз, нали?

Той се ухили доволно, сякаш сме в училище, а не в подземието сред неживите изчадия, канещи се да ни изядат.

— Това беше инцидент и трябва да си поговорим, но сега не е точният момент.

— Хайде, Зоуи, знаеш, че ме обичаш. — Хийт продължаваше да се хили доволно.

— Хийт, ти си най-упоритото момче, което познавам. — Той ми намигна и аз не успях да сдържа усмивката си: — Добре. Обичам те.

— Какво с-с-става? — изсъска гадният Елиът.

Останалите пристъпваха нервно, а Венера дори се приближи една крачка по-близо до Хийт. Заставих се да не крещя, нито да треперя, нито каквото и да било. Вместо това ме завладя странно спокойствие. Погледнах към Стиви Рей и изведнъж прозрях какво трябва да кажа. Сложих ръце на кръста и застанах пред нея.